Банкеръ Weekly

Общество и политика

ОСОБЕНИ ВЕТРОВЕ В БЛИЗКИЯ ИЗТОК

Ефектът на демократичното домино дебютира преди 15 години в Източна Европа. Тогава от бившия Източен Берлин до София тези долу искаха, а тези горе вече не можеха и гражданската вълна просто помете старите комунистически режими, а с тях - и Студената война. Сега мнозина се питат дали освобождаващата сила на избирателните урни ще засили този ефект на доминото в Близкия изток и къде могат да се търсят приликите и разликите в процесите. Защото в началото на ХХI век процесите там също станаха повод и може би ключ към ново състояние на международните отношения изобщо. Въпросът е дали формулата отдолу искат, а отгоре не могат има и близкоизточни измерения и дали това демократично домино ще излезе от хазарта на близкоизточната рулетка и ще стане логическият завършек на издъхващи режими.Президентът на Съединените щати Джордж Буш даде повод за тези сравнения с една реч в Националния университет по въпросите на отбраната. Всъщност от встъпването си във втория мандат Буш черпи повече вдъхновение от философията на демокрацията, а борбата срещу тероризма става нейно производно. И в тази реч, предавана на живо по новинарските телевизионни канали, Буш отново защити вижданията си за разпространението на демокрацията и свободата в Близкия изток като най-добрият начин за справяне с тероризма. Всъщност тя бе представена като преглед на настоящата ситуация в борбата срещу тероризма, която се свързва с репресивните режими в Близкия изток, които по думите на Буш са развъдник на екстремизъм. Напредването на надеждата в Близкия изток изисква ново мислене в региона. Вече трябва да е ясно, че авторитарното управление не е белег на бъдещето, а е последното издихание на едно дискредитирано минало, каза Буш. В прав текст това означава, че политиката на Съединените щати вече не си поставя за цел да подкрепя авторитарните режими в Близкия изток в името на стабилността. Според някои наблюдатели това означава, че Съединените щати са убедени, че мирът в света зависи от перманентната демократична революция. Историци и коментатори много спорят дали това е точно така. Безспорно изглежда само твърдението, че войната против международния тероризъм промени Съединените щати и света така, както някога това направи Студената война. Сравнението на Близкия изток с Източна Европа може и да изглежда наивно. Близкият изток не е Източна Европа най-малко заради различните представи за политика в тези географски ширини. Най-очевидното нещо в подобно сравнение е, че демократичната традиция в Източна Европа е почти несравнима с политическата традиция в Близкия изток. То обаче си струва, защото, тъй или инак, изборите са прелюдия към демокрацията и ако това се случи, то ще бъде първото опровержение на теорията за сблъсъка на цивилизациите. Процесите в палестинската автономия, която е на път да се превърне в самостоятелна държава, събитията по време и след войната в Ирак и измъчените мигове на мир, когато терористът си почива, демонстрациите по улиците на Бейрут и Кайро са важна част от общата картината. Те са достатъчен повод за предположението, че арабската пролет и промените в Близкия изток със сигурност предстоят. Управляващите в Саудитска Арабия и Египет са принудени да обещават реформи и тази принуда става по-очевидна след провеждането на свободните избори в Афганистан, Палестина и Ирак. В Египет например все по-силно искат демократични президентски избори с повече от един кандидат, в Ливан не искат сирийски войски и протестират с плакати, а не (поне засега) с автомати Калашников. Даже в Саудитска Арабия започна да се появява някаква склонност към избори. Там засега само саудитските мъже имат право да си дадат гласа за половината избраници в местните парламенти. Другата половина се назначава от кралската династия. Най-актуалните сравнения на близкоизточните процеси в момента са с украинската оранжева революция, с грузинската революцията на розите преди две години и с белградската революция през октомври 2000 година. Особено това, което се случва в Ливан след убийството на бившия ливански министър-председател Рафик Харири и което наричат кедрова революция, много наподобява промяната в Източна Европа след падането на Берлинската стена. Младите хора в Бейрут са на улицата и протестират. Те са заедно в палатките на бейрутския Площад на мъчениците и това действително е изключителна новина за регион, в който гражданското общество е твърде незначително в сравнение с фундаментализма. Факт е, че срещу антисирийските протести на ливанската опозиция по улиците на Бейрут застанаха други хиляди просирийски настроени ливанци. Искането на ливанската опозиция за изтегляне на сирийските войски от страната всъщност е първото реално искане за независимост. Нещо подобно стана някога с изтеглянето на съветските войски след голямата източноевропейска промяна. По този повод в. Гардиън написа Мненията са различни по въпроса доколко тези събития са свързани с иракските избори през януари. Дали главният урок от Багдад е за освобождаващата сила на избирателните урни? И ако е така, може ли това да оправдае война и смяна на режима на други места? Във всеки случай нещо се променя. Казват, че компромисът е началото на демокрацията и това няма как да не е валидно и за Близкия изток. Само че в този регион евентуалният компромис и силата на избирателните урни са подвластни на фактори, които излизат далеч извън рамките на европейската и американската традиция. Проблемът е в това, че връзките между демокрация и ред, между вътрешна и вътрешна политика тук са жестоко преплетени, че се губят в религиозни и етнически отношения и в безкрайните последици на много войни. Режимите, които са на власт от Техеран и Дамаск до Кайро и Багдад са именно такава специфична последица, която затруднява отговора на един съществен въпрос - свободата ли предизвиква мира или обратно. В този смисъл разрешаването на ливанския проблем ще е особено показателен за целия регион. Или по-скоро ще покаже доколко натискът на вътрешните опозиционни движения, съчетан с международния натиск - особено от страна на Съединените щати и Европейския съюз, ще се окаже сполучлив. Впрочем ливанският случай е друг и поради една съществена разлика. Там, както твърдят с основание някои експерти, не става дума за признаване на изборен резултат от една власт със затихващи функции, а да се освободи страната от сирийска окупация. Необходимото допълнение е, че най-вероятно скоро ще стане дума и за това, тъй като през месец май в Ливан предстоят избори. Сирийското военно присъствие е на път да приключи, колкото и Дамаск да твърди, че войските му там въздействат стабилизиращо. Президентите на Сирия и Ливан Башар Асад и Емил Лахуд обявиха, че сирийските войски ще се изтеглят в долината Бекаа в Източен Ливан преди края на март, но не уточниха датата за окончателното им изтегляне от страната. Това щяло да стане след допълнителни преговори. Натискът върху сирийския президент Башар Асад от страна на Съединените щати и европейските страни става все по-голям и дава все по-малко възможности да се бърка предислокация и пълно изтегляне. Нуждаем се от дела, а не от думи. Сирия трябва да се изтегли изцяло и незабавно от територията на Ливан, заяви говорителят на Белия дом Скот Маклелън. Тези дни френският президент Жак Ширак и германският канцлер Герхард Шрьодер в обща декларация също поискаха Сирия веднага да се изтегли войските и тайните си служби от Ливан, което ще е гаранцията за свободни и демократични избори. И Великобритания заяви, че сирийската окупация на Ливан служи на интересите на Дамаск, а не на ливанския народ. Според външния министър Джак Стро, страната му подкрепя активно позицията на Съединените щати и Франция, които инициираха резолюция 1559 на СС на ООН за изтеглянето на сирийските войски от Ливан. Люксембургското председателство на Европейския съюз също призова за поддържане на натиска върху Сирия за пълно и незабавно изтегляне на нейните войски от Ливан съгласно резолюция 1559 на Съвета за сигурност на ООН. Всъщност, както каза Генералният секретар на ООН Кофи Анан, няма значение дали изтеглянето ще се позовава на резолюцията. Важното е то да стане.

Facebook logo
Бъдете с нас и във