Банкеръ Weekly

Общество и политика

НЕДОЧЕТЕНОТО МИНАЛО

Петнадесет години след началото на прехода, вече член на НАТО и пред прага на ЕС, България все още не може да приключи сметките с тоталитарното си минало. Страницата, написана от бившия режим, остава полупрочетена. Все по-натрапчиво става усещането, че миналото се завръща - чрез хора, пари, информация и стереотипи то все по-активно действа в настоящето и влияе върху бъдещето ни. Това влияние едни виждат в проспериращите агенти и метастази на структурите на Държавна сигурност. Други акцентират върху изнесените и реинвестирани червени пари и изчезналите като с шапка-невидимка задгранични държавни дружества. Трети открояват най-силната ни отлика от другите страни от постъветското пространство - потомците на висшата комунистическа номенклатура и офицерите от бившите служби, които не само се домогват до политическата и икономическата власт, но и използват миналото си като основно средство за това. Четвърти се впечатляват от неприкритите, дори арогантни опити за реабилитация на личности и годишнини от времето на стария режим и дори за възстановяване на мероприятия от онова време, както стана с Асамблеята Знаме на мира.Някои би казал - какво от това, докога ще се занимаваме с миналото. Наистина, в редица посткомунистически страни тази тема е минала на по-заден план. Макар че не е и няма да бъде забравена, тя не е част от злободневните политически дебати. Това обаче не се дължи на някаква изначална склонност на немци, чехи или унгарци да се помиряват, нито на предполагаемата патологична страст на българите да човъркат в миналото. Основната причина е, че във въпросните страни миналото е получило еднозначна обществена оценка и е станало предмет на исторически изследвания. Там никоя партия или политик със сериозно влияние не се опитва да го реабилитира, още по-малко - да го използва като аргумент за просперитет в днешната политика. Страницата е прочетена и затворена - в практически и морален смисъл. У нас е друго - миналото се превръща в пряпорец на днешни и утрешни политически планове, в трамплин за политически кариери. Това означава, че нашата страница на тоталитарното минало е останала полупрочетена и полуразбрана. Това личи и от различните, дори диаметрално противоположни становища по въпроса у нас. Някои тези, като горещите призиви веднъж завинаги да затворим страницата на миналото и позоваванията на испанското гражданско помирение, са ни познати още от 1990 година. Други, като позицията на царя премиер, че за младите хора режимът на Тодор Живков бил един архаизъм, продукт на променената обстановка. Общото е неволното или умишлено подменяне на проблема за справяне с наследството на миналото и за възможните му решения. Истината е, че не само посткомунистическите, а всички демократични преходи по света са били изправени пред въпроса за наследството от тоталитарните (авторитарните) режими. Очертават се няколко повтарящи се типа решения, вероятно - поради принципното сходство между тези режими. Различните варианти се групират главно според особеностите на прехода в конкретната страна, но неизменно започват и свършват с едно голямо предизвикателство - запазването на политическата памет.Всъщност най-общата задача на разчистването на сметките с миналото е да се изясни истината и евентуално да се накажат виновните за злоупотреби с власт и престъпления сред представителите на стария режим. Практиките, прилагани от новите елити, варират значително и се простират между две крайни точки - от масирано наказателно преследване до безусловно затваряне на страницата. Общото е, че всяка една стратегия за разчистване на сметките с миналото трябва да отговори на два принципни въпроса: дали да се помнят, или да се забравят провиненията (т.нар. проблем за признаването) и дали да бъдат наказани или опростени индивидите, които носят отговорност за тези деяния (т.нар. проблем за отговорността).Най-радикалното решение на тези два проблема е налице в случаите, когато се извършва безусловно наказателно преследване на извършителите. Такава е била официалната политика към колаборационистите във всички западноевропейски страни, окупирани от нацистка Германия по време на Втората световна война. По-скорошен пример има в Етиопия, където след падането от власт на Менгисту Хайле Мериам пред съда са изправени над 3000 длъжностни лица на режима. На другия полюс е обявяването на безусловна амнистия (или имунитет) за всички, извършили политически престъпления.В някои случаи безусловното опрощаване на минали деяния се извършва като акт на автоамнистия, т.е. посредством едностранно решение на старите елити още преди началото на същинския преход. В други ситуации до обявяване на ненаказуемост се стига в резултат на преговори между старите и новите елити. Такъв е случаят в Уругвай през 1986 г., където гражданското управление, наследило военната диктатура, е принудено под силния натиск на военните да приеме закон за амнистия. Трети вариант се наблюдава в Испания, където почти всички демократични сили се обединяват около идеята да се предостави имунитет на лицата, извършили престъпления от името или срещу режима на Франко.Една много популярна формула, приложена в много страни в преход, е Амнистия - да, амнезия - не!Тази формула обикновено се реализира чрез учредяването на институции от типа на комисиите за установяване на истината. Първата цел на такива комисии е да проучат действителните факти относно живота на отделни индивиди и на нацията като цяло по време на управлението на бившия режим. Целта им не е да разследват и да наказват. (Едно от редките изключения е Аржентина, където след оповестяването на доклада на Комисията за съдбата на безследно изчезналите ръководителите на военните хунти са изправени пред съд.)Разкриването на истината, вкл. изчерпателното оповестяване на всички нарушения на човешките права, има за цел да удостовери, че фактите не са забравени и остават да живеят в националната памет. Добре известни примери в това отношение са чилийската Комисия за установяване на истината и помирение (1990 г.) и финансираната от ООН Комисия за установяване на истината в Салвадор (1991 г.)В много от страните в преход обаче оповестяването на истината само по себе си се приема като недостатъчно. Общественото мнение изисква официално признаване на допуснатите от държавата несправедливости, а това означава истината да се превърне в част от публичното познавателно пространство. В някои случаи новите демократични правителства предприемат и стъпки за обезщетяване на пострадалите от страна на държавата. Най-важният аргумент в полза на санкционирането на виновните лица от стария режим е, че това е предварително условие за изграждането на един нов, моралносправедлив обществен ред. Възстановяването на морала не може да стане, без да бъдат наказани виновните, което преди всичко еморален дълг на новото управление към жертвите на репресиите. Въздаването на справедливо правосъдие лекува раните и възстановява нанесените от тоталитарната или авторитарната система щети на индивидите и на обществото като цяло. Като своеобразен процес на пречистване, твърдят привържениците на този подход, наказанието на виновните отваря пътя за морално и политическо възраждане. Впрочем, според Оксфордския тълковен речник, това е точното значение на придобилия известност в Източна Европа термин лустрация: церемониално измиване, пречистване чрез изкупителна жертва. На въпроса на известния полски дисидент Адам Михник какво мисли за лустрацията немският писател Юрген Фукс казва: Ако не решим този проблем, той ще ни преследва така, както ни преследваха нацистите. Ние не денацифицирахме самите себе си и това ни тежеше толкова много години.Най-важното нещо за една нова или възстановена демокрация е легитимността. Преследването на виновните лица от стария режим, според Самюел Хънтингтън, е необходимо условие за утвърждаването на върховенството на демократичните ценности и норми и за окуражаването на обществото да вярва в тях. И обратно, неспособността да се наложат справедливи наказания може да породи сред населението чувства на цинизъм и недоверие към политическата система. Ненаказуемостта, смята Хънтингтън, позволява лидерски позиции да бъдат заети от лица, чиято обвързаност със стария режим ги прави уязвими на изнудване чрез заплаха с разобличаване.Има обаче и авторитетни противници на този подход. Според Ралф Дарендорф, призраците на миналото не могат да бъдат прогонени, ако преобладава желанието за отмъщение. Раул Алфонсин, първият демократично избран президент на Аржентина след падането на военния режим, казва: В края на краищата наказанието е само един от инструментите - при това нито единственият, нито дори най-важният - за формиране на колективното морално съзнание.При цялото многообразие от варианти практиката на демократичните преходи показва, че разчистването на сметките с миналото не е някаква българска приумица, а неизбежна задача пред всеки нов демократичен режим. Избор трябва да бъде направен дори всяка от наличните опции да води до тежки изпитания. Най-лошото решение е опитът да бъде игнориран или оставен да се реши от само себе си, какъвто е българският случай. Тогава винаги остава опасността напрежението да се натрупва някъде под повърхността и в един момент да изригне.Всъщност има определена българска специфика в тази сфера. Някои анализатори я характеризират с т.нар. проблем за децата на Политбюро- доста масовото навлизане на потомците на бившата номенклатура във висшите етажи на политическия живот. Наистина по този показател България е уникален случай сред останалите посткомунистически страни, вкл. Русия. Опонентите пък изтъкват тезата, че в случващото се няма нищо нередно, защото децата не могат да отговарят заради родителите си. Тук обаче - волно или неволно - се извършва сериозна манипулация. Естествено върху децата на бившата върхушка (и върху което и да е дете по принцип) не може да се хвърля вината за постъпките на родителите им като индивиди или като група. Доколкото не нарушават законите, никой не бива да ги възпрепятства да правят бизнес или да просперират по друг начин. Но когато само 15 години след рухването на старата система потомците на Политбюро си взеха партията и имат намерение да си вземат и държавата, въпросът трябва да се формулира по съвсем друг начин: могат ли децата да черпят предимства от (меко казано) грешките на родителите си? Нито един от потомците на комунистическата номенклатура не е безспорен като качества и заслуги за заеманата политическа и обществена позиция. (Сергей Станишев определено не е най-блестящият политик на левицата, а Евгения Живкова едва ли стана депутат заради качествата си на моден дизайнер.) Редица от тях неприкрито се гордеят с делото на бащите и дядовците си, нещо повече - черпят от него публични аргументи за днешната си политическа дейност. Това определено е предизвикателство към общественото чувство за справедливост, да не говорим как се съотнася с горещите призиви на левицата за шансовете за равен старт. Но тъй като нещата, изглежда, опират до бъдещото управление на страната, проблемът вече не е само на левицата или на НДСВ, а на цялото гражданско общество. Проблемът е, че се засилват внушенията за развитието на българската демокрация като прегръдка между сина на царя и сина на члена на Политбюро, по образните думи на поета Недялко Йорданов. А това, както и да го обясняваме, е чиста проба политическа амнезия, която по правило се плаща много скъпо. Така или иначе, паметта е висша форма на правосъдие. Или, по думите на известния френски юрист Рене Ерера, истината за миналото разрушава моралния фундамент за евентуални бъдещи нарушения на правата на човека.

Facebook logo
Бъдете с нас и във