Банкеръ Weekly

Общество и политика

МАГИЧНАТА СТОТИЦА

Обществената дискусия за числеността и качеството на работата на българските народни представители получи нов импулс. В обръщение на трима известни представители на деловите среди - председателя на Българската стопанска камара Божидар Данев, собствениците на Дарик радио Радосвет Радев и на Овергаз Сашо Дончев - бе лансирана идеята за съкращаване броя на депутатите от 240 на 100 души. Струва си да припомним, че през 2002 г. подобна идея предложи СДС в проекта за конституционни промени с наслов 24 идеи, които ще променят България. Тогава синята партия препоръча броят на депутатите да се намали наполовина, а лаконичната аргументация бе, че това ще намали слабостите на досегашната законодателна власт. В допълнение СДС използва два довода, които определено срещат масова подкрепа - че това ще бъде съпъствано с прехвърляне на част от правомощията на Народното събрание надолу и че така ще бъдат намалени разходите на държавата за Народното събрание.Аргументът за икономиите бе водещ и в т.нар. манифест на тримата. В обръщението си бизнесмените заявиха, че страната ни е с твърде скромна икономика, за да си позволи да издържа толкова голям бюрократичен апарат и на всеки четири години да произвежда нов политически елит. Те са направили изчисленията, че един депутатски мандат струва на данъкоплатците 400 хил. лв., или за издръжката му работят 22 душиа годишната издръжка на парламента е 24 млн. лева. За сравнение Данев, Дончев и Радев дават пример с Австрия, където за издръжката на един депутат работели 5,4 души. С брутния си вътрешен продукт България би могла да си позволи 100 депутати, смятат бизнесмените. Именно акцентът върху необходимостта да се икономиса от разходите за парламента бе един от видимите поводи за резерви от страна на мнозина от адресатите на обръщението. Може би най-синтезиран бе коментарът на изпълнителния директор на БУЛБАНК Левон Хампарцумян, който заяви, че основният въпрос е Народното събрание да работи ефективно, а иначе България може да си позволи да издържа и 50, и 500 депутати. Неособено солидната аргументация на подобно сериозно предложение буди учудване. Авторите на идеята са не само успели бизнесмени, но и хора с богат обществен опит през годините на българския преход, които добре познават европейската и световната политическа и управленска практика. Така например, ако става дума за съкращаване и оптимизиране на бюрократичния административен апарат, би било по-логично да се започне от изпълнителната власт. Що се отнася до това, колко души издържат един депутат, европейската практика дава най-разнообразни пропорции, но никога и никъде те не са били използвани като довод за намаляване или увеличаване броя на парламентаристите. Впрочем, в последвалата пресконференция самите инициатори подчертаха, че последното нещо, с което искаме да занимаваме хората, са тези 14 млн. лв., които биха се икономисали, ако депутатите са 100, а не 240, защото това е 1 процент от бюджетния излишък тази година. Или, както отбеляза Сашо Дончев, не е най-важен броят на депутатите, важно е качеството на работа на българския парламент. Можем само да гадаем защо авторите на обръщението не са употребили по-тежки аргументи, но така или иначе проблемът е поставен и заслужава сериозно разискванеТук се предполага да се отговори на поне два въпроса - първо, какви ще бъдат вероятните последици от намаляването на числеността на Народното събрание, и второ, как се вмества една подобна промяна в цялостното оптимизиране на законодателната власт и на българската политическа система като цяло. Едва след като чуе отговорите, българският гражданин би имал достатъчно основания да заяви дали подкрепя, или не конкретното предложение за редуциране броя на депутатите.Както е казал Чърчил, либералната парламентарна демокрация е лоша система, но по-добра просто не е измислена. Този афоризъм предупреждава и за големите предизвикателства пред всеки опит да бъдат реконструирани основните принципи на парламентаризма. Колкото и атрактивно да звучат някои идеи, тяхната реализация често води до обратните на декларираните желани резултати. Точно така е и в дадения случай. Само по себе си намаляването на броя на депутатите в българския парламент най-вероятно няма пряко да доведе нито до подобряване на качеството на неговата работа, нито дори до икономия на средства. В допълнение то би имало косвени, но дълбоки политически последици, на които често не се обръща внимание. А именно с тях трябва да се започне.На първо място, редукцията на числеността на народните представители до 100 рязко ще снижи степента на политическо представителство- същият брой граждани в национален и регионален мащаб ще бъдат представлявани от почти 2.5 пъти по-малко избраници. Това ще доведе до допълнително отдалечаване и отчуждаване на депутатите от народа, в значителна степен - и по причина на чисто времеви и пространствени фактори. По-малките избирателни райони (от които днес се излъчват 4-5 депутати) на практика ще могат да изпратят в парламента само двама народни представители. От друга страна, съставът на Народното събрание трябва да бъде достатъчно широк, за да изразява интересите не само на регионалните, но и на професионалните и други социални общности. Неговото намаляване с два и половина пъти ще лиши от представителство цели съсловия, което едва ли ще увеличи доверието във висшия законодателен орган. Парламентът не е корпорация, а политическа еманация на волята на суверена. Затова законите и решенията, приемани от него, трябва да отчитат цялото многообразие от интереси в обществото. Рязкото снижаване на нормата на представителство води до голям риск ключови социални интереси да бъдат елиминирани от политическите дебати и реализацията на властта. А това е риск, който сам по себе си не се оправдава с никакви аргументи за повишаване на ефективността и за икономии, защото би поставил под съмнение същностни принципи на демокрацията.Съвсем не е случайно, че европейски страни, съпоставими с България (например Гърция), имат парламенти с численост от 300 и повече депутатиа при по-големите държави броят им надхвърля 600. Там обществеността също отправя критики към ефективността на законодателите, но никой не предлага тя да се повиши чрез намаляване на броя им.На второ място, значителното намаляване на нормата на представителство ще има сериозни последици за структурата на политическото пространство и за участието на партиите във властта. Тези последици не могат да бъдат оценени изчерпателно, защото не е уточнено дали намаляването на броя на депутатите ще бъде съпътствано от качествени промени в изборното законодателство и избирателната практика. Ако допуснем, че се запази сегашната система, в много от регионите ще бъдат излъчени депутати от две-три партии, тъй като цената на отделния мандат ще скочи 2.5 пъти. Големите губещи ще бъдат по-малките партии, повечето от които (дори тези, отговорили на новите законови изисквания) ще бъдат маргинализирани или дори елиминирани. Така на практика ще се получи преразпределение на политическото пространство, изразяващо се в свръхконцентрация и картелиране. Ако пък бъдат въведени съществени мажоритарни елементи в избирателната система, нещата стават по-сложни, защото в редица региони няма да бъдат представени дори и някои от основните партии.Не е изключено именно това да е скритият замисъл на много от идеите за редуциране на броя на депутатите. Невъзможно е да се отговори еднозначно дали това ще доведе до подобряване, или влошаване на качеството на българската демокрация, но при всяко положение аргументите трябва да се сложат на масата и да се дискутират открито. Може би реконструирането на българското политическо пространство, вкл. и неговата по-висока степен на концентрация, е неизбежно и дори необходимо, но то трябва да стане по открит и естествен, а не по заобиколен начин. Проблемът е не толкова в параноичните опасения на левицата от някакво господство на олигархията, колкото в неясните проекти за изработване на новите механизми за селекция и възпроизводство на политическия елит. Само по себе си обстоятелството, че в парламента ще има по-малко депутати, излъчвани от по-малко партии, не гарантира по-високо качество - нито на тях самите, нито на резултатите от работата им.На трето място становището, че намаляването на броя на депутатите ще доведе до по-ефективно работещ и по-евтин парламент е твърде спорно. Защото работата на Народното събрание не се изчерпва с гласуването в пленарната зала. (Отделен е въпросът, че няма гаранции за по-лесното събиране на кворум от 100, вместо от 240 депутати, ако не бъдат направени редица други корекции.) Не по-малко важна е работата в комисиите на парламента, където трябва да бъде осигурен поне един критичен минимум от (относително) компетентни в съответната област депутати. Дори да се коригират броят и предметът на комисиите, проблемът остава - същият обем законотворчество ще трябва да се извършва от 2.5 пъти по-малко депутати. Един депутат ще трябва да участва не в две (както е сега), а в три или четири комисии. Съмнително е, че в наши дни могат да се намерят такива енцикопедисти. Вярно е, че сега има много народни представители без съществен принос в работата на комисиите, но решението не е в махането на излишните, а в тяхната замяна с компетентни хора, умеещи да взимат решения и да поемат отговорността за тях.Числеността на парламента, разбира се, може да бъде редуцирана, но това трябва да бъде част от цялостна стратегия, която далеч надхвърля хоризонта на познатите концепции за оптимизиране на фирмената ефективност. Усъвършенстването на законодателната власт не може да стане без радикални промени в българските политически партии, в начина, по който те функционират, в механизмите за селекция на техните елити и лидери. Авторите на манифеста на тримата знаят това и неслучайно на въпроса каква е гаранцията, че 100 депутати ще работят по-качествено от 240, Сашо Дончев отговаря: Гаранцията за подобряване на начина на работа трябва да дадат партиите. А българските партии очевидно трябва да разберат, че повече не могат да съществуват като самозадоволяващи се общности. Колкото по-бързо го сторят, толкова по-добре. И за обществото, и за самите тях.

Facebook logo
Бъдете с нас и във