Банкеръ Weekly

Общество и политика

НАЦИЯТА - НОВОТО ПОЛЕ ЗА НАДДУМВАНЕ

След антикомунизма, след дългия период на отсъствие на ясен начин за
самоопределяне новата територия за сблъсък и ясна идентификация на политическите
партии вече започва да откроява своите граници. В предстоящата предизборна
кампания догодина явно основното поле за състезание и наддумване на политиците
ще е националното съзнание на българина.
От петдесетина години национализмът е една от най-срамежливите теми
в страната ни. Как да бъде възродено съдържанието на понятие, несъществувало
за повече от две поколения българи е най-трудният въпрос, на който политиците
трябва да си отговорят, преди да пристъпят към дебатите. Но съществува
още един въпрос, който си поставят предимно наблюдателите. Възможен ли
е изобщо пълноценен дебат на тази тема у нас? Отговорите са нееднозначни.
За по-прецизните и предпазливи анализатори вероятност да се стигне до същността
на проблема почти не съществува. По-ентусиазираните приемат, че дебатът
ще бъде полезен. Той в голяма степен ще е определящ за разположението на
партиите в българския политически спектър и за бъдещия парламентарен и
предизборен патос.
За разлика от останалите общества обаче нацията за българина е недостатъчно
ясна, позната и разбираема категория. За повечето тя се припокрива с етнос,
с народност, и за минимална част - с държавността. А именно държавата е
тази, която изгражда и поддържа жизнена една нация. Тя може да включва
различни етноси, множество малцинства и групи, но общото между тях е, че
живеят в една държава, ръководени от едни и същи закони, създадени и поддържани
от една и съща политическа система. Именно този разнороден сбор от хора
и групи живеещи по едни и същи правила се нарича нация. Тук нямат нищо
общо нито различните етнически самосъзнания, нито многобройните малцинствени
общности. Чуждото тяло за нацията са не етническите малцинства, а емигрантите
- тези, които живеят в една национална държава, без да са нейни пълноправни
граждани. Ето защо национализмът в Западна Европа съсредоточава негодуванието
на гражданите именно към живеещите чужденци в тяхната държава.
От чисто рационална гледна точка българската нация е сбор от всички
граждани на Република България. Разбира се, всеки от тях поотделно се самоопределя,
както намери за добре. Някои поставят на първо място етническата си принадлежност,
други не се интересуват от нея, но ценят професионалната си идентичност,
трети държат да подчертаят съсловните си преимущества. Разбира се, съществува
и следващо, по-прагматично ниво на националния анализ. Ясно е, че единно
регламентираният пазар и общата политическа система не са достатъчни, за
да поддържат усещането за единство на една общност. Историята и културата
са тези, които в съвременното общество гарантират чувството за принадлежност
и взаимна съпричастност на гражданите от една нация. И именно тук българският
национален дебат среща най-сериозните си затруднения, омотавайки се в калчищата
на спекулациите, незнанието и повърхностното разбиране на проблема.
Историческата наука днес е история на нациите. Чрез нея всяка нация
прочита миналото си такова, каквото й е необходимо на самата нея, за да
поддържа собствената си жизненост и родова принадлежност. Болезненият въпрос
за нас е поддържа ли българската история, жизнеността на нацията ни? Или
пък напротив - въпросите, които поставя, са много повече от отговорите,
които успява да даде?
Пред подобно затруднение ни изправя и културата. Нейната важна роля
е да изразява моралната идентичност на нацията. Изпълнява ли съвременната
българска култура тази своя задача? Къде е моралът на българското общество?
Въплътила ли го е съвременната ни култура? И как ще представим българските
ценности пред нациите в Европейския съюз, ако все още не съумяваме да ги
осмислим самите ние? А осмислянето им може да стане единствено чрез националната
ни култура.
Всъщност осъзнаването на тази основна роля на културата е и главната
причина напоследък политическите ни лидери изведнъж да се загрижат толкова
много за нейното развитие. Защото културата, разбирана откровено и без
сентименти, е просто механизъм за възпроизводство на една общност. Извън
този механизъм в духовния живот на човека може да съществува религията,
изкуството, философията, занаятчийството, но културата не трябва да се
възприема като тяхна тъждественост. Тя е онази част от целия този сбор,
която подпомага духовното обвързване между поколенията и между съвременниците
в една общност. Неразбирането на тази нейна функция пречи да се синхронизира
отношението към културата. Пак от същото неразбиране произтича и големият
конфликт между държава и интелектуалци във всички нации. Държавата и политиците
се нуждаят от културата в нейните най-масови измерения. Интелектуалците
пък настояват държавата да им осигури условия за по-индивидуалистични или
пък по-елитарни изяви. Тяхната дейност най-често си е чисто изкуство и
не може пряко да участва в политическото възпроизводство на общността.
Затова и интелектуалците не успяват да провокират заинтересоваността на
управниците.
Всички тези съображения задължително трябва да се имат предвид, когато
се отваря дебат за националната идентичност. Пренебрегването на необходимостта
да се уточнят откровено изходните позиции би означавало да се започне една
ненужна и изхабяваща емоциите на обществото говорилня. И в крайна сметка
да не се достигне до нищо. А в този момент националното самоопределение
е безкрайно важно за стабилното обосноваване на българската политическа
система, след колизиите на прехода. В крайна сметка нормалното подреждане
на партиите в политическия спектър се извършва според отношението им към
националните ценности, а не спрямо комунистическата доктрина, както доскоро
беше у нас.
Политиците спешно имат нужда от нов инструмент за самоопределение.
Нацията е най-важният и най-естественият. Поне засега.

Facebook logo
Бъдете с нас и във