Банкеръ Weekly

Общество и политика

МЪЛЧАНИЕТО НА ОБЩЕСТВОТО Е НАЙ-ЛОШАТА УСЛУГА ЗА УПРАВЛЯВАЩИТЕ

Николай Слатински от фондация Демокрация и
сигурност, пред в.БАНКЕРЪ


Г-н Слатински, след Мадрид България отново ще е на
един хоризонт разстояние от НАТО. Какво следва по-нататък?


- По въпроса за НАТО България и политическият елит
живеят в два паралелни свята, които не се пресичат. Според политиците
проблемът дали страната ще влезе в НАТО е снет от дневен ред и
е само въпрос на време и поредна вълна на приемане.
Според един каламбур на известен политик България няма да бъде
сред първите поканени, но ще бъде сред първите приети. Абсурд!


Напоследък много се говори за граждански контрол
над армията.


- Да, стана модно да се говори за граждански контрол.
Това е полъхът на новото време, това е част от езика, на който
говори евроатлантическото пространство. За да бъде разбираема,
България трябва преди всичко да заговори на езика на евроатлантическата
общност. Защото благодарение на неясните и смътни доскоро стратегически
цели и приоритети, формулирани на непонятен диалект, никой не
я разбираше. Там, накъдето се стремим, не говорят на този диалект,
решаващи са геополитическите интереси и ценности. Евроатлантическото
пространство е преди всичко общност на ценности и принципи. То
живее с мисълта, че предава най-добрия модел за икономическо управление
и за демократично функциониране на обществото. И тази позиция
е не толкова на силата, а на моралния авторитет. Все още няма
модел, който да функционира по-добре, по-демократично. Затова
от принципите на моралния авторитет Западът иска да декларираш,
че споделяш неговите ценности, че приемаш неговите правила на
играта, неговия начин на говорене, на мислене и функциониране.
И тогава той те припознава, чувства те съпричастен към неговите
амбиции и е готов да ти протегне ръка. Но това не значи, че е
готов да те допусне до себе си. Протегнатата ръка ние приехме
като пропуск, като виза за НАТО.




В крайна сметка днес поне припознати ли сме от Запада?


- Безусловно. България, управлявана от сегашните
държавни мъже, е нещо, което звучи изключително познато на Запада.
Да, на същия език се говори и там. В някаква степен страната ни
подписа акта, че признава западните ценности, западния начин на
функциониране, че приема безпрекословно тази идентичност. За съжаление
нямаме време за размисъл по проблемите на собствената си идентичност
- какво трябва да спасим, за да не бъдем тотално обезличени. А
зад общите принципи винаги се забелязва индивидуалността - например
френската, испанската немската и т.н. Защото интеграцията не значи
някакви евроатлантически щати. Но новият политически елит, притиснат
от обстоятелствата, няма време да осмисли националната идентичност
и ценности.


Какви опасности крие това за България?


- Опасностите можем да си ги създадем самите ние,
защото никъде не се изисква безприкословен отказ от националната
идентичност. За съжаление обаче някои препоръки към нас се възприемат
едва ли не като нови изисквания спрямо страната. Това например
са абсурдните тези, които сега се лансират в обществото, че едва
ли не за да бъде в ЕС България трябва обезателно да промени конституцията
си, за да даде право на чужденците да купуват земя. А също да
приеме абсолютно задължително Рамковата конвенция за защита на
малцинствата.


А вие против това ли сте?


- Не, не съм против. Не говоря от тази гледна точка.
Първо, конституцията не е нещо, което не подлежи на промяна, и
второ, тя изостава от времето си и в много други пунктове.


Възможността и чужденците да купуват земя, както
и подписването на рамковата конвенция, би ни направило още по-прозрачни,
по-разбираеми. Би улеснило отношението към нас. В случая говоря
за друго - тези препоръки към България се възприемат от някои
наши политици едва ли не като ново изискване. Този стремеж да
се направиш по-католик от папата дразни. В 120-годишната история
на България част от политическия елит винаги е показвал, че има
нужда от някой по-голям брат, пред който да се самоизтъкне и да
се покаже като най-правоверен. Проблемът е, че с тази податливост
и внушаемост попадаме в спирала - след всяко удовлетворено изискване
се появява ново и така до безкрай. Дори всичко да изпълним, пак
няма да бъдем приети, когато ние желаем това, защото решенията
се вземат на много по-високо геополитическо ниво - на масата се
поставят огромните интереси, огромните капитали, огромните амбиции
за нова уредба на света. От кожата си да излезем, пак не можем
да обърнем логичния ход на събитията.


В тази ситуация може би най-сетне е необходимо да
определим стратегията си за национална сигурност?


- Не е по силите на един човек, дори експерт, да
очертае стратегия за национална сигурност. Решаването на глобалните
конфликти не е работа на България. Но тя трябва да се задълбочи
в анализа на тези процеси, да се стреми да ги прогнозира, за да
има едно полифонично, стереомислене. Мономислене е когато от един
брат, който не ти е позволил да имаш нормална система
за национална сигурност, отиваш при друг, за да ти реши същите
проблеми. Така поне си мислят някои политици. Те дори реформирането
на армията обясняват с необходимостта от влизането в НАТО, т.
е. разместват нещата. А всъщност дори да не влезем в НАТО, нашата
армия пак ще трябва да бъде реформирана, защото не е адекватна
на динамичния свят, в който живеем. Тя е запазила до голяма степен
структури, дислокации, начини на мислене и обучение, на заплащане
и др., които са безнадеждно остарели. Независимо от процесите
на интеграция с НАТО и дали ще бъдем приети през 2001 или 2007
г., българската армия трябва да бъде реформирана. Анализирайки
световните процеси, ние сме длъжни да си изясним какво е мястото
на България в този интегриращ се свят на транснационални компании,
за да установим какво трябва да бъде съхранено и какво е неспасяемо.
Защото просто не си струва да инвестираш и да браниш със сетни
усилия нещо, което е обречено.


България е необходимо да мисли за утрешния си ден
и да влезе подготвена в евроатлантическия съюз, където е нашето
реално място. Без това не бихме могли да оцелеем. Но това не може
да стане, без да сме наясно, че се стремим към едно високотехнологично,
информационно общество. Ако сега държавата не усети тази тенденция,
ако не инвестира в тази сфера, може да се окаже изостанала. Това
се отнася и до армията й. Армията трябва да изживее амбицията,
че е много важен геополитически играч, но също и да преодолее
комплекса си, че от нея абсолютно нищо не зависи.


Не бива да се крие истината от хората. Напротив,
тя ще ги мобилизира. Обществото не трябва да се подвежда примерно
с тези, че НАТО е на една ръка разстояние. Защото когато протегнем
ръка, а тя увисне над пропастта, българите се демотивират.


Съдбата на военната ни индустрия също е неясна. Според
вас какви трябва да са стъпките на правителството в това отношение,
при условие че загубихме някогашните си пазари?


- Държавата е длъжна винаги да си отстоява интереса
и приоритетите. Когато сделките са перфектни, няма от какво да
се бои. Но не трябва да има никаква илюзия по отношение на бизнеса.
Ако разширяването на политическото пространство, макар и бавно,
е факт, в сферата на бизнеса нещата са много по-оголени. В момента,
в който изгубиш един пазар, там се настанява някой друг. Там прошка
няма, няма и идеология. Има само бизнес и интереси. В този смисъл
българският ВПК е с най-неутешителната перспектива. Нещата са
изпуснати окончателно. Остава ни реалната база, която все още
може да бъде използвана. Нека дадем шанс на частния капитал, включително
и на банковия. Но това трябва да стане, след като се изгради национална
стратегия, а в момента за съжаление такава няма.


Според вас обществото узряло ли е за големите промени,
които предстоят?


- Едно общество, което не може да се формира като
гражданско вече осем години, все още не е зряло. Един народ, който
систематично, години наред избира своите политици и вижда техния
провал, а после избира на тяхно място нови по същата процедура,
по същата първосигналност, не може да бъде най-подготвеният да
извърши промените. Но това е нашият народ. Рискувайки политическата
си кариера, симпатията и доверието му, трябва да се опитаме да
му отворим очите. За съжаление аз се улавям, че за пръв път от
осем години у мен, както и у много от моите приятели се появи
отново усещането за автоцензура. И докато обществото не се стреми
да се пребори с тази автоцензура, не се възмущава, когато е манипулирано,
то ще прави лоша услуга на управляващите.


Защо никой например не реагира на абсурдното намерение
по Интернет да текат български архиви? Не може светая
светих на държавното управление да се идентифицира с недъзите
на онзи режим. В обществото липсва дебатът - за бюджета, за ВПК,
за промените в правораздавателната система и какво ли още не.
Няма го и гражданският контрол. Вярно, че за три години искаме
да направим това, което други правят за три десетилетия. Искрено
желая да го направим, но не може с груби стъпки да се гази по
най-деликатните сфери на националната сигурност.


Най-лошата услуга, която може да се направи на управляващите,
е да се премълчи истината. Сега гражданският контрол трябва да
бъде най-силен и най-безпощаден. Защото това е последната ни надежда
за бъдещето на България. Защото след гражданския контрол идва
уличният - а това не бива да го допускаме.

Facebook logo
Бъдете с нас и във