Банкеръ Weekly

Общество и политика

НЕЗАВИСИМОСТ НА БНБ НЕ ЗНАЧИ ПРОИЗВОЛ И БЕЗОТГОВОРНОСТ

За основа на статията
е използвана методика на американските учени Дукерман, Леп и Нейърти
за измерване независимостта на централните банки. Тя е използвана
за изследване на 72 институции от целия свят за времето от 1950
до 1989 година.


От гледна точка на законово
ргламентираната степен на независимост, на която БНБ се радваше
през този период (1991-1996), тя беше почти на равнището на централната
банка на Гърция. Те бяха двете най-независими централни банки
в група от 52 развиващи се страни. В сравнение с индекса на независимост
на централна банка, оценена от авторите, се оказа, че по степен
на независимост БНБ се нарежда веднага след австрийската централна
банка, значително над средната степен на независимост, измерена
чрез медианата за група от 20 развити страни. И тук - моля ви
се дръжте се здраво сега - по този показател БНБ се оказва по-независима
от централните банки на Дания, Холандия, Англия и от Федералната
резервна система на САЩ.


Могат да се дадат две
обяснения на този резултат: или че законът за БНБ от 1991 г. е
прекалено амбициозен, или че авторът на материала нещо не е разбрал
от методиката. Поради това са интересни резултатите, които се
получават при оценката на фактическата независимост. Тук страните,
чиито резултати отчитат авторите, са двадесет и три. В тази подредба
БНБ вече си идва на мястото - степента на независимост е около
медианата за тези 23 страни - не само че независимостта на всички
централни банки в развитите страни е значително по-висока от тази
на БНБ - по-независими от нея са и централните банки на страни
като ЮАР, Ливан, Коста Рика, Бахамските острови, Заир. Оттук възниква
въпросът


кои са основните отклонения


на които се дължи тази
разлика между юридическа и фактическа независимост. Аз отбелязвам
шест такива отклонения.


Естествено основното през
тези пет години беше непрекъснатото нарушаване на забраната БНБ
да кредитира правителството. Второто определящо отклонение на
практиката на централната банка от законовото изискване беше,
че невинаги в своите решения по отношение на паричната политика
БНБ се ръководеше от изискването за осигуряване на ценова стабилност
в съответните условия. Едно от основните ограничения и причина
за това несъобразяване се състоят в това, че много силно влияние
върху решенията на управителния съвет оказваше състоянието на
търговските банки и опасението, че затягането на паричната политика,
което ни се струваше необходимо, ще повлияе отрицателно на ликвидността,
а след това и на капиталовата адекватност на търговските банки.
И действително през периода 1991 - януари 1996 г. нямаме случай
на фалит на търговска банка.


Следващото отклонение
се отнася до функциите на централната банка. В първите години
след 1991 г. тя не функционираше строго и ограничено като централна
банка, а често отстъпваше пред натиска да играе ролята и на търговска
банка или на банка за развитие, като изпълнява настояванията на
различните правителства да им осигурява целево кредитиране на
отделни сектори, най-вече на селското стопанство. Това беше по-характерно
за 1992-1993 г., отколкото за последните години на периода. Четвъртата
причина за разминаване между фактическа и законова независимост
беше нарушаването на мандатността и независимостта на управителя
и подуправителите на Централната банка, настъпила през 1993 г.,
когато бе преизбрано ръководството на БНБ. През периода банката
не обявяваше и формулираше частично междинните задачи и цели на
паричната политика, които да преследва (имам предвид, че това
не ставаше публично). А частичното формулиране се отнася само
за годините, когато България имаше стенд-бай споразумение с фонда
- това са 1991,1992 и 1994 г.- в този период нямаше някакъв механизъм,
по който по-широка публика извън БНБ да наблюдава резултатите
от дейността на банката и по този начин да се повиши доверието
към провежданата парична политика. На последно място бих казал,
че въпросът за отговорността и отчетността на БНБ също не беше
на необходимата висота - предвидените в закона от 1991 г. механизми
и начини за упражняване на тази отговорност пред парламента никога
не бяха използвани докрай.


Какви са


трите извода


които аз правя от изложения
анализ. Според мен ходът на процесите в България в годините между
1991 и 1996 г., изглежда, потвърждава една хипотеза на Адам Полсен.
Той твърди, че наблюдаваната висока корелация между независимост
на централна банка и ценова стабилност вероятно не почива на причинно-следствена
връзка, а се дължи на трета обща причина, която обуславя както
ценовата стабилност или ниска инфлация, така и наличието на независима
централна банка. Тази причина е наличието на стимули за широки
кръгове от икономическите агенти, които съответно налагат тази
ценова стабилност.


За какво става дума? В
изследвания период в България такива силни групи, които да влияят
върху политиката и на БНБ и особено на правителството всъщност
нямаше как да се формират. Кои обикновено са групите, които застъпват
приоритетно на ценовата стабилност в други страни? Това са преди
всичко търговските банки и другите финансови институции, които
губят от инфлацията - губят капитала си. Българските търговски
банки - почти всички държавни през 1991 г., нямаше какво да губят,
защото капиталът не беше техен. Второ - в България в началото
на прехода и може би през цялото време, за което аз говоря, нямаше
сериозно лоби от чуждестранни инвеститори, които да наложат определена
цена на правителствата, когато те се отклоняват от изискванията
за ценова стабилност. Освен това - и правителството, и редица
държавни предприятия в България, както е добре известно, бяха
нетни длъжници, и то големи - те биха могли само да спечелят от
висока инфлация. Общо взето, единствените, които имаха какво да
губят от висока инфлация, бяха домакинствата, но те пък нямаше
как да се организират и как да се чуе гласът им. Това продължи
до момента, когато бяха докарани до положение да излязат на улицата,
което и стана преди една година. Но това е извън периода, който
аз анализирам.


Струва ми се, че колкото
и да е трудно както от политическа, така и от техническа гледна
точка налагането на независима централна банка в България, като
че ли теоретично беше възможно,


имаше шанс да се успее,
но само при две условия


Те обаче не бяха спазени.
Едното е, че независимостта на БНБ според стария закон от 1991
г., който както се вижда, отговаряше на световните стандарти,
можеше да успее само ако приложението му бе съпроводено от една
сериозно написана и изпълнявана средносрочна програма за фискална
консолидация и структурни реформи, но за тях май повече се говори
през последните години. Третият и последен извод, който се съдържа
в моята статия, е, че през април 1996 г., така или иначе, пазарно
ориентираната икономика изискваше ценова стабилност и след като
независимостта на Централната банка като едно от средствата за
постигане на това условие вече е компрометирана, на България не
й остава нищо друго, освен да пристъпи към по-строги и по-ограничаващи
институционални механизми. Един от малкото такива механизми е
Валутният съвет. И действително събитията в България стигнаха
дотам, че за възстановяване на стабилността от 1 юли 1997 г. бе
въведен паричният съвет, който решава въпросите на независимостта,
отговорността и отчетността по един категоричен начин. Вече не
са необходими различните отчети, които продължават да се изискват
от БНБ - всеки може да прецени дали БНБ изпълнява функциите по
това, дали 1000 лв. са равни на една германска марка. Отпада и
въпросът за целите на паричната политика - става абсолютно просто
и ясно, че единствената цел, която БНБ може и трябва да преследва,
е този фиксиран курс. Валутният съвет също е само един институционален
механизъм. Той е само едно обещание и той изисква същите условия-
бюджетна консолидация и структурна реформа, която да доведе до
съобразяване с твърди бюджетни ограничения навсякъде в икономиката.
Може би шанс да бъдат пренесени и успешно да функционират във
България институции, които най-напред са възникнали извън балканския
полуостров, ще има тогава, когато у нас се разбере, че независимостта
не е равна на произвол, не е равна и на безотговорност. Независимостта
върви ръка за ръка с отговорността и отчетността - и в съответствие
с изискванията на закона, и пред цялото обществено мнение.


(Експозето е направено
по време на дискусия в Центъра за изследване на демокрацията)

Facebook logo
Бъдете с нас и във