Банкеръ Weekly

Общество и политика

НАЦИЯТА В ТЪРСЕНЕ НА СВОЕТО САМОПОЗНАНИЕ

Още в първото десетилетие на отиващия си век Симеон
Радев отбелязва колко бързо българите преминават от френетичен
възторг към смазващо отчаяние, от трескаво действие към уплашена
пасивност. Така става след Сан-Стефано и Берлинския конгрес, след
Съединението и по време на Сръбско-българската война. Точно на
6 ноември 1885 г., когато младата българска войска на практика
печели решаващото сражение в първата си победоносна война, в София
витае страх, паника, безволие. На следващия ден вече е друго.


Симеон Радев издава своите Строители на съвременна
България през 1910-1911 година. Българите още не са понесли
най-тежките си поражения, ала пък е близо възрожденската епоха
с нейния патос и идеалите й, превърнали всъщност българското племе
в нация. И то нация, чиито претенции все още не се изчерпват с


третокласен билет за Ориент-експрес


По-сетне народоведи писатели (далеч не само българи)
са се опитвали да обяснят този феномен с твърдението, че българите
са несравними в еднократното усилие, но са неспособни за дълъг,
упорит, изнурителен във времето, а не в усилието труд. Тук са
намесвани и тайнствените пътеки на славянската душа, и възпитаната
през петте столетия чуждо робство ненавист към държавата като
организатор на обществото, че дори и чисто религиозни мотиви.
Във всичко това има твърде много логически и чисто словесни спекулации,
прекомерни дози наивност (ако е добронамерена) и мистицизъм (най-често
зъл). Но отбелязаният от Симеон Радев феномен присъства в цялата
българска следосвобожденска история, независимо дали става дума
за външна или вътрешна политика, във времена на спокойствие или
на политическа острастеност, на подем или падение. Пак от това
време е яркият пример с голямата фигура на Драган Цанков, който
от яростно противопоставяне на руската политика по време на режима
на пълномощията (суспендирането на Търновската конституция от
княз Александър Батенберг) стига почти до национално предателство
в защита на руската позиция след Съединението на Княжеството с
Източна Румелия.


Способен ли е българинът на постоянство


на дълголетни целенасочени усилия, които дават бавни,
но трайни резултати и в държавотворчеството, и в икономиката?
Този въпрос - дори под формата на известно съмнение - зададе в
предновогодишното си интервю за Неделя 150 на програма
Хоризонт и премиерът Иван Костов. За такова съмнение,
трябва да се признае, има основания и те далеч не са само в историята
ни. Поне последните осем години показаха (и то на няколко пъти),
че сме царе на щурма и мързеливи чираци що се отнася до дълготрайното,
неносещо бързи плодове усилие. Повтаряната и от правителства,
и от парламенти, и от политици, и от митинги магическа дума демокрация
вместо да канализира националната енергия, я попиля в партийни
и личностни противоборства, които демобилизираха и направо съсипаха
зараждащия се обществен организъм. А в икономиката тя се осъществи
от дребни шмекерлъци до откровеното структуриране на полу- и напълно
криминални образувания, които не без помощта на воюващите власти
и партии повлякоха българското стопанство към дъното на икономическото
блато.


Доста късно обществото започна да схваща очевидното
и по дефиниция - че


демокрацията сама по себе си не е пълна ясла


че тя не храни и не облича. Че е политическа форма
на обществено-икономическа организация, която дава по-добри възможности
да се произвеждат блага. Но е само инструмент за това.


Осъзнаването на този банален факт сякаш прекърши
обществената еуфория. Новото общество не позна и не намери себе
си, защото очакваше да се види наготово. А то трябваше да се създава.
Разочарованието, че за две-три години отделният човек (с познатите
изключения) не можа в социално-битово отношение да постигне онова,
за което бе мечтал или което просто бе гледал по телевизията,
естествено породи личностна и обществена резигнация. А трудностите
на прехода, заварените и новосъздадените икономически и социални
проблеми породиха най-опасния синдром - социалната носталгия по
бедната, но сигурна (поне като обещание) тоталитарна ясла. От
резигнацията до бездействието, до политическата апатия и страшната
теория за оцеляването (за това писахме преди време във в.БАНКЕРЪ)
разстоянието бе съвсем малко.


Националният нихилизъм безспорно има своите исторически
корени. Както в покрусите на военните катастрофи на България,
така и в официално пропагандирания четири и половина десетилетия
социалистически интернационализъм. Всичко това е вярно,
но недостатъчно обяснение.


Нацията реализира себе си


в държавата и обществото. През последните години
те бяха повече рушени, нежели градени. Не без традиционната за
българската политика безцеремонна демагогия общественото (което
значи и националното) противопоставяне придоби трагикомични форми.
На сини и червени (нормално политическо разделение, ако имаше
само нормални форми на проявление), на светло- и тъмносини, на
розови и алени и прочие, и прочие. Дори на последното Богоявление
разделената Българска православна църква не се споразумя, та светската
власт взе тежко решение: на 6 януари войсковите знамена не бяха
осветени. (Впрочем това е стар навик на родните синодални старци.
Още в Учредителното събрание владиците от Княжеството се захванаха
за неканоничния избор на тогавашния екзарх Йосиф. Интимната им
мисъл бе създаване на екзархия в границите на Княжеството. Така
заради лични амбиции те за малко щяха и като духовна власт да
признаят българското разделение, преди още сълзите, предизвикани
от Берлинския трактат, да са засъхнали по народните бузи.)


Преди една година изглеждаше


че обществото е преживяло и илюзиите, и разочарованията
си и е готово за обществен и национален градеж. Дори се започна
нещо подобно на истински диалог между обществените представители,
политиците, властта. Като че ли българите потърсиха собствената
си обществена идентичност, своето самопознание като нация. Това
е нещо, което не става като в стиха на Вазов - наивно е да се
очаква днес за няколко дена народът да порасне с няколко
века. Ала тъкмо тук, в трудното национално и обществено
самоорганизиране и самопознание, се проявиха и първите признаци
на гражданска умора, на поредната резигнация. Дали наистина не
сме способни на продължително и организирано усилие?


Преди около десетилетие едно от


първите и непубликувани социологически проучвания


показа съвсем закономерни резултати. Правено между
работници от селското стопанство и промишлеността, то открои една
теоретично очаквана разлика. Колкото по-висока е технологията
на производството, толкова по-добри са организацията, дисциплината
и общественото самосъзнание на работниците. Това чисто технократско
твърдение не се хареса много на психолозите, но и бегъл поглед
върху развитието на промишлените страни показва, че с усъвършенстването
на технологията на производството се усъвършенстват и обществените
отношения. Че заедно с отпадането на традиционни начини на икономически
действия отпадат и се създават нови междуличности и междугрупови
отношения. Може и да противоречи на идеала на Русо, но обществото
реагира адекватно на новите технологии, самоорганизира се не на
лудитския принцип, а за да посрещне технологичните предизвикателства.
И да не полудее в самота.


Може би и тук някъде трябва да търсим причини за
нашата национална и обществена умора в днешния ден.


Заедно с политическите промени


в бита на българина, макар значително в по-малка
степен, нахлуха модерните технологии. В компютризацията, в организацията
на производството, на финансите, на администрацията, в начина
на живот. Не бяхме готови за тях психически нито като индивиди
(с нормалните изключения), нито като общност. Стресът, особено
върху средното и по-възрастните поколения, предизвика уплаха,
самозатваряне, дори някаква пасторална тъга. Само че това е път
без изход.


На нацията и обществото им липсва амбицията да се
самосъздадат. Не е нормално за народ, родил Добри Желязков-Фабрикаджията,
осъзнал пръв в рамките на Османската империя икономическия повей
на новото през миналия век и по този начин познал духовната и
националната си същност.


Въпреки вековния контакт българите не са били и не
са се идентифицирали като ориенталци. Поне през последните 120
години. Нима ще го правим тепърва?


Даже високомерна Европа първо през 1885-а, а сетне
и в края на миналата година забеляза, че не живеем в колиби и
не носим тръстикови полички.


Ще постигнем ли ние своето днешно самосъзнание като
европейци? Не само на думи.


Въпросът не е риторичен.

Facebook logo
Бъдете с нас и във