Банкеръ Weekly

Общество и политика

КРИЗАТА НА ПРИСЪЕДИНЯВАНЕТО

Оповестяването на годишния доклад на Европейската комисия за напредъка на България по пътя към към Европейския съюз бе повод за лавина от разнообразни коментари. Почти всички започваха и завършваха с две теми - какво е съотношението на позитивните оценки и критиките и ще бъде ли потвърдена датата за членство 1 януари 2007 година. Макар и с известни нюанси, представителите на управляващото мнозинство бяха категорични, че като цяло докладът е положителен и че всички критични бележки ще бъдат отчетени. По-трезвомислещите политици и анализатори предпочетоха да обърнат внимание не само на посочените за пореден път невралгични точки на българските реформи (буксуващите промени в съдебната система, борбата с корупцията, реформата на държавната администрация и трафика на хора), но и на подготвяните опции на действие от страна на Евросъюза предвид вероятността България и Румъния да не изпълнят стриктно поетите в хода на преговорите ангажименти. Тук се има предвид както прословутата едногодишна предпазна клауза, така и възможността за ограничаване на правата на новите членове в три ключови области - макроикономика, вътрешен пазар и правосъдие и вътрешен ред.Въпреки различията огромното мнозинство от изказаните становища си приличат в едно - според тях европрисъединяването на България е естествен процес, протичащ от само себе си, подобно на смяната на годишните времена. Малцина изказаха предупреждението, че самите критерии и представи, с които мерим напредъка си към пълноценното членство в ЕС, са наивни и едностранчивиПогледите са вперени в клаузите на преговорните глави и оценките в докладите, почти никой не говори за реалните промени в обществото. Практическите действия за действително реформиране на ключови сектори на държавата са изместени от писане на отчети за реформи. Не само средният български гражданин, но и обществените елити не могат или не искат да видят, че включването на страната ни в Евросъюза налага драматична по обхват, дълбочина и скорост промяна в българското общество. Тази промяна така или иначе ще се случи под някаква форма. Въпросът е дали тя ще се осъществи под наш контрол с максимално възможно отчитане на нашите интереси, или ще ни бъде наложена отвън чрез поредица от сурови дисциплиниращи мерки, които вероятно ще имат много висока цена. Като нация ние фатално закъсняваме да осъзнаем, че поради мащабите на необходимите трансформации европрисъединяването на България е криза, която трябва да оценим, посрещнем и преодолеем. В това няма нищо страшно - знае се, че кризите носят в себе си потенциала за развитие. Всеобщата нагласа, че такива, каквито сме, ставаме за европейци, е на път да се превърне в най-сериозната заплаха за пълноценното ни членство в ЕС. Това, че подобна представа доминира в обществото, е лошо, но е разбираемо. Нейното подхранване от голяма част от политиците и медиите е осъдително, но не е непоправима беда. Най-голямата опасност идва от това, че мнозинството от тези, които взимат решения, изглежда, са в плен на същата илюзия. Иначе как можем да си обясним най-отговорното изявление на министър Паси, че тъй като в 140 текста от доклада се посочва напредък и само в седем не е констатиран прогрес, това показва, че България е готова на 95 % да влезе в Европейския съюз. Големият въпрос не е дали България е готова да влезе в Европейския съюз, а какво място ще заеме и какво ще прави там. И то не абстрактната България, а конкретните българи - хора с различна професия, квалификация, образователна подготовка, способност за обучение, трудова и гражданска култура. Именно затова европрисъединяването е криза - защото налага не някакви анонимни реформи, а промени, свързани с просперитета и дори с оцеляването на конкретните българи. Тази промяна не може да се сведе до съобразяване с критичните бележки в докладите, нито дори до успешното изпълнение на поетите в преговорните глави ангажименти според изискванията на ЕС. Защото изискванията на Евросъюза не изчерпват изцяло аспектите на промените, задължителни за България и за Българите. Понякога се забравя, че самият факт на преговори между ЕС и страните кандидати (в случая - България) означава диалог на различни интереси. Еднопосочни, съвпадащи в редица отношения, но различни, следователно заредени с потенциални противоречия. Не са изолирани случаите, когато потенциалните противоречия се превръщат в реални спорове и конфликти - както между старите членове на ЕС, така и вече между старите и новоприетите. Достатъчно е да припомним упоритостта, с която Полша отстояваше своите позиции, дори изправена пред реалната опасност да бъде отложено подписването на присъединителния договор. Нещо повече, докато една страна е все още кандидат, противоречията са по-скоро хипотетични; премине ли се към фактическо членство, потенциалното става реално. Изискванията на ЕС към България, отразени в договорените условия, нямат за цел и не могат да включват всички необходими елементи на промяната, необходима на нашата страна. Защото те отразяват условията за допускане, а не факторите (още по-малко - гаранциите) за заемане на оптимално място в съюза. Ангажиментите, които сме поели, очертават минималния праг, който трябва да прескочим. Оттам нататък всичко зависи от нас - докъде сме способни да стигнем като нация (но и като отделни индивиди). Освен това практиката показва, че формалните изисквания към встъпването и членството в Евросъюза не са и не могат да бъдат механизми за решаване на проблемите на отделните страни. И досега дори водещи членове на съюза (като Германия и Франция) са заобикаляли изискванията и дори са ги нарушавали, защото са смятали, че така решават конкретни проблеми, особено съществени в конкретния момент. Избухналият наскоро скандал с фалшифицираните отчети на гръцката статистика относно ключови макроикономически показатели е поредният пример за това, че по-малките следват примера на по-големите. Има обаче и друга страна на проблема. Изискванията на Евросъюза, отразени в оценките от рода на записаните в годишния доклад за напредъка на България, не могат и нямат за цел да заменят политическата воля и обществения стремеж за развитие на страната, което в съвременните условия означава непрекъснато усъвършенстване чрез реформи. Именно затова ръководителят на Делегацията на Европейската комисия у нас Димитрис Куркулас заяви, че комисията няма претенции да дава политически съвети на правителството за неговите приоритети и затова някои от тях не се споменават в доклада. Мандатът, който ни е даден от държавите членки, е да гарантираме, че България ще е готова да се изправи пред своите отговорности на 1 януари 2007 г., уточни Куркулас. Затова икономистът Мартин Димитров основателно отбелязва, че някак си встрани от обществения дебат остана обстоятелството, че в определени случаи от Европейската комисия посочват наличието на проблем, а българското правителство трябва да потърси възможно решение. Би трябвало да се добави - и да избере най-приемливото решение сред наличните опции, което предполага да се изясни каква ще бъде цената и как ще бъде разпределена между тези, които ще я плащат, т.е. между нас, българите. Иначе казано, изправени сме пред редица задачи, които трябва сами подредим по приоритетност и да решим сами, защото са необходими предпоставки не само и не толкова за цялостното и своевременно изпълнение на ангажиментите в преговорите, но и за по-нататъшното успешно развитие на България като член на ЕС. Би било несправедливо да твърдим, че сред българския политически елит няма лидери, които виждат и изтъкват значението на това предизвикателство. В това е същността на посланието на партията на Иван Костов Силна България в обединена Европа, което някои не можаха или не поискаха да прочетат адекватно. Това имаше предвид и министърът на финансите Милен Велчев, когато публикува статията си по проблемите на българското образование като фактор за бъдещото ни място в ЕС, носеща красноречивото заглавие В стая с изглед или в килера под стълбите. Затова лидерът на Демократи за силна България Иван Костов е напълно прав, когато заяви, че изискванията на Европа не реализират всички български интереси и посочи, че към някои сфери комисията не е проявила взискателност, а други не са част от европейските директиви за присъединяване. Достатъчно съществени примери са завършването на здравната реформа, модернизацията на образованието, реформата на бюджетната сфера и администрацията, изпълнението на инфраструктурни проекти, приватизацията и защитата на конкуренцията, както и ограничаването на държавните помощи.Тогава е логично да зададем въпроса - как могат да бъдат решени тези наши, специфични задачи? Една част от промените имат нелоши шансове да бъдат реализирани чрез достатъчно широк политически и обществен консенсус. Въпреки съпротивата на определени среди вероятно така ще се стигне до необходимите същностни промени в българската конституция, а оттук - до реформиране на държавните институции и механизмите за политическо представителство и излъчване на политическия елит. Друг е въпросът, че, както често е ставало през изминалите години на прехода, у нас консенсусът по правило е резултат на някакъв външен натиск. Все пак важен е крайният резултат.Друга част ще бъдат импулсирани чрез механизмите на политическото състезание и конкуренцията на политически проекти, по които ще се произнесе мнозинството от избирателите. Колкото и поводи за песимизъм да сме имали през изминалия период, не можем да не констатираме, че, макар и бавно, българският избирател еволюира и се еманципира от най-примитивните и брутални форми на политическа демагогия. Този процес без съмнение ще се ускорява под влиянието на структурирането на социално-икономическите интереси, особено сред активната част от населението.Трета, може би решаваща част от реформите в България ще бъдат тласкани от засилващата се активност и влияние на определени слоеве и групи (професионални, социални и др.), които засега са малцинства, но имат все по-важна роля в новата социално-икономическа структура на българското общество. Всъщност ние отлично съзнаваме, че във всяко общество едно малцинство е основен двигател и това е не само част от демокрацията, но и нейно условие. Мнозинството невинаги е способно да вземе най-перспективните решения, при това навреме. В България вече има островчета, отговарящи на реалните европейски стандарти, и ако те са своеобразни малцинства, то можем да направим прогнозата, че страната ни - поне от политическа гледна точка - навлиза в ерата на решаващото влияние на малцинствата.Същността на кризата на европрисъединяването е в съпътстващото преструктуриране на баланса на интересите в българското общество. В момента вече сме свидетели на процеса на тяхното обособяване и диференциране. Именно вследствие на това се реконструира политическото представителство и тече фрагментаризиране на политическия спектър. Логично бе промените да се развият първо в дясното пространство, защото представените там интереси са по-динамични и по-ясно откроени, но със сигурност процесът ще се разпростре в целия политически спектър.Много неща днес са неясни като краен изход, включително и способността ни да се справим с кризата успешно и своевременно. Ясно е едно - че предизвикателството ще извика на обществената сцена необходимостта от нов тип политика. Независимо дали доминиращите днес фактори го желаят, или не.

Facebook logo
Бъдете с нас и във