Банкеръ Weekly

Общество и политика

КРАЯТ НА ДЪЛГОТО ОЧАКВАНЕ НА ГОДО

2001 година започна празнично - бяхме получили покана за преговори с Европейския съюз, имахме 13-а заплата и пенсия, правителството и институциите се чувстваха уютно във властта. А тя сякаш кротко спеше все по-спокойна четвърта година в скута на Иван Костов. Е, зимата и тогава ни изненада, парите не стигаха на всеки и за всичко, но като че ли никой не се събуди на 1 януари с предчувствие за онова, което наистина се случи.Да, ама не, както казваше г-н Бочаров в зората на демокрацията. През годината се случиха няколко неща, които на 1 януари 2002 година ни караха притеснено да се питаме каква ще е новата година.Първо, случиха се избори. Те бяха очаквани, но завършиха абсолютно неочаквано. Най-успешното правителство и най-успешният президент загубиха по драматичен начин доверието на избирателите. Защото в СДС начена процес на роене, който все още не е ясно нито кога, нито как точно ще приключи. Създаваната от 1993 г. партийна структура и механизми се оказаха непригодни за изпитанието на властта Защото през всичките години на лозунги за различното СДС то си беше просто, но лошо повторение на партия тип БКП - твърде далеч не само от ценностите, но и от функционирането на любимите европейски народни партии. Най-фалшивото в случая беше контактът с гражданите. Резултатът не беше зейналата пропаст между елита на СДС и останалите българи, а непреодолимата стена между политиката и гражданското общество, която ставаше все по-видима, докато демокрацията ставаше все по-невидима. И така, изборите през юни показаха какво се случва в тази игра на таласъми - колкото повече хората виждаха не политиката и политиците, а стената на разделението, толкова по-мълчаливо те се съпротивляваха. И избраха онова, което им се струваше, че е извън стената - Симеон Сакскобургготски. Той беше привидян като българската Жана д'Арк - моралната светица на един народ, бореща се за правда и свобода, но с месианската сила на божията подкрепа. В нашия случай, наречен свръхочаквания на изстрадалия народ проблемът ще е само за Симеон - ако остане в образа на спасител, рано или късно ще запалят и неговата кладаКолкото до президента Стоянов, изборите за него завършиха с лична драма, от която, както той призна, едва ли ще се възстанови през настоящата година, обявена за година на неговото оттегляне от политиката. Изпаднал в самота и почти пълно забвение далеч преди да предаде поста, той има какво да премисля и можем само да му пожелаем да успее да направи личния си цивилизационен избор. Неуспехът се отрази и на малките партии около него - техният опит да компенсират загубата на парламентарните избори с превръщането си в президентски партии се провали. ВМРО се втвърди и като че ли отива все по-вдясно чрез засилващия се национализъм, докато Гергьовден с бързи темпове се маргинализира.Второ, случи ни се промяна на правителството. Това едва ли е новина за българите, преживели десетина правителства от 1990 г. насам. Новината е, че правителството на мнозинството не е партийно правителство. То е едновременно коалиционно, правителство на експерти и васално В него са съчетани ясни коалиционни договорености, които са олицетворени от министри, отговорни пред партиите си; личности, които станаха министри заради собствените си качества и амбиции, и отговорящи в този смисъл пред собственото си разбиране за добро име, и хора, за които Симеон е все още Негово величество последната инстанция, и които не могат да кажат добро утро преди да са чули, че и Н.В. го е казал.Резултатът може е положителен и отрицателен. Оптимизмът се крепи на факта, че българското правителство не е подчинено единствено на партийни интереси - нито личностно, нито институционално. Това е важна крачка към модернизацията. Песимизмът идва от невъзможността да се прогнозира как ще се държи правителството в различни моменти, нито как се вземат решенията в него. Така че единственото сигурно е, че всяка прогноза ще е погрешна докато не стане ясно как всъщност функционира правителството и какви са властовите разпределения в него.Трето, случи ни се и партийна криза. Колапсът в политическите партии се дължи основно на разкъсаната традиционна връзка политически личности - партии. Досега традицията в лявото беше - личността се развива вътре в партията, дължи всичко на умението да работи и да се издига чрез партийните механизми. Вдясно - човек си правеше партия и, ако успее, се превръщаше в олицетворение на организацията. И при двата случая се запазваше организационната пирамида, концентрацията на властови ресурси и влияние и възможността да реализираш лични интереси чрез партийните централи. След 2001 г. в България не е възможно функционирането на този допотопен модел. За да си политик и дори лидер, най-важно става как те приемат избирателите - не просто онези, твърдоглавите партийни членове, а избирателите на България, т.е. всякакви и различни хора. Това означава само едно - българите поискаха нови политици. Дали те ще са по-добри и по-ефективни от старите не е ясно. Важното е, че вече е нужно да изглеждаш професионалист, да се представяш добре в медиите и да умееш да печелиш доверието на избирателите. Качества като умения в партийното строителство, идеологически пристрастия и праволинейност са достатъчни за политици от втория ешелон. Те нито ще изчезнат, нито е необходимо да се лишаваме от тях. Но истински големите в политиката ще се доказват и оцеляват само на принципите на публичната конкуренция - пред очите на избирателите, а не в тъмните салони на партийните клубове.Така, българските избиратели през 2001 г. наложиха пазарните принципи в политиката шанс за всеки и конкуренция на интереси. Вопли от типа - пак ви лъжат - не вървят, защото на пазара постоянно се лъжем, купувайки неособено полезни или качествени стоки. Но оцеляват само наистина качествените и полезните. Така ще се случва оттук насетне и на политиците. Добре е те по-бързо да осъзнаят този простичък факт.Онова, което трябва да осъзнаят избирателите, е, че по същия начин трябва да наложат интересите си и в икономиката, за да има и там истински пазар. Защото, ако дивотиите на политиците накараха избирателите да кажат стига и да почнат да се държат като хора с интереси, които искат и изискват от политиците да ги защитават, то все още забравяме да се проявим като граждани, защитаващи сами правата си. Не бива да чакаме всеки път да се случи катастрофа, за да реагираме. Собствената ни отговорност - най-вече към децата ни и към нас самите като личности - трябва да си я поемем. Вместо това приехме да оцеляваме и да освирепяваме. Приехме да мислим само за парите и колите си. Разказваме си вицове за мутри, а в живота си се държим като такива. Най-голямото ни развлечение става да гледаме поредния сапунен сериал или да се напием със съседа. И затова днес, прекрачвайки прага на новата година, сме така стреснати и притеснени. Защото смъртта на седем деца оголи истината за нас като хора. Истината за болното ни общество. И най-хубавото беше, че повечето не се скриха, както винаги, зад политиците и държавата. Прекрасното в тези дни на изпитание е съзнанието, че всеки има своята отговорност. За първи път заговорихме за това. И като че ли така затворихме страницата на една година на осъзнаване. Предстои ни работа - нека си пожелаем късмет.

Facebook logo
Бъдете с нас и във