Банкеръ Weekly

Общество и политика

ПАРЛАМЕНТАРНАТА НЕМОЩ НА БЪЛГАРСКИТЕ ОПОЗИЦИИ

За българските управници есента на 1992 г., когато след поредица от парламентарни атаки беше свален кабинетът на Филип Димитров, е далечно минало. Но оттогава всяко правителство все си боледува, ала не пада от власт. Поне не с парламентарни действия. Така всеки вот на недоверие се превръща в поредната говорилня, от която нищо не следва. Иначе на теория нещата са прости. При демокрацията опозицията има своите механизми да разкрие същността на управлението. Един от тях е вотът на недоверие. Обикновено се използва при два случая. Първо, когато недоверието в управляващите е толкова високо, че го регистрират не само общественото мнение и социолозите, но се е отразило и върху единството на управляващото мнозинство в парламента. В този случай вотът на недоверие се иска, за да се смени правителството или дори парламентарното мнозинство. И второ, когато самата опозиция няма други възможности да действа. Тогава чрез вота на недоверие тя си осигурява публичност на идеите и политическите решения, които иначе обществото не чува и не вижда. По този начин опозицията повишава доверието към себе си и подронва устоите на управлението.Следователно, недоверие се иска при разпадащо се мнозинство или при напълно блокирана опозиция. Не са необходими пространни анализи, за да се докаже, че такова нещо в България няма. Защо тогава опозицията и отляво, и отдясно атакува и дали не става дума за готовност да вземе и упражнява властта?БСП периодично демонстрира готовност да използва вота в парламентарната си дейност. Но не го прави. В същото време СДС не пропуска сгоден случай и действа по принципа вот до дупка. Което ще рече, че се прави последователен опит да се разстрои работата на кабинета Сакскобургготски и да се предизвика поне частична промяна в него. Така за СДС ще се открие възможност да докаже изчерпване на възможностите НДСВ да управлява и да поискат предсрочни избори. Управляващите обаче явно не съзират опасност и се държат като протестантски проповедник - да, има проблеми, но ние така усърдно работим, че всичко ще се оправи. Това подсказва, че вотовете на недоверие няма да повлияят на ходовете им. Най-много да отложат належащи смени на министри, за да не излезе, че това става под натиска на опозицията. Обществото е склонно да вижда във вота на недоверие политическа безсмислица, чийто резултат е главно медиен шум. Българският парламентарен опит сякаш потвърждава подобно твърдение. Общо разиграните в Народното събрание вотове на недоверие са над 20, като най-често на тях са подлагани кабинетът на Беров, следван от тези на Виденов и Костов. Никое правителство не падна, но ефект има. От една страна, управлението се изкарва от сферата на реалната му работа и се вкарва в сферата на оценка - най-вече на несвършената от него работа. От друга - опозицията се стреми да натрупа доверие, защото се занимава с реалните проблеми на гражданите. Сиреч, така се обработва общественото мнение. Вотът не е тактика, той е част от по-дългосрочна стратегия. Простичко казано, искането на вот на недоверие е проява на високи политически умения да се прецени кои са най-важните проблеми, по които правителството събира недоволството на гражданите. Необходимо е, освен това, атаката срещу правителството да се съобрази с качествата на съответните ресорни министри. Защото е възможно вместо полза за опозицията управляващите да повишат доверието в своята политика именно чрез дебата по един вот на недоверие. И май тъкмо такава се очертава да е и съдбата на настоящите опозиционни щения. За да е успешен един вот на недоверие, са необходими поне три елемента: сериозен проблем, сериозна опозиция и положително отношение на медиите. Е, и проблеми дал Господ, и медиите не мълчат. Остава проблемът да е в самата опозиция. Разположена, впрочем, доста нетипично в две традиционно враждуващи крила отдясно и отляво на мнозинството.За БСП искането на вот на недоверие или участието в него осигурява онази стъпка на отдалечаване от първоначалната политика на толерантност и споделяне на властта, която е толкова необходима, за да се наложи левицата като опозиционна парламентарна сила. И пак не са за подценяване възможностите, които парламентарните дебати дават за присъствие в медиите.Целта на СДС при искането на вот на недоверие е съвсем различна. Тук по-ясно прозира стратегическа подготовка, която много напомня действията на сините през първата година на управлението на Виденов. И сега, както тогава, те вървят по следната линия на атака: първо да се внуши съществуването на приятелски кръгове и управленска некомпетентност. Когато тезата управляват за своя изгода придобие публичност, да се пристъпи към следващата атака - вотове на недоверие. Би трябвало да ги очакваме към силните министри. Стратегията на сините е да се раздели кабинетът на две групи. Едната включва странните птици, чието присъствие във властта инстинктивно дразни всеки нормално мислещ човек. Втората група се състои от министри, които не са и не могат да изглеждат пълни недоразумения. Следователно, на тях им се изгражда образ на врагове. Най-лесно това се постига с твърдения, че съответният министър защитава лични, а не обществени интереси. За изпълнението на тази стратегия е необходимо да има и един двама симпатични и добри министри. Така опозицията доказва своята политическа безпристрастност. Първата група се олицетворява от министъра на образованието, втората - от министрите на финансите и икономиката, добрият е министърът на външните работи. Единственият проблем на сините е болезненото им желание да се борят срещу БСП. Точно тази емоция, която обърква образа на врага, подменяйки мнозинството от НДСВ с малцинството на БСП, прави СДС неефективни в иначе добре съградената схема.Огромната въпросителна в замислите на опозицията остават медиите. Притесненията не са, че вестници, радио и телевизия няма да отразят всяко искане за вот на недоверие. Проблемът е по-скоро във възможността гражданите наистина да усетят необходимост от недоверие към управляващите. Затова медиите хем са нужни на политиците, хем трябва да останат остров на спокойствието и политическия баланс. С други думи, може би за първи път, политиците истински ще се зарадват, ако медиите не си дадат много зор при отразяване на вотовете на недоверие. Защото няма много заинтересовани управлението бързо да се дестабилизира. Достигането до подобна ситуация ще означава някой друг да поеме отговорността на управлението. В момента никой политически субект не може да очаква парламентарно мнозинство и следователно важният въпрос е как ще се формира коалицията на новото управление. Като че ли само ДПС е доволно от факта, че остава в позицията на решаващ мнозинството фактор. Проблемът е и в това, че всяко ново правителство не би искало да зависи от настоящия коалиционен партньор на НДСВ, най-малкото защото това би го обвързало с провала на настоящото управление. Затова най-вероятното е политическите сили, въпреки засилващата се атака към управлението и властта, да изчакат местните избори. Така ще получат две предимства. Първото е, че ще подчинят местния вот на недоволството от централното управление. Второто - ще се опитат да намерят нов партньор в лицето на по-малките десни партии в зависимост от тяхното представяне на местните избори. Нормално предположение е, че ни очаква есен на поредната имитация на политика. Правителството ще ни занимава с НАТО и успехите ни по света. Опозицията ще иска вотове на недоверие и ще рисува апокалиптични картини. Медиите ще поднасят и дитирамбите на светлото бъдеще, и ужаса от поредната зима. Но пак ще се окажат главните виновници, както заради липсата на достатъчно преклонение пред светлите дела на управляващите, така и заради немощните усилия на опозицията. Защото българските политици още не са се научили нито какво са медиите, нито как да използват механизмите на парламентаризма.

Facebook logo
Бъдете с нас и във