Банкеръ Weekly

Общество и политика

ЛЯВО И ДЯСНО - ВЪПРОС НА ПОЛИТИЧЕСКО НАХАЛСТВО

Популярен български виц разказва: Съберат ли

се двама нашенци, създават партия, дойде ли трети - става партия

с опозиция. Политическата теория обаче е лишена от чувство

за хумор и сухо определя партиите като организирани групи от хора

със сходни възгледи и политически разбирания, защитаващи единна

идеологическа система. Но не всеки приятелски кръг с еднакви интереси

и предпочитания може да се нарече партия. Политическа партия е

само тази организация, която се стреми към властта или се намира

в нея. Пак според теоретиците властта е само задължително средство

за достигане на крайните цели на една партия - например изграждане

на развито социалистическо общество, или пък просто по-добро

регулиране на пазара. Ние, българите, обаче от собствен опит знаем,

че практиката много често драстично се разминава с написаното

в книгите и доста наши държавни мъже формулират крайната си цел

със спечелването на властта, а светлите идеали и политическите

ценности остават само за

раздумка на симпатизантите

През последните няколко години българското общество

научи много за политическите партии най-вече от самобитния опит

на собствените ни достолепни избраници. Научи например, че партиите

могат да бъдат леви, десни, центристки

или пък не чак толкова леви, не чак толкова

десни и не съвсем центристки. Научи още, че

една партия може да е народна или ненародна,

на едрия частен капитал или пък не съвсем. Може да

бъде на бизнесмените, но и на техните наемници, на мощни финансисти,

но и на бедни земеделци - всичко според нуждите, според момента

и според електоралните предпочитания. Със своята свръхуниверсална

ценностна система Българският бизнесблок със сигурност обогатява

световната политическа мисъл, но за обичаите на родната ни политика

не е чак толкова уникално явление. През последните седем години

имахме възможност много пъти да се убедим, че собствените ни политици

са доста широко скроени и са готови да защитават всякакви политически

позиции, стига това да им обещава власт. Партийните метаморфози

сред управленския ни елит са единственият начин за обогатяване

на и без това прекалено пъстрото политическо разнообразие в иначе

малката ни държава. Излюпването на поне една нова идеологическа

позиция стана задължително явление за всеки парламентарен мандат,

независимо колко кратък е той. А новите политически ценности се

изграждат и защитават от стари политически муцуни,

както удачно нарекоха себе си спасителите от национално-капиталната

коалиция.

В този пребогат партиен и коалиционен хаос основен

ориентир за гражданите продължава да е някакъв абстрактен идеологически

център без собствени контури и конкретни идеи.

Ляво-дясното ръкомахане на партийните вождове

достига такива широки амплитуди, че вече никак не

е ясно дали в левия край на пленарната зала не сядат най-заклетите

консерватори, а в десния - най-ентусиазираните реформатори и дали

центърът не е просто пресечната точка на два радиуса

в несъществуваща окръжност.

Но ако спрем да остроумничим и повярваме на партийните

босове, в България политическият спектър изглежда така. Най-вляво

са всички нови БКП-та, обявяващи се за марксисти, ленинисти и

още нещо. До тях в постоянно клатушкане се подрежда

Българската социалистическа партия, която се подрусва ту на левия,

ту на десния си крак и никак не може да открие най-удобната си

поза. От няколко месеца на една ръка разстояние от социалистите

се равняват социалдемократите от Евролевицата. Но дали ръката

ще се удължава, или ще се смалява, още не могат да предвидят и

най-опитните антрополози. Някъде зад Евролевицата се е разположил

Българският бизнесблок и наднича ту зад лявото, ту зад дясното

рамо на социалдемократите. Според ориентацията на Жорж Ганчев

това полюляване е проява на центризъм, но в очите на по-неизкушените

е просто проява на пълно политическо безхаберие. За равнение вдясно

от центъра претендира новата коалиция ОНС. Но за да има свое място

в идеологическия спектър, първо, самата тя трябва да притежава

някаква собствена, ясна идеологическа система. А как може да се

изясни обединяващото между Александър Каракачанов и Ахмед Доган,

е въпрос без практически отговор. На следващото място, според

нормалното политическо мислене, трябва да е СДС като една широка

народна партия. В нашите условия обаче тук се намесва невероятният

съюз между безимотните земеделци и притежателите на едра реституирана

собственост. Истинското обяснение за съществуването на коалиция

Народен съюз граничи с рамките на приличието и не може да бъде

оправдано с никакви идеологически еквилибристики.

Лилавият цвят на Демократическата партия не затваря

пъстрата шарка на партийната ни черга, но за сферата на реалната

политика останалите крайни изяви са без значение, поне засега.

За периода от началото на 1990 г. до днес в съзнанието на българските

избиратели трайно се е установила точно тази схема и промените

оттук нататък ще се извършват само вътре в нейните рамки. Всички

останали ще си останат извънпарламентарни поне още

няколко мандата. Ако се раждат нови партии, коалиции и съюзи,

това ще става само в полето на Народното събрание. А ако се случи

отвън, то няма да бъде нито чуто, нито видяно от обществото.

Парламентарният ни спектър е доста шарен за скромните

двеста и четиридесет депутатски места, но това вероятно е свързано

и с вица, който разказахме в началото. Двете партии в ПГДЛ, всички

организацийки от Евролевицата, Бизнесблокът и пълният кош с партии

в ОНС, заедно със земеделци, демократи и цял куп протопартии в

ОДС събират повече от двайсет отделни партийни позиции в малката

сграда на националното ни съединение. Според някои наблюдатели

такова разнообразие е белег за богато въображение и високата степен

на свободата в едно общество. Други обаче го наричат безотговорно

толериране на

непремерени човешки амбиции

и проява на безнадежден политически авантюризъм.

Че това разсъждение е много близо до истината, поне в България,

успяхме да се убедим през последните седем години. А дали новото

летоброене на 38-ото Народно събрание ще ни демонстрира

нещо различно, все още ни предстои да видим.

Не за първи път у нас застава на старт дясно

управление. Преди време Филип Димитров започна със същия етикет,

но не успя да продължи. Въпросът какво ще се случи сега повишава

пулса не само в парламентарните кулоари, но и в теоретичните дискусии.

Сблъсъкът на натрупания опит с логичното мислене все още не успява

да роди необходимата доза политически оптимизъм. Казват, че човек

вярва само на познатото. А близката политическа история на страната

ни не познава много успехи. Но дали само особеностите на човешката

психика са единствените причини за липсата на увереност в по-доброто

утре? Пак от психоанализата идва обяснението, че българинът не

познава дясното управление и не е наясно какво точно

трябва да очаква да му се случи през следващите седем години.

Обяснението със свободния пазар вече

никак не работи. На практика свободен пазар в света

няма никъде. Намесата като че ли е неизбежна необходимост във

всяко пазарно общество. Проблемът е в това, кой ще се намесва.

Историята е доказала, че най-добър за обществото, или поне за

по-голямата част от него, е вариантът, при който регулирането

се извършва от държавата, а не от мафиотски организации или монополни

структури.

Другият дясно-ляв жалон е централното планиране.

Казват, че това е заболяване на лявото управленско мислене. България

обаче е в процес на преход и когато този преход не се движи по

стриктна програма, се стига до познатите събития от 11-и януари.

Че кабинетът на Иван Костов не се готви да планира пазара и производството,

е повече от ясно, но дали това е

достатъчен повод, за да познаем промяната?

Оттеглянето на държавата от собствеността засега

е най-сигурният белег за новото управление. Чак след като частниците

станат преобладаващи, българинът ще може да направи своя реален

избор за ляво или за дясно управление. Днешното мнозинство се

съгласи просто да проведе необходимата реформа. През мандата на

социалистите разбрахме, че тя не може да бъде лява. Вече е почти

ясно, че тя няма как да бъде и дясна. Реформата трябва просто

да бъде проведена. И начините за това не са два. Доказа ни го

и Международният валутен фонд, и цялата общност на развитите държави,

но най-вече собственият ни опит.

Една икономика може да бъде управлявана само ако

една функционира нормално. Когато цялата икономическа система

на страната е в кома, тя може единствено да бъде вкарана в реанимация,

а там методите не са много разнообразни. И всичките социални

претенции на част от опозиционните партии приличат повече

на съвети за профилактика над леглото на умиращия.

Въпреки че много от политиците ни непрекъснато говорят

за ляво, дясно и център, в

България тези категории все още могат да съществуват само в собственото

им въображение. Българинът ще може да избира между ляво

и дясно само когато започне да плаща данъци, а не

да получава помощи. А дотогава има още време. Така че добре е

политиците да са по-търпеливи или пък просто по-нахални.

Facebook logo
Бъдете с нас и във