Банкеръ Weekly

Общество и политика

ПАРЛАМЕНТАРНИЯТ ДЕБАТ - ПРОЗОРЕЦ ИЛИ ЗАВЕСА ПРЕД ОБЩЕСТВЕНОТО МНЕНИЕ

Народните представители окончателно одобриха миналия вторник четирите имена за попълване на парламентарната квота в Националния медиен съвет. Социалистите, след като се насладиха на шумните си реакции и задоволиха емоционалните потребности на електората си, накрая уморени и отегчени подкрепиха медийната четворка със съмнителното удовлетворение, че в нея се мъдри и собственото им протеже.


Скандалната и прекалено дълга история на медийния дебат обаче се оказа доста показателна за манталитета на новите народните избраници. Проблемите, които в пленарната зала или в кулоарите изглеждат неразрешими, при гласуването прекалено често


намират решенията си със съмнително единодушие


Изказвания, консултации или нервно разменени реплики често оформят непримирими и враждебни позиции. Пленарният дебат понякога напълно напуска рамките на конструктивния диалог и точно когато конфронтацията изглежда непреодолима, единодушният вот на депутатите се стоварва като гръм от ясно небе върху невинните представи на избирателите. Този маниер на работа се прокрадна още в първите обсъждания на новото 38-о Народно събрание, а осем месеца по-късно вече се е превърнал в устойчив стереотип.


В началото на май, в доста остър и противоречив диалог за предложената от ОДС декларация за приоритетите на националната политика, залата се раздели на реформаторско мнозинство и твърда опозиция. Точките в документа бяха пет. Мнозинството искаше да получи подкрепата на всички политически сили за провеждането на структурната реформа, за кандидатстването на страната за членство в НАТО и в Европейския съюз и за борба с организираната престъпност. От лявата страна на залата прозвучаха доста сериозни съмнения и обвинения към авторите. Въпреки това гласуването показа, че или резервите са били много бързо преодолени, или пък просто никога не са били достатъчно искрени. Декларацията бе приета с подчертано единодушие и разгорещените изказвания на депутатите от Демократичната левица останаха само в ревнивия спомен на чувствителните им симпатизанти.


По същия начин беше обсъден и проектът на закъснелия бюджет за 1997 година. Единственото различие се състоеше само в начина, по който повечето критикуващи признаваха, че хвърлят думите си на вятъра, но нямат намерение да превърнат недоволството си в отрицателен вот. Бюджетът беше наречен политически, несериозен, необмислен, бяха му открити какви ли не недостатъци, но конкретна причина да не го подкрепят повечето депутати не откриха.


Тридесет и осмото Народно събрание продължи да работи все по този сценарий, като най-сериозното си драматургично завоевание постигна с приемането на националния герб. В началото изискванията на различните парламентарни групи за вида и символиката му очертаха един доста обезсърчаващ естетически хаос. Всяка партия имаше свое разбиране за това, какво би изразило най-пълноценно българския дух и история. Всички изграждаха стройни теории за необходимата хералдика и символика, без сами да отдават прекалено голямо значение на собствените си разсъждения. Амплитудата на различията беше маркирана от абсолютно противоположното отношение към присъствието на корона в герба. От за и против короната, дебатът драматично мина през броя на короните и кръстовете и накрая емоциите меланхолично заглъхнаха в дребнаво стилистично одумване на отделни елементи от символа на държавността.


От гледна точка на безразличната хроника съгласието за националния герб измина дългия път на острите дискусии, приближаването на позициите и достигането на пълно единомислие. За политическия анализ обаче ситуацията изглежда доста по-камуфлажна. Новината, която политическите наблюдатели научиха за работата на 38-ото Народно събрание, е, че тя преди всичко се старае да


имитира дискусия


Не че това е необичайно в световната парламентарна практика, но все пак имитационният ентусиазъм на българските депутати като че ли минава нормалната граница на политическия театър.


Ролята на парламентарната дискусия е не само да води до общо приемливи компромиси. Пленарният спор е важен елемент от всяка демократична система, не толкова защото чрез него се намира решение, а преди всичко защото очертава пред обществото границите на съществуващите политически различия и обяснява тяхното конкретно проявление по всеки обсъждан отделен случай. Колкото по-остър и разгорещен е спорът на депутатите, толкова по-защитено от манипулации и подценяване се чувства обществото. Поддържането на оживена дискусия внушава на гражданите, че опозицията внимателно следи действията на управляващите и предлага откровени алтернативи на всяка тяхна стъпка. Целият този непрестанен диалог изгражда убедителното впечатление, че нищо не може да остане скрито от погледа на избирателите. Че всяко ново решение се разглежда внимателно от всевъзможни гледни точки.


Разбира се, целта на депутатските прения невинаги е да предложат по-добро решение. Много често говоренето и излагането на позиции в пленарната зала е самоцелно. Говоренето е ценно не толкова за обогатяване на крайното решение, колкото за създаване на общо впечатление за неговата същност и съдържание, за последиците от неговото прилагане.


Новината за приемане на нов данък например се нуждае не толкова от експертни анализи и оценки, колкото от непретенциозните и човешки предвиждания на депутатите в пленарната зала. Масмедиите, колкото и добронамерени да са, не могат да организират толкова интензивен и ефективен диалог между алтернативните позиции, както това се случва в парламентарните дискусии. Директният сблъсък на противоположни виждания не цели да принуди мнозинството да промени желанията си, а по-скоро


да разголи неговите истински мотиви и да предвиди последствията


за ежедневието на обикновения избирател.


Достатъчно ефективно ли изпълнява обаче българският парламентарен дебат тези свои функции? Изминалите седем години доказаха, че българските граждани не трябва да се страхуват от прекалена дискретност на политиците си. Говоренето е страстта на българските държавни мъже. Друг е въпросът какво стои зад пороя от думи. Дали спорът на политиците винаги разголва истината, или по-често спуска пред нея още по-плътни завеси?


Този въпрос се ражда от установената напоследък


камуфлажна парламентарна техника


Дискусиите в 38-ото Народно събрание не приличат на необузданите скандали в злополучните предишни парламенти, но едва ли са много по-съдържателни от тях. Споровете най-често наблягат на емоционалния тон и на контрапозицията, като пренебрегват конкретната същност и точните последици от обсъжданото решение. Абсолютното пренебрежение към основното съдържание на обсъждания проблем стана вече практика за парламентарните препирни. Акцентът на всички политически позиции, случайно или не, се концентрира върху детайлите и маловажни дребнави различия. Върху незначителни подробности се съсредоточава целият многопартиен ентусиазъм на парламентарния спор. Накрая обикновено всичко завършва с някакъв абсолютно безсмислен компромис или пък съвсем неоправдана дребна промяна в първоначалното предложение.


Подобна камуфлажна техника осигурява прекрасна възможност на народните представители да манипулират с лекота общественото мнение. Бурната дискусия в залата и в кулоарите съществува и изработва убедително впечатление за прозрачност. Дискусията обаче не засяга същността на решенията. Напротив, отклонява обществения интерес от важния въпрос и го концентрира върху дребни и незначителни подробности. Предложението на мнозинството например за квотното разпределение на седемчленния Национален съвет за медиите е порочно в самата си същност. Ако националните електронни медии трябва наистина да бъдат политически независими, хората, които ще ги управляват, не може да бъдат избирани от политически институции. Без значение е дали превес във великолепната седморка ще има парламентът, или президентът. И в единия, и в другия случай политическата обвързаност е непреодолима. Опозицията обаче не подложи на дискусия този основен дефект на предложението, а започна да спори за разпределението на местата и да се бори за възможности за влияние в неродения още съвет.


Същото се случи и с обсъждането на предложенията, направени от комисията Антимафия. Социалистите изиграха пищен спектакъл, за да внушат на обществото, че не приемат изводите на комисията, а след драмите, емоциите и патоса на епичния двубой изведнъж се оказа, че залата гласува единодушно направените препоръки.


Какво става всъщност в пленарната зала на 38-ото Народно събрание? Дали депутатите наистина използват нейната трибуна, за да информират за собствените си позиции и да обясняват решенията на управляващите, или пък се случва точно обратното? Парламентарната дискусия прозорец към управлението ли е, или завеса към истинското съдържание на управленските решения?

Facebook logo
Бъдете с нас и във