Банкеръ Weekly

Общество и политика

НИЩЕТАТА НА ИНФОРМАЦИЯТА

Как може да имаме толкова много информация, а да знаем толкова малко? Въпросът, който някога зададе един учен, е особено подходящ за проблемите, с които взаимно се мъчат политиците, които вземат решенията, и разузнавателните служби, които им дават информацията, за да вземат решенията. Абсурдната логика на тероризма прави темата особено чувствителна. Тя става още по-чувствителна, когато трябва да се избира между войната и мира, както беше в случая с Ирак и после да се води войната за мира. Всъщност един въпрос от две години насам се задава по един и същ начин: как така се случи, че големите разузнавания като ЦРУ на Съединените щати и МИ-6 на Великобритания заедно с оръжейните инспектори на ООН бяха толкова единни преди иракската война в констатацията, че багдадският диктатор Саддам Хюсеин е разполагал с внушителен арсенал от оръжия за масово унищожение. Мнозина от тях трябваше да си посипят главата с пепел и да правят всичко възможно реномето им да не потъне в иракските пясъци така, както потънаха Саддамовите оръжия за масово поразяване. Тогава британските разузнавателни доклади даваха увереност на премиера Тони Блеър да твърди, че оръжията на Багдад представляват сериозна и непосредствена заплаха. Според един документ от 24 септември 2002 г., Ирак можел да разгърне ракети с химически и биологични заряди до 45 минути. Това предположение се повтаря четири пъти в този доклад-дайджест от разузнавателна информация, но по-късно се изяснява, че, първо, не става дума за ракети, а за подвижни лаборатории например и, второ, предупреждението за възможността за разполагане на оръжията в рамките на 45 минути не е обяснена, както трябва и не е трябвало да попада в доклада. Извършената след войната проверка на информацията, постъпила от разузнавачи, хвърли съмнения върху голяма част от тях и върху докладите им, а оттам и върху качеството на разузнавателните оценки, получени от министрите и други официални лица в периода между лятото на 2002 г. и началото на бойните действия, пише в прословутия доклад от 196 страници на комисията на лорд Бътлър, авторитетен държавен служител, работил за пет британски правителства. Докладът бе поръчан на лорд Бътлър и неговата петчленна комисия преди половин година - малко след като в проверка се впусна и американската сенатска комисия по разузнаването. В крайна сметка, въпреки установените пропуски, докладът на Бътлър оневини премиера Тони Блеър, но постави под съмнение достоверността на информацията на МИ-6, която стана причина за участието на Великобритания във войната в Ирак. Мнозина наблюдатели прогнозираха, че политическите последствия от британския доклад са далеч по-опасни за Тони Блеър, отколкото американските разкрития - за президента Джордж Буш. Правителството на Тони Блеър веднъж вече бе оневинено от един друг доклад на един друг лорд. Януарското проучване на лорд Хътън стигна до извода, че британското правителство не се е опитвало съзнателно да измами британската общественост за иракската заплаха. Преди няколко дена и сенатската комисия по разузнаването в Съединените щати също стигна до заключението, че повечето оценки за неконвенционалните оръжия на Ирак са били преувеличени или необосновани. В първата си публична реч след публикуването на резултатите от сенатската комисия президентът Джордж Буш, без да оспорва доклада, направи следния извод за проверката - полезна за някои несъвършенства на разузнавателните ни способности. Това определение се коментира като един вид признание от страна на Буш за това, че комисията на практика е отхвърлила една от основните причини за войната. В същото време обаче той казва, че войната в Ирак е била правилната стъпка, макар и да не бяха намерени забранени оръжия, защото е постигнат напредък в борбата срещу тероризма и разпространението на неконвенционални оръжия.Проблемите, които сега се установяват с разузнавателната информация и нейното отражение върху международната политика, се коренят не само в неизбежния параграф 22, в който се намират политиката и разузнаването. Сегашните неприятности имат една много по-важна причина. Преди две години в навечерието на иракската война разминаването в аргументацията от двете страни на океана се дължеше основно на това, че въпреки външнополитическата обвързаност на света и особено на съюзниците в НАТО, диктаторите като Саддам Хюсеин не изглеждаха да са общи противници. Както не изглеждаше обща и заплахата, която произтичаше от тях. Това до голяма степен обяснява и неудобството от необходимото в момента установяване на несъвършенствата на разузнавателните способности, според твърдението на Буш. Обяснение добива и склонността на разузнавателните служби по това време да издигат оръжията на Багдад в ранг на сериозна и непосредствена заплаха. Преди две години още неслучилият се превантивен удар се аргументираше с възможността Саддам Хюсеин сравнително скоро да разполага с атомно оръжие и по този начин да държи в шах Близкия изток, да контролира енергийните запаси на света и да изнудва. Рискът от бездействието е по-голям, отколкото от действието, казваше тогава вицепрезидентът Дик Чейни. Едва сега обаче става ясно по-важното. Тогава, преди две години, отстраняването на диктаторите не се е възприемало като обща геополитическа цел. Чувствам се така, както и преди 18 месеца, казва британският премиер Тони Блеър. Смятам, че е много трудно да се погледне днешен Ирак в сравнение с Ирак на Саддам Хюсеин и да се каже, че за нас щеше да е по-добре, че светът щеше да е по-безопасно място, че щяхме да сме в по-голяма сигурност, ако Саддам все още управляваше Ирак.

Facebook logo
Бъдете с нас и във