Банкеръ Weekly

Общество и политика

ОПОЗИЦИЯТА ТРЕСКАВО ТЪРСИ ВРАГОВЕ

Задрямалият през годината дух на народното представителство напоследък сякаш се пробуди. Не е ясно дали защото най-после отшумяха чаканите учредителни и извънредни конгреси, или просто защото навън е пролет, но депутатите се отърсиха и от последните пристъпи на сънливост и запретнаха ръкави да правят политика. Разбира се, всеки според силите и възможностите си.


Докато управляващите с пълни шепи черпят величие от пищни чествания и шумни екскурзионни отчети, опозицията им приглася с променлив вой и неуверени, откъслечни атаки. Устроеният от мнозинството продължителен цикъл на празнични събития по случай годишнината получи в сградата на Народното съединение съвсем неочакван ефект. Малко вероятно е сините стратези да са се надявали на нещо повече от трупане на още няколко точки в собствения си политически кош. Резултатът обаче бе много по-впечатляващ. Самочувствието и поведението на управляващите направо разкъсаха мрежата на опозицията. Истерията, разтърсила парламентарните групи в навечерието на дебата върху едногодишното управление, показа много ясно поне две трайни негативни тенденции.


ПЪРВАТА, че на този етап между Българската социалистическа партия, Евролевицата и Обединението за национално спасение не съществува никаква основа за обща работа и единодействие. ВТОРАТА тенденция подсказва възможността за задълбочаване на различията между опозиционните партии заради все още твърде неясните отношения между техните лидери. При всички случаи тези характеристики ще бъдат определящи за междупартийните връзки на опозицията още дълго време.


Защо липсва основа за разбирателство?


Преди всичко защото в трите организации господства различен тип мислене. Трите партии са консолидирани върху различни надежди и очаквания и имат различни програми за тяхното реализиране. Наистина съществува мотив, който често обединява действията им, но пък точно той е и причината трите групи да нямат никакво желание да преодолеят различията. Става въпрос за общото желание някой друг да осъществи задължителната обществена реформа и пак този друг да поеме всички негативни последици. Това означава, че в лицето на опозиционните партии правителството на Иван Костов има много повече поддръжници, отколкото опоненти. Това означава още, че засега нито една от тези организации не се стреми към завземането на властта. Стара доказана истина е, че в политиката обединяваща може да е единствено волята за власт. А щом тя липсва, не може да се говори за никакво реално консолидиране.


Когато стремежът към властта отсъства, политическият дебат винаги акцентира върху отликите и създава съперници, а не съюзници. Действието на това правило пролича много ясно през последните седмици и в българския парламент. Всички политици извън мнозинството не споделяха неговия възторг от едногодишната работа. Независимо от това не се оформи нито обща оценка на дейността, нито единна позиция на опонентите. Напротив, разгоряха се страстите и се зародиха конфликти.


БСП, Евролевицата и ОНС не гонят властта и затова не търсят съюзници. За тях в момента е много по-важно да са различни, единствени да очертаят ясно физиономията си пред избирателя. Всичко това ги вкарва по-често в противоречия, отколкото в единомислие. С приближаването на местните избори сблъсъците вероятно ще се увеличат. Чрез тях партийните върхушки ще разчитат да внушат не само своята специфичност и незаменимост, но и сила.


В основата на изострянето на тази тенденция са и прекалено малките възможности за развитие на истински политически различия. Затворени в тясното пространство на бездействието между управлението на Жан Виденов и управлението на Иван Костов, трите политически сили не могат да бъдат различни по друг начин освен чрез спорове и преки сблъсъци.


Друг повод за акцентиране върху различията е и комплексът БСП, който разви политическата ни система след управлението на Виденов. Той принуждава и евродепутатите, и националните спасители постоянно да се разграничават от социалистите. С приближаването на предизборната кампания за кметове този комплекс може да се развие и до по-патологични прояви.


Предизборната тактика ще накара и новосоциалистите на Първанов да търсят повече поводи за подчертаване на различията. Първо, защото евродепутатите са все още предателите, и второ, защото нито ОНС, нито новосъздаващият се либерален съюз могат да се впишат в столетната традиция на тесните идеологически граници за междупартийно сътрудничество на социалистите.


И все пак идеологията далеч не изчерпва проблемите, разяждащи отношенията между Социалистическата партия, Обединението за национално спасение и Евролевицата. Много често единствена причина за неразбирателствата им са личната непоносимост, която хранят един към друг техните лидери.


Защо се мразят партийните босове?


Защото съществуването на всеки един от тях е пряко предизвикателство за политическото и личното достойнство на останалите. Нито един от опозиционните вождове не се чувства достатъчно стабилен и силен, за да бъде толерантен към политическите си опоненти. Всеки изгражда собственото си самочувствие в непрестанна надпревара с другите. Всички неистово се плашат от изравняване на позициите и бързат винаги да бъдат поне с едни гърди напред, независимо дали тичат в най-правилната посока.


Пословични в това отношение вече станаха догонванията на Александър Томов и Георги Първанов. Достатъчно е да прозвучи позицията на социалиста, за да са категорични очакванията, че Томов ще изкаже противоположно мнение. По същия начин Димитър Луджев не пропуска да разграничи националните спасители от новосоциалистите на Първанов. Вероятно в основата на тази надпревара са все още прекалено крехките очертания на политическата им самоличност. Всеки се стреми да докаже себе си като по-достоен, независимо за какъв вид достойнство става въпрос.


Друга много важна причина за разногласията е търсенето на политическия враг. Всички парламентарни опозиционни партии имат все по-голям проблем с търсенето на врага. Без враг не може да се мобилизира и най-могъщата армия. А Евролевицата и ОНС така и не успяват да посочат своя истински враг. Доскоро бе лесно. Докато споменът за десети януари беше пресен, врагът бе кохортата на Жан Виденов. Днешните социалисти на Георги Първанов обаче все по-категорично отсъстват от този спомен, а и самият той потъва все по-дълбоко в забравата на ежедневието.


А иначе на пръв поглед естествен враг на всички опозиционни партии трябва да са управляващите.


Защо СДС е нежелан за враг?


Противоборство поражда страшно много проблеми и прави политическата игра прекалено сложна. Причините за това са много. Основната е, че най-силният винаги е желан повече за партньор, отколкото за враг. Ето защо нито една от опозиционните групи не желае истинска война със сините. На този етап дори социалистите предпочитат само да се закачат с управляващите. Наистина преди седмица червеният лидер обяви, че партията му ще се бори за сваляне на правителството, но е повече от очевидно, че истинските му намерения нямат нищо общо с шумните закани и патетичните пози. И все пак БСП е в най-изгодна позиция, защото ако не друго, поне си има враг. Когато е необходимо, тя може да го сочи свободно с пръст и да мобилизира хората си. Много по-затруднени в това отношение са евролевите, които нямат нито куража, нито необходимото въоръжение, за да се изправят срещу сините, а по разбираеми причини вече не могат да обстрелват с предишната ожесточеност и социалистите. Либералите пък кой ги знае, кой ги познава, та чак да ги въздигне в ранг врагове. Те още не са направили нищо либерално, за да бъдат посочени като грешници. Объркаността им в момента се засилва и от двойната идентичност, предлагана от членството им в политическия съюз ОНС и предстоящото подписване на новия либерален сбор. И двете позиции не допускат за най-върл враг да бъде обявено правителството на СДС. Още повече че при съществуващото разпределение на силите такъв избор би бил повече от недалновиден. Друг е въпросът, че за повечето либерални лидери хватката на синьото управление може да се окаже и смъртоносна.


Цели осем години бяха необходими, за да разберат българските депутати, че в парламента всяка партия и всяка група има различна роля и свои специфични проблеми. Опозиционните партии например не могат да управляват не само защото това е задължение на други, а и защото е необходимо да отделят цялото си време на собствените си многобройни и дълбоки проблеми. Проблеми, които при последните избори са ги оставили сред победените. За днешната българска опозиция това са трудностите на изграждането на партийната самоличност. И ако Евролевицата и ОНС, а дори и социалистите, не бяха изгубили цяла година да решават чуждите проблеми на мнозинството, вероятно преди една седмица дебатът за извършеното през едногодишното управление на ОДС щеше да е съвсем друг и резултатът можеше да е в тяхна полза.


Времето обаче не може да бъде върнато назад и допуснатите грешки са вече неотменима част от имиджа на парламентарната опозиция. Резултатите от местните избори догодина със сигурност ще потвърдят това. Единственият шанс за преобръщане на тази тенденция е в консолидирането на опозицията. Нещо, което засега изглежда повече от непостижимо.

Facebook logo
Бъдете с нас и във