Банкеръ Weekly

Общество и политика

ЛИДЕРИ НА ПРЕХОДА ИЛИ ПРЕХОДНИ ЛИДЕРИ

Качеството на лидерството и особено - на политическото лидерство, остава необяснимо пренебрегнато в започналата дискусия за реалната стойност на българския социален (човешки) капитал с оглед на бъдещото ни място в обединена Европа. За да намерим верния отговор и насоките за оптимизиране на този феномен, трябва да го разгледаме в по-широк контекст. Ние, българите, често сме жертва на собствените си илюзии, че нашите проблеми са уникални или поне крайно специфични. В този план е полезно да се види как стоят нещата и в останалите посткомунистически страни. Една от масовите психични нагласи, типични за демократичния преход в посткомунистическото пространство, е усещането за дефицит на автентични лидериПрез 1992 г. Вацлав Хавел, един от неоспоримите водачи на демократизацията в Източна Европа, описва атмосферата в средите на посткомунистическото политическо лидерство така: Омраза, подозрителност, порочна демагогия, интриги и откровени лъжи; политиканство и необуздана борба за удовлетворяване на частни интереси, жажда за власт и непомерни амбиции; цялостна липса на толерантност, разбиране, вкус, умереност, разум. Би могло да се предположи, че тази нерадостна картина на състоянието на лидерството е частен случай, валиден за ограничен регион на света, който решава свои специфични проблеми. Фактите обаче говорят друго. Дефицитът на качествено лидерство в демократичните преходи е само проявление на по-общи и по-дълбоки тенденции.Глобалният преход поставя проблема за новото качество на лидерството пред всички общества. Тревогата от актуалното състояние се свързва с невъзможността (засега) да се отговори на едно стратегическо предизвикателство - как да се подготвят и излъчат водачи, способни да ръководят в условията на бурно настояще и несигурно бъдеще. Когато организации от всички сектори (публичен, частен, неправителствен) и от всички континенти поставят настойчиво един и същи въпрос, наистина се случва нещо сериозно. Показателен за днешния огромен интерес към изследванията и практическото усъвършенстване на лидерството е фактът, че в момента само в американските висши училища функционират над 600 учебни програми в това направление. За последните четири години броят им се е удвоил. Особено остро стои въпросът за лидерството в страните, извършващи демократичен преход. Това е голяма обществена промяна, която изисква от членовете на обществото да се променят. По тази причина всеки преход е социална криза, а колко бързо и на каква цена обществото ще излезе от нея, зависи в много голяма степен от качеството на елитите и на излъчените от тях лидери, които взимат конкретните политически решения.Лидерството по принцип е трудна работа, но лидерство, което тласка хората да се променят, е и рисковано начинание. От собствен опит знаем, че преходът, особено началните му фази, не е време, в което преобладават добрите новини. В хода на демократичните преобразувания политическите лидери са изправени пред необходимостта да казват на своите последователи много тежки и горчиви истини, отнасящи се не само до миналото, но и до настоящето, и до близкото бъдеще. Горчивите истини засягат пряко самите хора, свързани са с необходимостта те да извършат промени в себи си, в своите представи, в своите действия и да платят съответната цена за това.Всеки от нас има впечатления колцина от българските политически лидери през последните 15 години са се обърнали към хората, към избирателите с откровеното признание, че общата посока на демократични промени след отхвърлянето на тоталитаризма е ясна, но не и конкретната траектория на движение, или че не съществува готов и още по-малко - проверен план за извършване на промените. Или че раздялата с миналото е болезнен процес, защото се налага буквално всеки да се откаже от удобни навици и компромиси, от проверени практики. И накрая, че съмненията и несигурността са не изолиран епизод, а отличителна черта на пътя, който предстои и който не е опънат по конец към светлото бъдеще. И тъй като лидерството е взаимодействие между мотивите на лидери и последователи, можем да си обясним появилите се типични особености на поведението на мнозина от политическите лидери в периодите на преход. Всъщност, недостатъците в политическото лидерство на прехода у нас са свързани и с редица (естествени или умишлено формирани) заблуди и илюзии относно това, какво всъщност представлява лидерът и кои са истинските лидери. Ето само най-типичните и жилави масови стереотипи за лидер и лидерство. Преди всичко лидерството често се бърка със статусаили със заеманото официално положение. Опитът на страните от пост-комунистическото пространство дава доста примери за ръководители на партии, правителствени и други институции, които реално са били само чиновник № 1. Част от тези първи ръководители всъщност не биха могли да заведат група първокласници до павилиона за сладолед. Казаното не означава, че статусът няма отношение към лидерството в периодите на демократична промяна. Повечето позиции, изразяващи висок статус (макар и в нестабилната йерархия на обществото в преход), носят със себе си символична стойност и традиция, която дава по-големи шансове за изява на истинския лидер. Партийните членове и симпатизанти очакват от председателя на партията да ги води, което повишава вероятността да взаимодействат с него като с лидер. Не е напълно лишен от основания и фактът, че термините лидер и председател се използват във всекидневната реч като синоними. Но преобладаващите днес процедури, чрез които се излъчват индивидите с висок статус, са достатъчно прецизни от гледна точка на гаранцията, че избраните ще бъдат наистина лидери. Това, впрочем, е валидно не само за страните в демократичен преход. Друга заблуда, често срещана в периодите на преход, е смесването на лидерство и властЛидерите почти винаги имат някаква формална власт, произтичаща от тяхната официална позиция (едно от редките изключения е Махатма Ганди, безспорният лидер на индийската борба за независимост, който не е заемал никаква длъжност). Да не говорим за властта, произтичаща от способността да влияеш и да убеждаваш. Но много от хората, които имат власт, не са лидери. Тяхната власт се крепи на парите, на възможността да причинят вреда или защото владеят институционални механизми за контрол или медийното присъствие. Военният диктатор има власт. Собственикът на телевизионен канал има власт. В края на краищата, грабителят, опрял нож в гърлото ви, има власт. Но съвсем ясно е, че лидерството, поне в контекста, в който го разглеждаме, е нещо съвсем различно.Лидерството изисква огромен разход на усилия и енергия - много по-голям, отколкото повечето хора биха могли или биха искали да направят. Преди известно време, когато изнасях пред аудитория от тийнейджъри лекция за лидерството на XXI век и очертах различията между статуса, властта и лидерството, едно момче направи впечатляваща забележка: Г-н Маринов, нека лидерството остане за вас. Нямам нищо против да се задоволя с част от властта и статуса, за който говорихте.Не е изненадващо, че почти всекидневно се сблъскваме с висши функционери, които смятат, че присъствието в йерархията на съответната организация им гарантира маса от последователи. Всъщност в най-добрия случай въпросните персони имат определен брой подчинени. Но подчинените и последователите на лидера са две съвършено различни социални категории, въпреки че в известни случаи могат частично да се припокриват.Третата често срещана грешка у нас е подмяната:високи рейтинги вместо реални качествана лидерите. Една от най-големите беди на днешната българска политика е, че реалната стойност на личностните авторитети се измества от конструирани рейтингии имиджи. Политиката, която в дълбоката си същност е умение да се постига възможният оптимален баланс на интересите в обществото, буренясва от желанията да се продаде някакъв лустросан, привлекателен външен вид или имидж. А както добре знаем от последните 15 години, това, че даден политик има висок рейтинг, изобщо не гарантира, че той си върши работата добре. И до днес нашето общество страда от липсата на ясни обществени критерии за успял или успешен политик. Ако съдим по това, кои качества се отричат и кои се поощряват, българският политически лидер би трябвало да бъде нещо средно между оберкелнер, манекен(ка) и конферансие. Така ще зачита всяко чуждо мнение, ще бъде харесван и популярен, всички ще го слушат и няма да пресича ничии интереси. За съжаление, мнозинството от българските политически и държавни лидери не могат да се подпишат под казаното от Колин Пауъл: Научих, че да бъдеш ръководител, означава да взимаш решения, някои от тях - неприятни. Дълги години пазя на бюрото си една мисъл, която точно, макар и малко грубо, изразява същността на нещата: Да бъдеш ръководител означава понякога да вбесяваш хората. Една от най-големите слабости на повечето български политически лидери е именно нежеланието, бих казал, малодушното нежелание да взимат трудни и непопулярни решения. Поради слаб характер или суетност те държат на всяка цена да бъдат харесвани, хвалени, рекламирани в медиите и акламирани от избирателите. Втренчени в рейтингите, повечето българи не успяват да видят опасния дефицит на личности, които могат да създадат визия за бъдещето на обществото ни, могат да убедят хората в нея и имат куража да носят отговорността за реализирането й. И най-вече - дефицит на политици, които не само разсъждават и говорят, но и действат.Тук стигаме до четвъртата масова заблуда - много често забравяме, че за да е истински лидер,политикът трябва не само да говори, но и да действаНай-важното качество на лидера е, че след като наблюдава, изслуша другите, анализира и разбере проблема, е способен да поеме отговорност и да действа. Или, както казва българският експремиер Иван Костов в една своя лекция: Най-важното в лидерството е действието. Лидер става този, който не се бои да действа, макар че ще прави грешки. Защото се учи от тях и придобива собствен опит. И най-силните лидери са имали своите поражения. Лидерът прави нещата на практика. Този, който само знае и може, не е лидер. Лидер е този, който действа.Известно е, че в спокойни и стабилни времена политическите лидери рядко биват подлагани на сурова проверка. Иначе казано, само голямото предизвикателство дава шанс за появата и изявата, ако не на велики, то поне на големи лидери. Като се има предвид мащабът на предизвикателството на демократичните преходи, особено в посткомунистическото пространство, днешното време е заредено с потенциал за открояването на големи лидери.Тук обаче трябва да се направи една съществена уговорка. В периоди на големи предизвикателства, каквито са преходите и неизбежните, свързани с тях кризи, автентичното лидерство е възможно само на основата на личния пример. В тези условия лидерът е длъжен пръв да прави това, към което призовава своите последователи. Лидерството по принцип дава добри резултати, когато се осъществява от първата редица, но в период на криза това се превръща в аксиома. Каквито и да са личните рискове, лидерът трябва да бъде най-отпред, пръв да влезе в битката, и, ако се наложи, пръв да понесе ударите. Всякакъв двоен стандарт, спотайване, прикриване зад гърба на сподвижниците може да има само един, фатален резултат - и за лидера, и за каузата. Истинският политически лидер се отличава със способността да се грижи за хората, които води, да им помага да решават проблемите си и да пази като най-голяма ценност тяхното доверие, че няма да ги предаде, нито ще стане безразличен към тях. Или ако се върнем към опита на цитирания Колин Пауъл: Лидерството означава да решаваш проблеми. Пред нас е заключителната фаза на българския преход. Която ще отговори на въпроса - кои от нашите политици са се доказали като лидери на прехода. И кои просто са били преходни лидери.

Facebook logo
Бъдете с нас и във