Банкеръ Weekly

Общество и политика

ЛИБИЙСКИЯТ МОСТ КЪМ ЗАПАДА

По това време в края на миналата година много висши дипломати от световната сцена трябваше да зарежат коледната почивка и да уреждат проблем, носещ заряда на атомната провокация. Северна Корея току-що бе изгонила атомните инспектори на МААЕ, демонтира камерите за наблюдения на атомния си реактор и заплаши, че ще пусне в действие ядрените си инсталации за производство на плутоний. Тогава политическите наблюдатели (в. БАНКЕРЪ, бр.1 от 4.1.2003 г.) констатираха странната закономерност, с която всяка нова година в международната политика започва с размахване на атомните плашила. Началото на 2002 г. започна с Кашмир - най-опасното място в света. Кризата между Делхи и Исламабад изглеждаше ужасна на фона на 11 септември, макар че по-късно бе бързо забравена заради Ирак. 2003-а пък започна с една друга бомба, заложена от втората половина на ХХ век - севернокорейската. Това бе скромно доказателство за атомните грешки от миналия век, направили възможна огромната заплаха от международния тероризъм. Ядреният покер като игра с най-голям залог в международната политика не подмина и Иран. Само съмненията, че Техеран може да си направи атомна бомба и да тръгне по севернокорейския път (в. БАНКЕРЪ, бр. 42 от 18.10.2003 г.) така засилиха дипломатическия натиск върху Иран, че той трябваше да се примири с очевидното и да допусне проверки от страна на международната общност. Всяка възможност за ядрен шантаж може така да изнерви международната общност, че да я накара да намери решението със сила, независимо дали става дума за предполагаеми, или съществуващи ядрени програми. Сега, в края на 2003-а, след всичко, което се случи, разширеното възпроизводство на старите грешки в атомната политика започва да намалява или поне да променя познатата си география. Либия публично се отказа от програмата си за производство на оръжия за масово унищожение и реши да допусне атомните инспектори да направят съответните проверки. Триполи на пръв поглед го направи изненадващо за света и особено за арабския свят. И избра подходящия момент, когато слънцето на пустинята - багдадският диктатор Саддам Хюсеин, бе изваден от дупката. Либийският отказ от ядреното оръжие, съществуващо или само разработвано в програма, всъщност стана закономерно и съобразно променените координати на международната политика. В счупеното огледало на атентатите от 11 септември и на иракската война освен екзистенциалните въпроси за мира и войната, за трансатлантическите нерви и геостратегическите интереси, за най-опасната смес от тероризъм и ядрено оръжие, за новите правила, по които започна да функционира единният образ на външната политика и политиката за сигурност, очевидно се огледа и прогнозата (в. БАНКЕРЪ, бр. 23 от 21.6.2003), че рухването на режима на Саддам Хюсеин ще предизвика неминуеми последици особено за режимите с ядрени амбиции.Промяната на външнополитическия курс на Либия бе изненадваща, но все пак тази голяма крачка можеше да бъде предвидена. Изненадата идва от простия факт, че в продължение на над тридесет години либийският лидер Муамар Кадафи води независим политически курс, често пъти достигащ до изолация. Бързата промяна не е най-типичната черта от характера не само на неговата дипломация, но изобщо на външната политика в арабския свят. В случая с Триполи промяната е твърде сериозна, защото е фундаментално отклонение от политиката през 80-те и 90-те години. Още повече че в отношенията на Либия със Запада имаше прекалено много проблеми, които стегнаха страната в ембарго, продължило 11 години. Отказът от оръжията за масово унищожение бе една от последните страници. Преди около шест години Либия прекрати помощта си за северноирландската ИРА, после през 1999 г. депортира палестинския терорист Абу Нидал и предаде двама души, за които се предполагаше, че са взривили американския пътнически самолет над Локърби. След това помагаше за освобождаването на западни заложници, отвлечени в Индонезия и Сахара. Все пак предвидимостта на тази стъпка бе възможна и поради друг факт, с който в началото на ХХI век всяка държава е длъжна да се съобразява. Този факт е в опасното словосъчетание, с което може да се определи една държавна политика. То събира ядрени оръжия и тероризъм в едно изречение. Очевидно е, че политическият усет на либийския ръководител е доловил точно тази граница, отвъд която нещата стават опасни. В изявлението на Муамар Кадафи, разпространено от официалната информационна агенция Джана, той определя спирането на програмата за разработване на оръжия за масово поразяване като мъдро решение и смела стъпка. Либия сега ще е страната, която ще предлага и упорито ще приканва другите страни, по-специално от Близкия изток, Африка и Третия свят, да се откажат от програмите си за оръжия за масово унищожение, заявява Кадафи и се надява страната му да играе международна роля в изграждането на нов свят, свободен от оръжия за масово унищожение и всички форми на тероризъм. Едва сега стана известно, че тази важна крачка е била договаряна в продължение на девет месеца чрез дискретна дипломация в триъгълника Вашингтон, Лондон, Триполи. Обикновено добре информираният британски в. Обзървър например твърди, че се е състояла една серия от необичайни срещи, на които разговорите са стигали чак до най-чувствителната тема за Ал Кайда. Независимо кой, къде и как е провеждал разговорите, резултатът е повече от положителен и може да бъде записан като блестящ пример за възможностите на дипломацията. Във всеки случай е абсолютно сигурно, че дипломацията изобщо е силно предизвикана. Отварянето на много режими към международната общност ще бъде основно изискване за нормални междудържавни отношения и за решение на важна част от проблемите, които тормозят световната политика. Тази констатация е достатъчно основание, за да се обясни одобрението, което предизвика либийското решение от Съединените щати, през страните от Европейския съюзи и Русия до Китай и Япония. Одобрението си изказа и НАТО. Израел също изрази задоволството си и го направи чрез външния си министър Силван Шалом по следния начин: Ако ефективно приложи това решение, Либия ще постави началото на връщането си в лоното на международната общност.Либийското решение показа, че времето на играта по правила от миналия век, когато светът се делеше на лагери от Запада и Изтока, става все по-невъзможна. И означава, че в международните отношения, които не се позовават на ядрените свойства на външната политика, няма да има разграничение на малки и големи страни. Либийското решение няма как да не предизвика и много български въпроси, свързани със съдебното дело срещу българските медици. Резонен е въпросът как процесите в голямата политика ще се отразят на това дело, което е от значение не само за българо-либийските отношения, но оттук нататък ще бъде преценяван на фона на либийското отваряне към Запада. В този смисъл българската дипломация направи премерени ходове за постигането на справедлив процес и заслужава адмирации. Във всеки случай българската дипломация навреме разбра, че отварянето на Либия към света е необходимото условие за справедлив процес. Още през юли 2002-ра, когато либийският външен министър Шалгам бе на посещение в България, стана ясно, че либийската страна е заинтересувана да договоря отварянето на страната и този стремеж намери отклик в България. Това посещение направи видна потребността не само от двустранни усилия, но и от многостранни. Понякога контекстът на международната политика като цяло може да напише текста на двустранните отношения. Тогава българският външен министър прилагаше един математически подход, обяснен от него така: Когато една задача е сложна, често пъти трябва да я направиш още по-сложна, да я обобщиш и намирайки решение на тази обобщена задача, да стигнеш до решението и на тази задача, от която си тръгнал. Така че в момента ние далеч сме надхвърлили рамките на процеса в отношенията си между двете страни (по БНТ, 22.08.2002). Това изказване на Соломон Паси по това време бе трудно разбираемо, но сега добива ясен смисъл. Очевидно формулата, на която се е залагало, е била, че нормализиране на либийските отношения със Запада е равно на повече шансове за справедлив съд за българите в Либия. Сега задачата действително е обобщена, тя е в контекста на международната политика, и то в най-сериозната й част, свързана с подпомагане на процеса на либийското отваряне към света. Точно България бе страната, която като председателка на Съвета за сигурност заедно с Великобритания внесе проекторезолюция за сваляне на санкциите срещу Либия. С активното българско участие по нейното изработване едновременно бе спазен интересът на международната общност, на Либия и на България, което всъщност е най-доброто доказателство, че доверието и прозрачността са най-доброто средство. Няма как на либийската дипломация да не е направило впечатление, че България като председателка на Съвета за сигурност на ООН бе във водовъртежа на сложното съчетаване на интересите около войната в Ирак, но даде съществен дипломатически принос за решаването на един толкова важен за Триполи въпрос като отмяната на ембаргото. В този смисъл е съвсем естествено, че Соломон Паси стана първият европейски външен министър, който бе приет от либийския лидер Муамар Кадафи веднага, след като Либия обяви отказа си от ядрените програми. Малка, но важна подробност е, че либийският лидер няма навика да приема гости на равнище външни министри и даже министър-председатели. Той даже е помолил външния ни министър да предаде неговите коментари на представителите на Европейския съюз, което не може да означава друго, освен че България се приема като добронамерен посредник между Либия и Европейския съюз. Либия направи важна крачка в отношенията си със Запада и се отказа от ядрените си програми, което е в интерес на целия свят. Либия построи мост към Запада, написаха наблюдателите и констатираха възвръщане към възможностите на дипломацията. Част от либийския мост към Запада е български. А колкото до съдебния процес срещу медиците в Бенгази, той няма как да бъде извън рамката на новите реалности около Либия.

Facebook logo
Бъдете с нас и във