Банкеръ Weekly

Общество и политика

НА КЕРИ МУ ТРЪГНА ИГРАТА

В прословутия супервторник, 2 март, Джон Кери оправда очакванията и предсрочно си осигури номинацията на Демократическата партия за президентските избори през ноември. Кореспондентът на списание Ролинг Стоун Мат Тайби разказва за последните дни от една доста напрегната кампания.В тази историческа вечер, която може да остане в паметта на американците като момента, в който бе определен новият президент, ликуващият сенатор Джон Кери за пореден път се обърна към привържениците си, а аз за пореден път си зададох въпроса: къде съм?В Бъфало? В Балтимор? В крайпътна закусвалня някъде около Атланта, щата Джорджия? Репортерът, който отразява подобна кампания, понякога наистина губи представа къде се намира. Еднакви речи на еднакви трибуни, с еднакви декорации, пред тълпи, които почти по нищо не се отличават една от друга. По едно време дори започнах да мисля, че щабът на Кери превозва едни и същи хора от място на място. Вземете например онова усмихнато момиче, облечено с фланелка на университета в Охайо, преоблечете я в красива рокля, дайте й кошница с праскови и я закарайте в Джорджия. Никой нищо няма да забележи, най-малко пък пресата. В хода на предизборното турне изобщо никой нищо не забелязва. Разписанието на всекидневните пътувания на Джон Кери до голяма степен напомня практиката на тоталитарните секти - като Върховна истина на Аум или Вратата на рая. Същата монотонност, същото лишаване от сън, за да сломиш волята на своята жертва. Нещастният журналист едва дремва по четири часа на нощ. А членовете на предизборния щаб спят дори по-малко - не повече от два и половина часа, единственото време в денонощието, когато им е позволено да си изключват мобилните телефони. Цялото им останало време се поглъща от работата в щаба и от пътуванията. От време на време кандидатът чете речи, но това е само кратко прекъсване в основното им занимание - преместването от град на град и опаковането на багажа. И съвсем, ама съвсем рядко се случва по нещо, което наистина да има голямо политическо значение. С нас това се случи точно на 2 март - Джон Кери поигра футбол. В ранното утро на пустата аерогара в Атланта Кери леко се отклони от обичайния маршрут самолет - лимузина. Помощникът му извади от чантата си топка за американски футбол и кандидатът - уж съвсем спонтаннно - започна да си я подхвърля с членовете на своя щаб. Петдесет репортери наскачаха трескаво от седалките си в самолета и с камери и микрофони се втурнаха към новоизгрялото спортно величие. Да! Готово!, крещеше Дейвид Кенърли, живата легенда на фотожурналистиката от списание Нюзуик, успял да направи няколко кадъра в движение. По дяволите! Надявам се този път да не го изпусна, промърмори изостаналият Филип Кроули от Ню Йорк Таймс. Цялата последвала сцена би имала смисъл единствено на онази далечна планета, наречена президентска кампания. Джон Кери (един много висок човек) стоше до носа на самолета, обкръжен от репортери, фотографи и звукооператори. От разстояние двайсетина метра някои от членовете на щаба хвърляше яйцевидната топка към Кери, а той тичаше насам-натам, за да я хване. Цялото журналистическо братство тичаше по стъпките му. Този странен танц продължи близо четвърт час и отстрани напомняше на нещо, видяно под микроскопа в колежа - как вируси преследват митохондрия. Сцената би изглеждала още по-диво, ако си спомним в какъв контекст се разви тя. През последния месец, и по-точно от мига, когато Кери стана фаворит, той бе изключително предпазлив и се стараеше да не каже и дума на съпровождащите го журналисти. Той напускаше предния салон на самолета, за да се срещне с репортерите в задния, не по-често от веднъж седмично. А откакто в ИНТЕРНЕТ плъзнаха слухове, че Кери си има тайна любовница, контактите му с медиите съвсем се разредиха. Такава предпазливост е съвсем разбираема - само една грешна стъпка, само една зле подбрана дума биха могли да погребат шансовете му да стане президент. Постоянният страх да не допуснеш грешка - ето доминантата, която определя отношенията на американския кандидат за президент с пресата. През 1972 година кандидатът на демократите Ед Мъски публично се разплака пред аудиторията си в Ню Хемпшир. Няколко дни по-късно той вече бе политически труп. В сегашната кампания първият фаворит, Хауърд Дийн, след гласуването в Айова издаде твърде емоционален вой и само десет минути по-късно вече бе герой на няколко анекдота. На другия ден вестниците нарекоха речта на Дийн Аз имам писък (I have a scream), пародирайки знаменитата реч на Мартин Лутър Кинг Аз имам мечта (I have a dream). Злощастният миг, в който кандидатът загуби контрол над гласните си струни, бе наречен епитафията на Дийн. Заради този миг бившият губернатор на Върмонт никога вече няма да бъде сериозна фигура в американската политика. Затова кандидати като Джон Кери изглеждат прави да се пазят от пресата. Но за да спечелят гласове, те трябва по някакъв начин да покажат пред публиката човешката си страна. Именно затова Кери посегна към футболната топка. Като използва вродената агресия на хиените от задния салон на самолета, той опита да покаже на хората своята човешка страна. За целта дори не му се наложи да си отваря устата. Освен това Кери подава и недвусмислен сигнал на по-възрастните си избиратели: Джон Кенеди, който имаше същите инициали като него (JFK), се прослави именно с навика да играе футбол по време на кампанията. Естествено, репортерите прекрасно разбират този очевиден маркетингов трик. Но въпреки това ще публикуват снимките и ще излъчат в ефир видеозаписа. В края на краищата те трябва с нещо да запълнят страниците и ефирното време. Пък и отдавна вече са свикнали, защото подобни неловки, неестествени сделки се случват в кампанията на Кери поне веднъж седмично. Конкретният епизод остави у мен впечатление, че Джон Кери наистина искрено обича да играе футбол, при това играе нелошо. Той би трябвало само да повиши спортната култура на съратниците си от щаба. Докато наблюдавах леко странната картина, попитах стоящия край мен Пери Бейкън от списание Тайм: А дали той някога ще подаде и на журналистите? - Според мен не би му хрумнало - вдигна рамене Пери. - Те са твърде заети да го снимат. Тогава захвърлих сакото си и хукнах към Кери, размахах ръка и викнах: Сенаторе, тук съм! Джон Кери се обърна. До този момент той се усмихваше. Но щом видя висящата на врата ми прескарта, едва забележимо се намръщи. В очите на кандидата съпровождащият го журналист е най-низшата форма на живот на планетата. Но все пак ми подхвърли топката. Е, поне ще има какво да си спомням. В супервторника, когато Кери спечели първичните избори в девет от десет щата и на практика си осигури номинация от демократическата партия, получих от него този пас. Нямам представа какво би могло да означава това. Но ми се струва, че така установих с него някаква форма на контакт - като онзи, който той се опитва да установи с избирателите.

Facebook logo
Бъдете с нас и във