Банкеръ Weekly

Общество и политика

ОТНОВО ИДВАТ ИЗБОРИ БЕЗ ИЗБОР

И този път с наближаването на края на мандата на поредния парламент сме свидетели на познато явление. След като три години политици, журналисти и експерти са говорили в хор колко е важно да се промени начинът на излъчване на политическия елит, и главно - избирателната система, постепенно всички започват да се разсейват. Аргументите от типа какви промени трябва да направим отстъпват място на 1001 обяснения защо точно сега и точно такива промени не бива да правим. Или въобще няма никакви разумни обяснения - предложенията за законодателни промени просто се избутват в глуха линия, както вероятно ще стане с приетия на първо четене избирателен кодекс и с проекта за законодателно уреждане на електронното гласуване. Става ясно, че пети пореден парламент след началото на прехода съвсем съзнателно отказва да промени статуквото в механизмите на политическа селекция. И то поради причина, която не крие - защото това статукво е приемливо за мнозинството от българските партии и политици. Причината е ясна - сегашната система редуцира реалната политическа конкуренция, поощрява безличието и дава прекалена власт на партийните централи за сметка на гражданите и техните сдружения. Ограничеността на мнозинството от политическия елит му пречи да разбере, че това статукво носи все по-ясни белези на деградация и ако не бъде радикално променено, неминуемо ще доведе до процеси, които ще пометат от сцената днешните посредствени актьори. Страхът от новото по принцип е лош съветник, а мотивът, че не бива да се правят прибързани нововъведения, е твърде неубедително алиби за нежеланието да се направят каквито и да било промени. Песимистите биха казали, че в момента у нас доминира едно непробиваемо консервативно мнозинство, което носи разноцветни партийни одежди.В същото време мнозина от искрените радетели на реформирането на системата за политическа селекция допускат в обществото да битува твърде опростена представа за тази сложна задача. По правило всичко се свежда до въвеждането на някакви мажоритарни елементи в избирателната система. Предполага се, че с това ще се премахнат сегашните недъзи, приписвани почти изцяло на пропорционалния начин на гласуване, и ще се повиши политическата и гражданската активност на хората. Този елемент от политическата реформа не бива да се подценява, но не е нито единствен, нито най-важен. Защото въпросът Как да изберем тези, които да ни представляват във властта?, се предшества от други въпроси.На първо място, това е фундаменталният за всяка демокрация въпрос защо да участвам в игратаГласоподаването е може би най-важният, но не единствен начин да се участва в решаването на публичните дела и отразява общите тенденции в тази сфера. А те са негативни - навсякъде по света, в Европа, и особено - поради специфични причини - в посткомунистическото пространство. По силата на формирани с десетилетия стереотипи и социални рефлекси мнозинството от индивидите в посткомунистическите общества все още възприемат социалния свят като съвкупност от предопределени резултати. Широко разпространена е нагласата, че съдбата на отделната човешка личност се обуславя не от нейните способности и усилия, а от провидението, от случайността, от безличните политически сили или от някакви недостъпни за нея механизми на взимане на решение. Петнадесет години след началото на демократичния преход една голяма част от българското общество по принцип не вярва, че може да има думата при управлението на публичните дела и възможност да влияе върху собственото си благополучие. След един кратък период на свръхактивност това мнозинство се отдръпна от участие в публичния живот, защото не вижда приемлив за себе си начин да промени нещата, а в същото време ясно оценява рисковете и цената на активното участие. Известният полски социолог Станислав Осовски нарича въпросната нагласа синдром на лилипутите. Пасивност, апатия, сеирджийство и социалнобезотговорно поведение са най-честите проявления на този културен образец.Казаното не означава, че сме обречени завинаги да живеем така. Макар и бавен, напредъкът на страната към финала на прехода, евроатлантическата интеграция, както и естественият процес на смяна на поколенията в края на краищата ще доведат до изграждане на демократична гражданска култура. Но тук и сега положението е такова, каквото е. Следователно един от първите по значимост проблеми е постепенно да нараства общността на гражданите, които имат стабилни, осмислени мотиви да участват в политиката (вкл. и чрез гласуване), т.е. знаят защо искат да гласуват. Може да звучи еретично, но не е полезно, и дори може да се окаже вредно подтикването да се гласува на всяка цена. Точно тези хора, които не знаят защо гласуват, или гласуват, за да си го изкарат на някого, са типичните жертви на популизма и политическия авантюризъм, на авторитарните и ксенофобските внушения и на спекулацията с еврофобиите (както показаха последните избори за Европарламент). Оттук стигаме до втория въпрос, предхождащ по логическа последователност и значимост дебатите за конкретната избирателна система -за каква политика да гласувамВсе още у нас по-голямата част от избирателите отдават предпочитанието си на една или друга партия по идеологически или емоционални подбуди, защото харесват един или друг политик, или просто защото са против останалите политически играчи. По-рядко мотивът за избор е свързан със същността на политиките, които предлагат различните партии, и със степента на тяхното съответствие спрямо интересите на конкретния индивид, на неговата професионална или друга общност. Но това състояние се променя пред очите ни едновременно с кристализирането на новата социално-икономическа структура на българското общество. Осъзнаването на интересите като основна движеща сила на политическите предпочитания може засега да е характерно за някакво малцинство (или, по-точно казано, малцинства), но това е все по-влиятелно и все по-добре организирано малцинство. От тази гледна точка политиците не бива да имат илюзии - все повече българи ще търсят най-подходящия изразител и защитник на техните специфични интереси, което на свой ред ще стеснява терена за демагогията и празните предизборни обещания към целия народ.Така логично се стига до формулирането на третия въпрос:кой ще представлява моите интересиСлед като са осъзнали интересите си и са сравнили политиките, които биха ги изразявали най-добре, хората трябва да направят същинския избор кой да ги представлява. Защото мнозина могат да предлагат идентични политики, но сигурно не всички са способни, искат и ще направят всичко възможно, за да изпълнят ангажиментите си пред своите избиратели. Иначе казано, това е проблемът за автентичното политическо представителство, който се очертава като една от най-мощните пружини на промените в българския политически живот. Засега те обхващат само дясното пространство, но неминуемо ще засегнат и лявото - по простата причина, че все повече българи, които се осъзнават като лявоориентирани, ще пречупват тази представа през конкретните си интереси (а не през носталгията или идеологическите стереотипи) и също ще търсят автентичен политически представител. Едва тук е естественото място на въпроса, който днес изглежда така важен и актуален:как да осъществя избора сиТова наистина не е маловажен въпрос. Защото добрите му отговори ще стимулират позитивните процеси в посочените по-горе три проблемни области. И обратното - лошите варианти (към които спокойно можем да причислим днешното статукво) ще възпрепятстват съзряването на гражданската култура, ще подсилват илюзиите и заблудите, ще демотивират и деморализират много хора.Но - нека пак подчертая - успешното поставяне и решаване на този въпрос зависят от напредъка при решаването на предходните три. Това е важно да се има предвид поне по две важни причини. От една страна, защото вариантите на избирателната система трябва да се преценяват не сами по себе си, а в по-цялостния политически, демократичен контекст. Няма и не може да има идеален модел на избирателна система и процедура - има само по-добри и по-лоши варианти с оглед на националната специфика, степента на развитие, натрупалите се проблеми и негативни тенденции. Този привиден стремеж да се намери идеалното решение, разбира се, често е само прикритие на желанието всичко да си остане по старому. Затова би било напълно достатъчно, ако предлаганите промени в избирателната система гарантират първите няколко крачки в промяната, завъртането на колелото, преодоляването на статичните сили. Останалото ще стане постепенно и по естествената логика на последователните, кумулативни импулси на промените.Нещо повече, напълно е възможно (в нашите условия - дори много вероятно) добре замислени и правилно осъществени промени в избирателната система да предизвикат първоначално противоречиви и дори негативни резултати. Възможно ли е, например, въвеждането на съществени мажоритарни елементи в начина на избор да доведе до излъчване на определено неподходящи депутати? Напълно възможно - по този начин в парламента могат да се промъкнат популярни празнодумци, еврофоби, ксенофоби, прикрити представители на сенчести или дори престъпни групировки. Но тази възможна негативна последица е пренебрежимо малка пред другите възможнтости, които ще се открият пред развитието на демократичната култура и способността на гражданите да избират. Впрочем, както показва практиката, подобни грешки са ставали и досега - пропорционалната избирателна система също не е могла да елиминира напълно тази опасност.Затова е важно да се отчита вторият аспект на връзката между конкретните избирателни практики и по-общия процес на демократично развитие. Опитът от петнадесетте години на българския преход (и най-вече от последното управление) доказва, че не може да има демократична политика без политически партии. Не само чрез партиите, нито само чрез съществуващите партии. Определено - не чрез партиите в сегашния вид, манталитет и практики на повечето от тях. Но без партии демокрация не е възможна и който твърди обратното е, или непоправим наивник, или злоумишлен манипулатор. Следователно, един от големите проблеми, свързани с усъвършенстването на избирателната система, е как партиите подготвят, подбират, контролират и санкционират своите елити. Без радикална промяна в това отношение всякакви мажоритарни и други нововъведения, импулсирани от най-добри помисли, ще се окажат просто една мека и удобна настилка по пътя към ада на егоизма на политическата класа. Никаква хитра избирателна система не може да замести сърцевината на политиката - поемането и изпълнението на определени отговорности от политиците пред избирателите, респективно - подбора на политици, които могат и искат да го правят.Разбира се, накрая трябва да се върнем към най-важното - за да има избор, трябва да има избиращи, хора, желаещи и можещи да го сторят. И най-вече - способни също да понесат отговорността и последиците от своите решения. Докато тези хора не придобият преобладаваща обществена тежест, възможно е още много дълго време у нас да сме свидетели на познатата картинка - избори без избор.

Facebook logo
Бъдете с нас и във