Банкеръ Weekly

Общество и политика

КЪДЕ СИ ВЯРНА ТИ ЛЮБОВ НАРОДНА?

Навлизаме в една предизборна кампания, която би била твърде забавна, ако не беше толкова жалка. Политическият елит в България е изправен през най-острата криза на доверието към себе си за последните 15 години. Толкова остра, че у хората даже няма желание за промяна. Те са примирени с несменяемостта на отдавна омръзналите им политически водачи от всички цветове до степен, при която над половината българи не виждат никаква принципна разлика между политическите партии, борещи се за власт.И тъкмо в тази обществена атмосфера, в такава обстановка в публичното пространство се вихрят скандал след скандал. Външният наблюдател би останал с впечатлението, че в страната се разгаря ожесточен политически дебат относно принципите на нейното управление. Но този дебат сякаш не засяга обществото, той не стига и няма да стига до избирателите, защото те не проявяват интерес към него. А и всъщност го няма, фиктивен е.Винаги в навечерието на избори в някой от основните политически играчи се съсредоточават очакванията и надеждите не само на хората, които по принцип подкрепят въпросната партия, но и на част от хората, които са дистанцирани от политиката и политическото. Така беше през 1994 г. с БСП, през 1997 г. със СДС, и особено през 2001 г. с НДСВ. В крайна сметка партията, създала около себе си такъв ореол, винаги е печелила изборите.Сега отново като че ли има ясен лидер, но няма такъв видим ефект. Най-много хора се канят да гласуват за БСП, но и избиращите тази партия (без твърдите й привърженици, които вече не са толкова много) проявяват почти същото враждебно примиренчество и апатия към политиката и политическото, както и тези, които изобщо не се канят да гласуват. Не е по-различна картината и при електоратите на другите основни политически сили.Какво може да се случи в такава обстановка? Когато политическите мотиви за избор са слаби, картината може да промени рязко поради ефекта от събития, случващи се в хода на кампанията.Българските политици усещат това и именно поради тази причина показват завишен вкус към кавгите и споровете. Същата е причината и за толкова ранните и гръмки предизборни обещания на основните партии. Но както скандалите, така и обещанията няма да имат особен ефект. Данните от демоскопски проучвания показват, че не повече от 6% от хората са склонни да повярват на каквито и да са предизборни обещания от която и да е партия. Освен това дори и сред тези 6% почти винаги става дума за хора, които традиционно гласуват за своята партия и именно затова вярват на обещанията й. А не обратното.В същото време страната се съживява икономически, не е в толкова тежко положение, както преди седем-осем години. Има повече работни места, доходите растат, преговорите за присъединяване към Европейския съюз приключиха и членството на България в него е въпрос на ясно обозримо бъдеще. С една дума - животът в страната, макар и бавно, се подобрява, независимо че остава тежък. Доколко това се дължи на политиците и доколко става въпреки тях е отделен въпрос. Но все пак защо ставаме все по-недоволни от политическия елитслед като страната е във фаза на икономически растеж? Обикновено при такава ситуация хората стават по-позитивно настроени към властта и нейните институции и гледат по-оптимистично на близкото бъдеще. В България обаче съживяването на икономиката не предизвиква такива реакции. Или поне те не са масови. Как да си го обясним?Главната причина, както показват проучванията, е в засилващото се икономическо неравенство и масовото усещане, че то е несправедливо. От камбанарията на огромното мнозинство българи икономическата стабилизация привилегирова малцина, а положението на мнозинството се влошава. Трудно е да се прецени дали това обективно е вярно. Но масовите настроения са такива. От друга страна, паралелното поскъпване на живота засяга всички, но най-много - най-бедните. От трета страна - достъпът до качествено образование и здравеопазване става силно диференциран и поради това - много труден за огромното мнозинство от хората. Така разширяването на възможностите за житейско благополучиекоето действително наблюдаваме при един разширяващ се слой хора, създава у останалите усещането за бедност и декласация дори и когато техните възможности не са стеснени. Това усещане засилва недоверието към политическия елит, който се възприема като привилегирован, корумпиран и неморален.На практика се получава един омагьосан кръг, при който политическото разочарование се засилва дори и от позитивните промени в обществения и икономческия живот. Негова доминанта е всеобщото убеждение, че светът, в който живеем, е несправедлив и затова сме виновни не ние, а тези, които избираме да ни управляват. Сега искам да изкажа едно твърдение, което всъщност е крайно песимистично: това, което се случва, е нормализация на отношението към политиката и политическия елит. Нормализация е и изчезването на симпатиите към моята партия, и избледняването на омразата към другата партия, и заместването на двете с общо презрение към всички, които са там горе. Това отношение далеч не е предизвикано само от безобразията и злоупотребата с власт - само така изглежда. В неговата основа е масовото разочарование от това, че заживяваме в общество, в което хората са с драстично различни възможности да разрешават житейските си проблеми. Уравниловъчните рефлекси, с които не са се разделили повечето български граждани, силно катализират нагласите, че разслоението в нашето общество е несправедливо.Защо наричам този процес нормализация? Само защото смятам, че това няма да е просто едно преходно състояние на политическото мислене на българина. Ненавистта и недоверчивостта към политиците ще поражда непрекъснати ротации във властта още дълго време. Евроскептицизмът неизбежно ще замени сегашният бодряшки оптимизъм относно присъединяването ни към Европейския съюз и това ще стане в момента, в който станат едновременно видими и новите възможности пред гражданите на страната, и ограниченията при достъпа до тях. Същото ще се случва с отношението към всяка значима и по принцип позитивна промяна в живота на обществото. Специфичното съчетание на омраза и завист към тези, които успяват, ще бъде дълготрайна характеристика на отношението към политиката. Ще има пристъпи на олевяване на настроенията (има признаци, че сме в навечерието на такъв пристъп) и на разочарование от лявото. Докато не излязат от активната си възраст всички додесетоноемврийски поколения, този социалнопсихологически фон на отношението към политиката ще е доминиращ.Искам да кажа, че българското общество е просто разкъсвано от противоречиви егоистични интереси, но в същото време в него няма развита култура на индивидуализмаОмразата, дистанцията и апатията към политическия елит (а и към другите сформиращи се или сформирани в обществото елити) са прояви на това противоречие.Това съвсем не означава, че елитът не е виновен за подобно отношение към него. Виновен е, и още как, но ако бъдем обективни, ще трябва да приемем, че в тези години той не можеше да бъде друг. Как едно овълчено общество да не произвежда вълчи елити?Но по-важното е, че елитът не може да овладее това отношение към себе си с каквито и да са добри ходове. В момента партиите се надпреварват да представят социални програми, защото действително възниква икономически ресурс за намаляване на данъците и повишаване на доходите. Независимо от степента, в която тези програми ще бъдат осъществени, хората пак ще се чувстват излъгани. Сега ще си сменим правителството, през 2009 г. отново ще го направим - въпреки че животът в страната ще се подобри през тези четири години. И така нататък.Някои анализатори публично затръбиха, че преходът в българското общество е свършил. В макроикономически и макрополитически план - по-скоро да. Социалнопсихологическият преход към капитализъм обаче едва сега започва. И ще продължи дълго. Колко - не знам. Четиридесет и пет години стигат, може би.

Facebook logo
Бъдете с нас и във