Банкеръ Weekly

Общество и политика

КРАСОТАТА НА ЖИВОТА Е В ИЗНЕНАДВАЩИТЕ РЕШЕНИЯ

У НАС ПРАВИЛАТА СЕ СМЕНЯТ ПО СРЕДАТА НА ИГРАТА

Слави Кашеров, председател на Долната камара на движение на Гергьовден, пред в. БАНКЕРЪ

Слави Кашеров е роден през 1956 г. в Стара Загора. Женен е, с две деца. Завършил е математическата гимназия в града, а след това икономика във Варна, специалност Обработка на информацията. Дълги години е работил в завод Берое - бил е проектант, програмист, настройчик, ръководител секция, началник отдел. През 1989 г. заедно със свои колеги създава първата си частна колективна фирма Компас, която по-късно става Компакс АД с предмет на дейност машиностроене и промишлена електроника. Има съдружие и в Джи енд кей ООД, която се занимава с консултации и одитинг - също в Стара Загора. Преди три години, изведнъж, решава да се премести със семейството си в София, но запазва дяловото си участие в споменатите фирми и става директор на в. Сега за около година. Там се запознава с Любен Дилов-син, което отваря нова - различна, страница в живота му. Сега Слави Кашеров е председател на Долната камара на Движение Гергьовден.

Г-н Кашеров, много резки завои направихте в живота си през последните години. Какъв е мотивът на един успяващ бизнесмен да влезе в политиката?
- Допреди четири години като че ли бях планирал живота си изцяло, знаех какво ще ми се случи. Но вече избягвам да планирам и една седмица напред. В рамките точно на 24 часа реших да се занимавам с вестник, и то не като собственик, а като наемен работник, след това пък се хванах с политика. Открих, че красотата на живота е в изненадващите решения. Всичко зависи от смисъла. Ако не виждам смисъл - няма да се занимавам с това или онова. Колкото повече усилия влагам в едно нещо, толкова повече се ангажирам и ми е по-трудно да го оставя. От друга страна, зависи и как се развиваш. Ние в Гергьовден сега влизаме в много труден период. Почти непосилно е за много от нас да работим бавно и постепенно. Много по-лесно ни е, когато имаме близка цел - да работим за едни избори, да кажем. Но да чакаме четири години... Не знам. Аз съм в някаква степен темерут, както казваме по нашия край - затворен човек, а открих, че в политиката най-много ми харесва общуването с хората, с много хора. Бързо разбирам какво искат, преценявам възможно ли е, или не и веднага им го казвам. Много е лесно човек да е искрен - не се налага да мислиш в два-три плана, а и хората го оценяват. Пък и реших, че има за какво да се боря.

Много сте пътували из страната. Видяхте ли промените в битието на обикновените хора?
- Наистина през последните две години успях да измина над 130 000 км - т.е. няма градче или общински център, пък и много села, които да не съм посетил. Срещнах се и с над 5000 души. Запознах се с едно петдесетина невероятно качествени човека, за които всичко бих дал. Не преувеличавам. Голямо щастие за мен ще бъде, ако по някакъв начин се случи така, че с нещичко мога да им помогна. А колкото до състоянието на нещата в страната, мога да кажа, че където и да си, е едно и също. В момента закриваме един строй - мъчително и бавно, цели дванадесет години. И това се отразява на всички и всички плащаме. Много време е необходимо, за да се обърнат тенденциите. Но ще кажа, че обработените земи покрай пътищата вече са много повече от пустеещите в сравнение с това, което беше преди пет години.

Как успявахте през годините не само да оцелеете, да се наложите, но и да оптимизирате дейността си?
- Ние с моя съдружник започнахме със софтуерна фирма и не ми бяха необходими пари за начало. Първите пет-шест години бяхме под наем в една стаичка. Никога не сме се рекламирали, не сме теглили кредити. Аз и до днес си пазя всяка фактура или договор. През 1995 г. изкупихме първото хале, през 1998-а - второто, и т.н. До 1999 г. съдружникът ми караше Волга с еленче отпред, беше на баща му, аз пък ползвах Жигули - също на родителите ми. Нито един от акционерите на дружеството не е напуснал досега. Съставът на работниците също не се променя - около стотина души са. Имаме такъв статут - когато човек работи при нас повече от три-четири години и дава изключително качествен продукт, му продаваме пакети акции - така малко по-малко приобщаваме хората, които ни гарантират добро бъдеще.

Успява ли българинът да работи в екип?
- При нас може би случаят е уникален. Но ние работим в екип. Защото създадохме много ясни правила. Разбрахме, че ако ние помежду си имаме проблеми, външните предизвикателства са много по-труднопреодолими. С ясни правила и ясна цел всичко може да се постигне и това много ни помага. Липсата на точни правила в България обаче е доста разпространена, а и целите невинаги са ясни. Много често правилата се сменят по средата на играта, а зад декларираните цели се крият неясни интереси - нещо, което силно демотивира хората, особено младите.
Една фирма е добра, когато след оттеглянето на основателите й продължи да се развива успешно. Това значи, че те са създали приемственост, взаимозаменяемост. Много трудно е да се направи подобно нещо, защото приемствеността трябва да се култивира - на принципа на английската ливада. Не става и с учебници. Пробвал съм. Човек трябва да узрее за нещо, то да премине през него, за да го направи.

Какви форми на конкуренция в бизнеса наблюдавате през последните години?
- За съжаление 30-35% от бизнеса е партиен и конюнктурен. Това е бизнес, който на всеки четири години се променя. Едни и същи фирми правят ремонтите, пътищата, занимават се с водата, със строителството, с комуналните услуги, после нещата се обръщат. Затова вече има толкова много хора, които са икономически обвързани с политическите партии, където въпросът за конкуренция не стои. Същото се отнася и за приватизацията.
Защо например оцеляваше моята фирма? Държавата не проявява интерес към инженеринга и тъй като нямахме държавни поръчки, можехме да гледаме и действаме по-дългосрочно. Има и друго. Въпреки че най-умните хора в държавата преди 10 ноември 1989 г. бяха обучавани в областта на автоматизацията и направиха частни фирми, те много бързо разбраха, че търговията е по-сладкият бизнес, и напуснаха. Така че ние останахме едни от малкото в Стара Загора.

Каква е философията ви за парите и тяхната употреба?
- Винаги съм правил разлика между видовете капитал. Сами по себе си парите са най-малкият капитал. Това винаги съм го знаел. Жесток пример в това отношение са реститутите и тотомилионерите. Няма жив пример на тотомилионер, който като е спечелил пари, да е успял да ги развие, да ги умножи или дори просто да ги запази. Горе-долу подобно е положението и при реститутите. Най-доброто, което са успели да постигнат те, е да наемат фирма, която да поддържа имотите им или да ги дава под наем. Но в областта на индустрията няма такъв случай.

Смятате ли, че управлявате живота си?
- Прагматизмът беше една от трите водещи думи в предизборната кампания на Гергьовден. Мисля, че в нашите среди прагматизмът е победил окончателно. Нищо не идва от небето. Ясно е, че не чакам да ми се повиши заплатата с министерско постановление. Всичко, което става при мен, е благодарение на това, че съм работил. Не е нещо дадено отстрани - от държавата, от чиновниците, от тотото.

Възприемате ли се като реализирана личност?
- Нямам критерий за реализиране. Аз върша работа и искам да разбера какви са ми възможностите. Това е най-голямото ми предизвикателство. Не гоня конкретна парична сума или пост в обществената йерархия. Интересува ме какво мога да постигна и доколко мога да се справя сам. За нашето поколение - 45-годишните, винаги съм си мислел следното: че имаше късмета да се изучи при социализма, а да се реализира при капитализма. Но знам, че това, което държавата ми е дала тогава, не може да осигури на днешните младежи. Аз съм специализирал в различни западни фирми - видял съм и съм научил много и от тази гледна точка се чувствам донякъде длъжник на държавата. През последните години аз и моите приятели си мислехме, че колкото повече работим, толкова повече ще успеем да създадем среда за достойно съществувание на родителите си и на децата си. Но това не стана. Така че една от причините да излезем от фирмите си и да се опитаме да участваме в политиката е именно тази. Първоначално се притеснявахме, защото сме хора практици, а не теоретици, но видяхме, че не е толкова трудно.

Казвате, че не сте теоретик. Виждате ли някаква практическа полза от това, че хиляди българи напуснаха и напускат страната ни? Или смятате, че се освобождаваме от излишните хора?
- Мога да кажа за младите. През последните двадесет години светът се разви много. И това, което може да създава конкурентоспособност, е обучението на младите хора, тяхната квалификация. А в България те не могат да се квалифицират достатъчно добре. Един студент у нас великолепно може да се научи на това как се правят полупроводници, но проблемът му е, че може да го реализира в САЩ - там, където има огромно струпване на технологичен опит. Затова нашите хора, които отидат там, ще бъдат нашата връзка, нашите агенти за това, че в България има квалифицирана ръка. Дали те ще се върнат, дали ще ни осигурят контакти с развитите страни, дали тези хора ще помогнат и на други да навлязат в материята, не е ясно, но само чрез тях ние ще станем конкурентоспособни. Тук, затворени, дори и да си даваме огромни социални помощи и пенсии, сме обречени да бъдем нещо като резервата Серенгети.

Ваши приятели ми казаха, че не бихте направили нищо, което баща ви не би одобрил. Вие, на свой ред, какво бихте искали от децата си?
- Въпросът е те да знаят какво искат. Мисля си, че за повечето българи основният проблем в живота е да разберат и научат своевременно какво искат, за какво ги бива и да превърнат желанията си в професия. Ще е добре. Важно е да получиш това, което искаш.


Разговора води Елена Коцевa

Facebook logo
Бъдете с нас и във