Банкеръ Weekly

Общество и политика

NATO НА БРЕЖНЕВ

Варшавският договор на Буш. Така една журналистка описа в Ню Йорк Таймс новите отношения на Америка с Източна Европа. Като илюстрация, а и поради наличието на информационен повод, използва България. Журналистката Морийн Дауд е носителка на наградата Пулицър, която е нещо като журналистическия Олимп на Америка. През погледа, хвърлен от подобна висота, нещата изглеждат такива: Съединените щати прелъстявали дребните рибки, прегръщали бившите сателити от съветския блок. Навремето създали НАТО, за да пази Западна Европа от комунистическите орди, сиреч от същите тези българи, дето сега ги срещат като малкото останали приятели. А те тогава се надпреварвали с гротескните албанци като най-сталинисткия режим в Източна Европа и бяха прочути със своите дебели вратове, които изпълняваха мокри поръчки за КГБ. И т.н. Това било война на дребосъците, която е описана просто: ние притискаме България, за да компенсираме натиска на Франция над Камерун. Едва ли е необходимо да се хабят усилия за анализи на подобни статии. В крайна сметка публикуването им е право на всеки вестник, от колоса Ню Йорк Таймс до дребосъка Добруджанска трибуна. Проблемът обаче е много по-сериозен, защото очевидно и в политиката, и в журналистиката, които са като скачени съдове, става дума за криза в жанра и за разстроена ценностна система. Явно вярната грешка Осама Хюсеин обърка представите. Много е наивно да се анализира ситуацията като война на дребосъците, дори само поради една проста причина. Едва ли дребосък, колкото и да се напъва, може да предизвика криза от планетарен мащаб. А тъкмо такава е играта за Багдад и за нея голямата отговорност носят големите, които би трябвало да могат да носят и отговорността за стратегическата стабилност. Освен че е наивно, е и много опасно да представяш ситуацията като Варшавския договор на Буш, защото това говори вече за непознаване. Носителката на Пулицър поне интуитивно трябваше да се досети, че след 11 септември координатите на международната политика са толкова променени, че стереотипите и стилистиката на студената война няма да свършат работа даже и за нескопосан опит за разбиране на света през 2003 година. Ако остроумието трябва да надделее над аргументите, нищо не пречи да озаглавиш сериозен коментар по въпроса и по следния начин: Северноатлантическият съюз на Леонид Брежнев. За сведение на авторката на Ню Йорк Таймс по нашите земи помнят, че Леонид Илич имаше особено чувство за хумор...Пътят от Ню Йорк през Кабул до Багдад предлага всичко друго, но не и разбирането за света на дипломацията като софра, на която има подмазвачи или галени кученца. Причината е много ясна. След 11 септември външната политика се припокрива, ако не е и идентична с политиката за сигурност. Доказателствата за това са във всяка международна среща, във всяко дипломатическо действие, във всеки журналистически ред и даже във всеки нормален разговор на улицата. При това има още една очевидност. Когато става дума за сигурност, е много глупаво да делиш страните на малки и големи и да ги разменяш ей така - французите за българите, или обратно. Защото и размяната не е просто нещо като гледане курса на долара или борбата за всеки глас в Съвета за сигурност. Голямата политика започва от дребните неща и е права г-жа Ейвис Боулън, бивш посланик на Съединените щати в България, когато казва, цитирана в същата статия, че външна политика не се гради върху уязвена гордост. Най-малкото пък, когато в международните дела е набъркан доказан диктатор от калибъра на Саддам Хюсеин. Всъщност един Варшавски договор може да свърши работа единствено нему. Очевидно е дошло време да инспектираме не само миналото, но и настоящето. Приказките за студената война и дебелите вратове вършат в момента лоша услуга и светът, който всички се опитваме да разберем, ще е с неясно и опасно бъдеще под петата на стереотипите отпреди две десетилетия. Първо, защото дребосъците с дебели вратове свършиха нещо, което би трябвало да се знае. Те например вярват, че ще дойде наистина моментът за свобода на движението на хора, капитали и идеи. Много е подходящ въпросът кой и как в Европа и Америка се е поинтересувал от техния опит не само в математиката и правенето на вино. Те са наистина блестящи по математика и науките и имат прочуто вино, цитирана е г-жа Боулън от носителката на Пулицър. За колежката от Ню Йорк Таймс това звучи като подсещане, че нямаме нужда от френското вино. Ефектно непознаване. Все още има хора, особено в Източна Европа, за които две и две не е три, когато внасяш, и пет, когато изнасяш. Що се отнася до виното, хубаво е да се знае, че френските сортове виреят най-добре в България. Вкисналото вино от студената война не върши работа не само на самотни холандски хлебари, но и на носителите на Пулицър.

Facebook logo
Бъдете с нас и във