Банкеръ Weekly

Общество и политика

МЪЧИТЕЛЕН ТАЙМАУТ В СВЕТОВНАТА ПОЛИТИКА

Световната политика е излязла в таймаут и по всичко изглежда, че ще стигне до правилните решения едва след като е изпробвала всички грешни възможности. Така някога се е изразил Уинстън Чърчил за начина, по който се прави американската политика. Констатацията му, изглежда, е валидна и до днес, при това не само за американската, но и за европейската политика. Натрупаното през последните дни нервно напрежение на световната политическа сцена много напомня за времето, когато рухваше Берлинската стена или падаха кулите на Световния търговски център в Ню Йорк. Понеделник, 27 януари, става ключова дата, от която ще зависи не само играта за Багдад, но и състоянието на международните отношения изобщо. Интерпретацията на доклада на оръжейните инспектори за военните арсенали на Саддам Хюсеин най-малко ще официализира това, което до голяма степен беше ясно и преди него. За едни в това, което ще представи шведът Ханс Бликс, шеф на оръжейните инспектори, е заровена томахавката на войната, според други - ще докаже липсата на повод за война. Още преди да стане известен в подробности, този доклад вече прокара разграничителна линия между доказани трансатлантически съюзници. Може би за първи път и от двете страни на Атлантика рязко нарушиха правилата на външната политика и погазиха възможностите на сръчната дипломация, защото много преди обявения срок заеха категорични позиции. Съединените щати и част от европейските съюзници предварително се разделиха и в Съвета за сигурност на ООН, и в НАТО. Франция и Германия искат стратегията на сдържане или продължаващи инспекции, което не означава нищо друго освен отказ да подкрепят Съединените щати в усилията им да свалят Саддам Хюсеин чрез военна сила. Германия от самото начало бе категорично против военните действия. Ако доскоро Берлин изглеждаше изолиран заради недипломатичния си, демонстративен отказ да подкрепи плановете на американската администрация, през последните дни картината е различна. Изненадващо Франция се отказа от играта до последния момент и публично подкрепи Германия. Това стана под лъчите на историческия блясък от френско-германския съюз, скрепен от президента Де Гол и канцлера Аденауер преди 40 години. Ала това е външната страна. Случайността действително направи така, че Франция и Германия да бъдат по едно и също време членки на Съвета за сигурност на ООН. Франция като постоянен член с право на вето, а Германия като непостоянен член и от 1 февруари като председател на Съвета за сигурност. Напомняте ми за правото на вето. Франция, като постоянен член на Съвета за сигурност, ще поеме необходимата отговорност, вярна на своите принципи. Това са думи на френския министър на външните работи Доминик дьо Вилпен, които не могат да се коментират по друг начин освен като заплаха към американските планове. Което значи, че Франция също е близо до критичната точка в отношенията със Съединените щати. Но Париж звучи категорично само привидно. И всъщност оставя вратата открехната и за други опции. Подобно поведение има и Китай. Външното министерство в Пекин заяви, че позицията на Китай се доближава до тази на Франция. Например френският президент казва, че иска повече време за инспекторите и че войната би била най-лошото решение, но допълва, че иска да се гласува втора резолюция на Съвета за сигурност. Тук е и разликата с Германия. Канцлерът Герхард Шрьодер не преставаше да казва, че е против военните планове. Сега обаче направи ново допълнение, казано в прав текст: Не разчитайте на Германия да подкрепи резолюция, одобряваща войната. Учудващото е, че германският канцлер избърза в неподходящ момент. В момента няма никаква нужда предварително да обявява позицията на Германия в Съвета за сигурност. А и точно сега започна да събира доказателства, че не е изолиран. Канада например също застана на позицията на Германия и Франция и заяви, че трябва да се даде повече време на оръжейните инспектори от ООН, за да открият достоверните доказателства. Герхард Шрьодер отнесе много критики. Бе обвинен, че по този начин действа като американския президент и предварително решава нещата въпреки международните договорености. Тази прибързаност се коментира с основание и като сериозна грешка, защото така се отслабва най-важното - натискът върху Саддам Хюсеин. Историята е пълна с достатъчно факти, които говорят, че режимът в Багдад се впечатлява само при натиск. Причината е проста. Пацифизмът, написа един познавач, е хубаво чувство, което се споделя от много хора, но едва ли е най-рационалният подход в случая с Ирак. По всичко личи, че нервите са обтегнати. Един безпрецедентен коментар на американския военен министър Доналд Ръмсфелд предизвика остри задочни диалози, далеч от езика на дипломацията. Пред журналисти Ръмсфелд коментира позицията на Париж и Берлин по следния начин: Германия и Франция не представляват Европа. Те са само старата Европа. Ако вземете Европа като цяло, центърът на тежестта се премества на Изток. Ръмсфелд очевидно има предвид Източна Европа, откъдето Вашингтон има подкрепа. Най-добрият пример е Полша, която работи по формулата връзки с Европа и специални отношения със Съединените щати. Изявлението на Ръмсфелд предизвика Франция. Френската министърка на екологията Розлим Башло отвърна по следния начин. Само ако знаехте какво ми се иска да кажа на г-н Ръмсфелд... Аз съм от района на Лоара и си имаме известна личност, която се казва Камброн. Агенция Франс прес поясни, че става дума за френския генерал Камброн, който по време на битката при Ватерлоо отговорил на призива да се предаде с Майната ви. Докладът на Ханс Бликс стана и много сериозно изпитание за организациите, в които международните отношения се чувстваха уютно в продължение на десетилетия. Например НАТО изглежда безпомощна и блокирана, защото противоречията се прехвърлиха и на нейна територия. Според в. Вашингтон таймс, служители на НАТО са съобщили, че на срещата на Алианса в централата му в Брюксел френските и германските пратеници, подкрепени от колегите си от други държави, между които Белгия и Люксембург, са оглавили опозицията срещу приемането на американската молба за помощ. Вследствие на решението им е станало невъзможно членовете на Северноатлантическия съюз да постигнат консенсус, както изисква уставът му в такива случаи. Генералният секретар на НАТО лорд Джордж Робъртсън е оптимист, че НАТО ще преодолее различията между съюзниците. Ако това стане, би трябвало да се усеща и оптимизъм по отношение на споровете в Съвета за сигурност на ООН. И двете организации, макар че са различни по характер, в момента изглеждат като скачени съдове. Много трудно би било, ако в ООН не се стигне до консенсус, съюзниците в НАТО да са в кондиция. В случая с Ирак Северноатлантическият съюз е много важен, защото става дума за важния съюзник Турция, за достъпа до летища и пристанища и т.н.Така или иначе, Съединените щати са готови да водят войната и сами. Проблемът обаче не е от военен характер, а засяга времето след Саддам. Ако Съединените щати действат сами, това би означавало да калкулират и разходите за възстановяването на Ирак, и приходите от това. Изобщо във времето след Саддам Хюсеин, когато всички трябва да съобразят икономическите и политическите си интереси с капризите на петрола, се оглежда цялата история на региона. От онзи момент, когато точно преди 100 години германски инженери, работещи по железопътната линия Берлин-Багдад случайно се натъкват на огромните иракски петролни находища. Точно сега е добре да се припомни прозорливостта на американския президент Удроу Уилсън, който още по времето на Първата световна война скромно отбелязва, че световното значение на една нация ще зависи от петролните залежи. Както драматичният вопъл на френския премиер Жорж Клемансо, който през 1918 г. телеграфирал във Вашингтон: Една капка петрол за нас има стойността на една капка кръв. Световната политика отново е в таймаут заради Ирак. Въпросът е да не изпробва всички грешни възможности, докато стигне до правилното решение.

Facebook logo
Бъдете с нас и във