Банкеръ Weekly

Общество и политика

МАЛКИТЕ ОКОЛО РУЛЕТКАТА НА ГОЛЯМАТА СВЕТОВНА ПОЛИТИКА

Външната политика - това е игрален дом, в който зрителите, тоест малките държави, рискуват да загубят точно така, както и играчите, тоест великите сили. Този афоризъм е обичал да повтаря един от най-дълго властващите европейски монарси - австроунгарският император Франц Йосиф. А историографите обикновено го поставят в контекста на проблемния, пространствен и хронологичен обхват на въпроса за закономерностите и случайностите във взаимоотношенията между великите и малките държави в последната четвърт на миналия и първите десетилетия на вече отиващия си век.


Доколко външнополитическите реалности и отношенията в тях между големите и малките зависят от капризите на съдбата естествено е проблематично. Поне толкова, колкото и възгледът за тоталната детерминираност на външнополитическите отношения, базирани на свръхпрецизния баланс на интересите. Ако съдбата на света с големите и малките в него зависеше единствено от страстите на играчите и непредвидимостта на топчето във въртенето на политическата рулетка, то този свят вероятно вече не би съществувал. Що се отнася до интересите, те не са неизменни като посока и реалност. И се променят заедно с непрестанните промени както в самия свят, така и в баланса на силите, нарастването или намаляването на потребностите. Дори и за най-върлите почитатели на историческите аналогии е ясно, че днешните геополитически реалности значително се различават от тези преди Първата световна война и след нея, преди Втората и след нея. Както и от времето на студената и след нея.


Което не означава, че няма елементи на приемственост. И че историята може да бъде изцяло загърбена, защото светът е изцяло друг.


Да, вероятността и най-хазартните политически играчи да търсят разрешаване на собствените си проблеми чрез глобален световен конфликт вече е твърде малка. Факторът, за който поменатият император Франц Йосиф дори не е и подозирал навремето си - присъствието на САЩ в европейската и световната политика - отдавна е от първостепенна важност. Нещо повече - от дипломатическия връх на втората до неотдавна свръхсила - Русия - бе признато, че свръхсилата вече е само една и тя е Америка. Ала това не намалява нито броя на играчите, нито броя на зяпачите в игралната зала на световната политика. Нито обезсилва истинността на шеговития императорски афоризъм, който цитирахме в началото. И чийто български вариант би звучал така: Когато атовете се ритат, магаретата страдат.


Изглежда парадоксално, но когато след падането на Берлинската стена българската дипломация за първи път от много години получи възможност да застане ако не край масата, то поне средприближените зрители около световната политическа рулетка, тя сякаш се вцепени. Разпъната между вековния страх от Русия и новото предизвикателство на САЩ, външната ни политика съумя да формулира само като фраза европейския си приоритет. В същото време единствената информация, която обществото получаваше от дипломатическите мисии на страната, бе за скандали, свързани с имотни отношения. Единствената по-значима активност се осъществяваше в Европарламента. И то с много уговорки.


С другите зрители, малките около рулетката, доскоро не поддържахме никакви контакти, независимо от съществуващите благодарение на традицията възможности.


По-плаха балканска политика нито една друга балканска страна не водеше.


Всъщност дипломацията се оттегли и остави работата си на митингите и масмедиите. И едните, и другите не се отличиха нито с особена далновидност, нито с такт, нито с прозрение. А политиците се изкушиха да използват външнополитически въпроси за уреждане на вътрешни взаимоотношения. На практика България не само не бе край игралната маса. Тя беше на прага на залата и не виждаше нито залозите, нито ръката на крупието.


В резултат дори направените политически демарши не намериха продължение, не се развиваха, дипломацията ни лесно се стряскаше от медийни внушения, от провокативно подхвърлени неофициални становища, та дори и от инциденти, които нямат нищо общо с чиято и да е външна политика.


Обикновено зяпачите избират цвета на печелившия играч и слагат дребните си жетони до неговата купчина. С надежда за дребна печалба. Но, колкото и да изглежда универсален афоризмът на Франц Йосиф, той е бил актуален в неговото време. Далеч сме от илюзията да твърдим, че България и днес може да се държи като главен фактор във формирането на световните политически и икономически процеси. Ала опеката на великите днес, без да е идеалистична, все пак е лишена от доста бруталния цинизъм, властващ в световната политика до края на Втората световна война. (И до падането на стената за Източна Европа). Достатъчен е примерът на страни като Холандия, Белгия, Финландия, Норвегия. Без да имат размерите и мощта на империите, те не са зрители, а пълноправни играчи. Изобщо не е необходимо (пък и май не го искат от нас?) дипломацията ни като военна редица да обръща глава по команда или само наляво, или само на дясно. Всъщност днешната дипломатическа игра на малките е в лавирането и съюзяването на интересите им


Има си исторически причини и обяснения, но все пак е странно това, че, изглежда, последни ще го разберат страните от Балканския полуостров. Включително и България.


Преди няколко броя във в.БАНКЕРЪ писахме за българо-македонските отношения и смешните от гледна точка на политическия прагматизъм препятствия пред тях. Сега ще сложим само една историческа ремарка. По клаузите на Берлинския договор новоосвободеното Княжество България е задължено да построи стигащата тогава до Белово железопътна линия от Цариград. В договора е казано: до Ниш. Правителството на Петко Каравелов излиза с проект за линия София - Кюстендил - Скопие - Ниш - Белград. Една частна руска интрига и противостоенето на Австро-Унгария, която има свои планове за Македония, осуетяват проекта. Тогава той е имал политическа подкладка - на Македония се е гледало като на част от целокупна, Сан-Стефанска България. Сега политически пречки сякаш няма, икономическата изгода и за двете суверенни държави е очевидна, и финансиране за изграждането на линията е намерено. Само дето проектът продължава да събира прах.


Горе-долу така стои и въпросът с българо-сръбските отношения. Сякаш върху мисленето и от двете страни на границата продължава да тегне истеричната сянка на крал Милан Обренович, който с една нещастна война през ноември 1885-а смрази два кръвно свързани народа. Нима завинаги? Няма ли най-сетне да почнем да четем историята, не за да черпим от нея ненавист, а поука?


Доста енигматични са и отношенията ни с Гърция, при целия им външен блясък. Миналата седмица София се прощаваше с Паисиевата история и го правеше с наранена душа. А можеше да има един жест на добра воля, един акт, за който България щеше да е благодарна и който щеше да запомни. Но подобни неща явно все още не са част от балканските нрави. По-добри сме в попържните.


Отношенията с Русия вече от дълго време са обект на обществена дискусия. Не се знае известен ли е на г-н Адраник Мигранян цитираният афоризъм на австроунгарския император, но статията му в Независимая газета носи доста от цинизма на Франц Йосиф. Неестествено е Русия да загърби собствения си политически и икономически интерес, както бяха неестествени и идеологизираните изцепки на български политици и вестници преди няколко години срещу Русия. Но исторически прецедент в отношенията между двете страни има. Затова изглежда не съвсем далновидно днес, в края на двадесети век, да се повтаря грешката на Александър Трети, който поради лична неприязън към българския княз Батенберг на практика провокира не просто прозападната, но антируската ориентация на България. За дълги години. Днес това не е нужно нито на голямата, нито на малката страна.


Другото означава, че пак нищо не сме научили от историята.


България има своето право на място край световната политическа рулетка


Сигурно не като един от големите играчи, но не и сред зяпачите на входа на залата. Само че там няма да бъдем поканени от служителя с черен фрак и колосан нагръдник. Нито пък ще бъдем допуснати със съдрани гащи и лекьосани вратовръзки.


В света на голямата международна политика, където единствено ще може да бъде отстояван ефективно българският национален интерес, дребният шмекерлък и слугинското подлизурство не са аргумент. А достойнството се подплатява с усилия. Вече писахме веднъж - продължителни, мъчни, саможертвени.


Друг изход просто не ни е останал. Осем години са убедително доказателство.


Доста парвенюта през всички времена са мислели и друго. Повечето вече ги няма.

Facebook logo
Бъдете с нас и във