Банкеръ Weekly

Общество и политика

НЕСТИНАРСКИ БАЛЕТ В БРЮКСЕЛСКИ ИНТЕРИОР

Скъсяваме разстоянието само с резултати. Бих искал самото пътуване до Белгия да не се свързва с илюзията, че то ни приближава до ЕС и НАТО - предупреди президентът Петър Стоянов, преди да отпътува на първото си официално посещение в Белгия. После в същия мъжки стил в Женския салон на двореца Пале Д'Елмон потвърди, че българската външна политика се отърсва от припряния юношески оптимизъм и навлиза в периода на отрезвяването и чувството за реализъм по отношение на сроковете за реализиране на своите външнополитически приоритети.


Всъщност, изчистена от неуместни илюзии, визитата явно бе лишена от театралността на познатите доскоро балетни изпълнения на нашите политици на европейска сцена, които се лутаха между пируетите от Лебедово езеро и устрема на танца с шпаги.


Резултатите от посещението на пръв поглед се изчерпват с информацията, че българският държавен глава още веднъж е информирал Брюксел защо България желае присъединяване към НАТО и ЕС. Този път към познатите от януари 1997 г. аргументи Петър Стоянов прибави и косовския проблем, посочвайки, че приемането на България и Румъния би образувало пояс на сигурност между северния и южния фланг на НАТО. Отговорът на това предложение бе, че НАТО е насърчен от хода на военната реформа у нас и настоява България да продължи своя агресивен ход. А председателят на Европейската комисия Жак Сантер изрази пълната си подкрепа за кандидатурата ни в ЕС.


Любопитно е, че точно по време на посещението на Петър Стоянов в Брюксел в западната преса се появиха материали, които до голяма степен съвпадат с отрезвяващата тенденция в българския печат спрямо аспирациите ни за членство в евроструктурите.


Европейският въпрос страда от лицемерие - писа италианският Ла Република. Според италианския всекидневник въпросът за разширяването на ЕС съвсем не е в това, което обикновено се говори в Брюксел на най-високо равнище: кой иска и кой може да влезе в Европа - сега и после (теориите за двойната скорост, равния старт, твърдото ядро). Проблемът - което вероятно е главната причина за отрезвяването на българската външна политика - е във въпроса: Каква е тази Европа, в която може да с е влезе, стига да поискаш, и в която не може да се влезе, макар много да искаш!


Този въпрос бе поставен от Валери Жискар Д'Естен още през 1995 г., когато той предупреди за опасността от създаване на две Европи: Европа-Територията - големият свободен пазар и Европа-Възможността - новия политически субект.


Досегашното объркване в българската политика идваше от заблуждението, че след като Европа-Възможността ни приема заради нашата проевропейска политика, съвсем близо е моментът, в който ще се окажем и част от Европа-Територията, макар и с все още ориенталската ни икономика.


Става ясно (случая с ГДР), че приложимото за държави като Швеция, Австрия и Финландия е неприложимо към бившите соцстрани. Доскоро се приемаше, че присъединяването към ЕС и НАТО е еднопосочен процес, който се направлява от логиката на т.нар. стратегия на функционалната интеграция, което ще рече, както казваше Франсоа Митеран - икономическата интеграция като наклонена плоскост към политиката. При тази формула икономиката на западните държави постепенно изравняваше политическите противоречия и така водеше към постигане на общата западноевропейска политика.


Падането на Берлинската стена и опашката пред вратите на Брюксел от източноевропейските нови демокрации обаче принуди Брюксел да преразгледа тази логика и се наложи ЕС да разграничи двете форми - икономика и политика, като политическата интеграция не води автоматично до икономическа. Сега западноевропейската интеграция се гради от три елемента, които са взаимно обвързани, но в строго последователен ред: политически съюз, икономика и едва тогава право на избор.


Политическият съюз означава, че страните от Маастрихтския договор са готови да поемат пътя на политическата интеграция и изграждане на федерално правителство и федерална администрация, като на тази база изграждат истинското ядро на ЕС. За да се постигне това, е необходима силата на икономиката на всяка от страните членки. Досега ЕС бе неорганично цяло на няколко общи политики, които не са свързани помежду си. За да се превърне ЕС в истинска икономическа сила, тези политики трябваше да се обединят в общ икономически и валутен съюз. В името на тази обща политика бяха приети прословутите параметри, които измерват степента на готовност на всяка от страните за конвергенция в еврозоната. Но тази конвергенция е последица, а не предпоставка за влизане в ЕС и поради това звучат абсурдно уверенията на различни политици, че сме щели да изпълним изискванията за членство в Европейския валутен съюз още в рамките на една година. Това са критерии само за страни, които вече са членки на ЕС.


Едва на трето място идва правото на избор на Европа-Пространството (или както е популярно да се казва у нас - евроструктурите). Формирането на здраво политическо ядро би могло да спомогне за разширяването на ЕС на Изток, а скоростта и сроковете се определят едва след като започнат конкретните преговори със страната кандидат. Това е логиката на европейската интеграция, която, ако се пренебрегва, постоянно ще ни препраща към фабриката за илюзии, която уж трябваше да затворим още преди повече от година.


Неразбирането на тази логика води и до абсурдната ситуация от последната година, през която отношенията ни с Брюксел до голяма степен се подхранваха със старите представи и спомени за взаимоотношенията с някогашната съветска империя, където потупването по рамото вече се възприемаше като неизменна част от общото цяло в името на великата идея. Членството в ЕС и НАТО преди всичко е мерило за развитието на икономиката, стандарта на живот и политическата стабилност на всяка държава-членка, а не идеологема - както почти една година се мъчехме да се заблуждаваме. Затова е добре вместо да обвиняваме другите за нашите неблагополучия, да се вслушаме в призива на един колега: България трябва да влезе в час по реализъм, в който ще научи, че люшкането от една крайност в друга затлачва нейния път към ЕС и единствено търпеливото съграждане ще й отреди мястото, което тя ще заслужи.


В този смисъл последното посещение на Петър Стоянов в Брюксел е сравнимо с нестинарски балет - нестинарски в смисъл на болезнено стъпване по жаравата на реалиите, и балет - в смисъла, в който Стравински го е определил при едно от гостуванията си в същия този Брюксел: като парадигма на човешкото поведение, защото представлява тържество на трезвите строги сметки над емоционалната анархия.

Facebook logo
Бъдете с нас и във