Банкеръ Weekly

Общество и политика

КРАЯТ НА ЕРАТА АРАФАТ

На 4 ноември 2004 г. ерата Арафат, която продължи 35 години, приключи в Париж. Ясер Арафат, палестинецът с карирания шал и маслиненозелените маскировъчни дрехи, се появи на международната сцена, когато президент на Съединените щати бе Линдън Джонсън, а премиер на Израел бе Леви Ешкол. В бурната си кариера той бе мразен като терорист, почитан като символ на палестинската кауза и уважаван като Нобелов лауреат за мир. Арафат, някога известен с бойното си име Абу Амар, бе огледалният образ на Близкия Изток и събираше в личността си неговите превратности и войни. Той бе символът на палестинската борба, но и олицетворението на близкоизточния конфликт, който е не само патологичният проблем на международните отношения, но и последното място, където мирът и реализмът могат да се помирят. Известен с легендарната си издръжливост, Ясер Арафат е преживявал самолетна катастрофа в Либия, дванадесет години изгнаничество в Тунис и много ракетни нападения на израелската армия. Но от четвъртък вечерта надеждата за здравето и живота му бързо се топеше. Даже американският президент Джордж Буш избърза: Първата ми реакция е да кажа Бог да даде мир на душата му. Втората ми реакция е, че ние ще продължим да работим за свободна палестинска държава, която да съществува в мир с Израел, заяви Буш във Вашингтон. Сигурното е, че вече не става дума за избора на Арафат, а за избора след Арафат. Само седмица след заминаването му за лечение в Париж по покана на френския президент Жак Ширак шансовете на Ясер Арафат да изпълни мечтата на живота си да бъде президент на независима палестинска държава пропадаха пропорционално на противоречивите информации дали е жив или починал, дали е в клинична или мозъчна смърт. За него казват, че имал седем живота, че бил специалист по оцеляването и вечният борец, който винаги успява да обръща нещата в своя полза. Роденият в Кайро през август 1929 г. Мохамад Ясер Абдел Рауф Арафат ал Кудуа ал Хусейни още 17-годишен се присъединява към въоръжените палестински групировки, които се борят срещу създаването на еврейска държава. После се връща в Кайро, където учи за строителен инженер, но заради политическата си дейност е изгонен от египетския президент Гамал Абдел Насър. През 1959 г. Арафат създава в Кувейт движението Ал Фатах, а десет години по-късно е избран за председател на изпълнителния комитет на Организацията за освобождение на Палестина /ООП/. През дългата си кариера Ясер Арафат нерядко е поставян в трудни ситуации. Сигурно е, че за обикновените хора в Газа и Рамала лидерът на палестинската автономна власт остава символ на съпротивата срещу окупацията, човекът, който съумя да даде достойнство на борбата им и да направи така, че светът да чуе гласа на тяхното отчаяние. Гонен е от Йордания през 1970 г., после от Ливан през 1982 г., бил е изгнаник в Тунис. Биографите описват начина му на действие като непрекъснати маневри, обещания за реформи, които никога не изпълнява, представяне на нови планове, атаки срещу врагове, които на следващия ден биват хвалени. През 1987 г. Арафат се отказва от насилствената съпротива и след началото на първата интифада, вдъхновена и ръководена от него, решава да започне преговори с Израел. Той се отказва публично от тероризма през декември 1988-а, малко след като ООП признава правото на съществуване на Израел. През 1993 г. подписва в Белия дом споразуменията от Осло за палестинската автономия. Под документа слагат подписите си тогавашният израелски премиер Ицхак Рабин и неговият министър на външните работи Шимон Перес, за което през 1994 г. и тримата са удостоени с Нобелова награда за мир. През юли 1994 г. Арафат триумфално се завърна в палестинските територии, а през 1996 г. бе избран за президент на Палестинската автономна власт. Окончателното решение на израелско-палестинския конфликт бе поставено като цел още в Осло. Политиката на малки стъпки трябваше да установи атмосфера на доверие, която в крайна сметка да позволи обсъждането на най-болезнените аспекти на израелско-палестинския конфликт: границите на палестинската държава, съдбата на колониите, Ерусалим и палестинските бежанци. През септември 2000 г. обаче избухна втората интифада и между двамата стари противници - израелския премиер Ариел Шарон и палестинския лидер, когото наричат женения за Палестина, започна опасен покер, който показа, че споразуменията от Осло останаха просто един план за правене на възможното. Залезът на епохата Арафат дава шансове, но и крие големи опасности. Седемдесет и пет годишният старец, обсаден от почти три години в бункера Муката, натрупа твърде много грешки. Описват го като пленник на себе си и на мита за собствената си личност, неспособен да предложи нови политически перспективи на своя народ, пренебрегнат от Вашингтон и критикуван вътре в ООП и палестинските територии. Много бяха тези, които чакаха оттеглянето на Арафат - израелския премиер Ариел Шарон, Белият дом, палестинските реформатори, дори и някои европейски правителства. Но след неговото оттегляне на палестинската сцена може да остане вакуум. Той беше едновременно председател на ООП, на движението Ал Фатах и президент на автономната област. Заради опасността от интриги и многобройните опити за свалянето му от власт Арафат избягваше да посочи свой наследник. Кой и какво ще дойде след него?Две са силните фигури, които минават за умерени политици - настоящият министър-председател Ахмед Корая (66) и вторият човек в ООП и бивш премиер Махмуд Абас (69). И двамата се приемат от палестинците като представители на лагера на старите. Абас беше за кратко премиер през миналата година, но след явни конфликти с Арафат трябваше да си подаде оставката. Ахмед Корая е лоялен привърженик на Арафат, но през последните месеци стана твърде непопулярен сред палестинците. Към старите принадлежи и Набил Шаат (66), палестинският външен министър, отговарящ за преговорите с Израел. Всички те обаче не притежават авторитета и харизмата на стария и могат само да гарантират известна приемственост. Тази перспектива обаче е неблагоприятната, защото прави хаоса в палестинските територии напълно възможен.Важни обстоятелства за избора след Арафат са преизбирането на американския президент Джордж Буш и решението на Израел да се оттегли от ивицата Газа, окупирана от Израел след Шестдневната война през 1967 г. Важно обстоятелство е и политиката на Европейския съюз. Всъщност сега е моментът, в който светът трябва да даде пътна карта за Близкоизточния мирен процес и да докаже, че е преодолял стереотипите от втората половина на ХХ век. Сега е и моментът страните в израелско-палестинския конфликт най-после да покажат, че са способни да не бъдат единствено заложници на самите себе си.

Facebook logo
Бъдете с нас и във