Банкеръ Weekly

Общество и политика

КРАЯТ НА ДЪЛГАТА БЪЛГАРСКА БЕЗНАДЕЖДНОСТ?

Отива си една странна година в най-новата, следдесетоноемврийска история на България. Изкушението за аналогия с 1990-а е твърде силно, както е силен публицистичният апетит 1997-а да бъде наречена годината на втората българска революция за последното десетилетие. И за двете могат да се намерят както достатъчно основания, така и достатъчно аргументи. И все пак не чак толкова достатъчни, че да бъдат докрай верни.


Колкото и случилото се през януари да напомняше лятото и есента на 1990-а - с несекващите протестни митинги, със запушените кръстовища в най-големите градове, с участието на студенти, та дори и с, меко казано, нецивилизованите пламъци, приликата е повече външна. Най-малкото, защото в първата година на това десетилетие бунтът бе срещу несъстоялата се реализация на една още неясна, теоретична, политически персонифицирана, но неусетена върху настръхналата кожа надежда. В началото на седмата година протестът бе срещу безнадеждността, срещу очевидния крах на обществено-социалното битие. И политическата персонификация бе породена от изстрадания в последно време опит, от страха дори не за утрешния, а за днешния ден.


Не е цел на тези редове, пък и сума ти мастило се изписа в обяснения


защо паднаха правителството и мнозинството на БСП


Социалистите дойдоха на власт върху гребена на т. нар. лява вълна, белязала победата на бившите комунисти в Литва, Полша, Унгария. Но за разлика от тях не съумяха да намерят общ език, да комуникират с външните партньори на страната. Нещо повече - успяха да се скарат едновременно и с Русия, и с Германия, и със САЩ. И с МВФ, и със Световната банка. С нереалистично в днешния глобален свят и при съществуващия икономически ресурс социално и национално високомерие социалистите правеха политика, която не можеше да бъде нито социална, нито национална. Поне след изчерпването на дребничките родни наличности. И като нямаше подкрепа нито извън страната, нито в нея, нито дори в собствената си партия, чиято върхушка в значителна степен бе обхваната от неполитически апетити, крахът за социалистическото правителство бе предвидим.


Националната валута рухна, пазарът - също, а с него и производството. Още преди драматичния януари се разпадна банковата система, в която бомбите бяха заложени отдавна. Но вместо да отстранява взривателите, правителството увеличаваше количеството на експлозива.


Дотогавашната опозиция си заработи споразумението от 4 февруари (отказът на БСП от втори кабинет с нейния мандат) и резултатът от изборите бе предрешен. Пък и предсказан от вота за президент през есента на предишната година.


Нацията и обществото поеха глътка надежда


Ала (тук публицистичният ракурс е неизбежен) само надежда и само глътка не стигат. Още липсва онова, което прави надеждите реални - вяра, амбиция, самочувствие. Не става дума за политиците, още по-малко за управляващите - те са длъжни да бъдат оптимисти по дефиниция. Впрочем оптимистичните послания от страна на управляващите не липсваха. Нещо повече - медийната стратегия на мнозинството и неговото правителство енергично облъчваше обществото с положителна енергия. А в медиите се реализира по-голямата част от публичната политика. Властта комуникираше активно с обществото посредством телевизията, радиото, печата. Примерът на предходниците бе достатъчно красноречив, за да бъде следван.


Но тук в спокойното до неотдавна битие на управляващото мнозинство


станаха и първите гафове


В известен смисъл те бяха заложени още в състезанието за властта в началото на годината. В хода на това състезание смяната на шефовете на националните медии бе предрешена като залог. Заложник се оказаха хората на власт. В парламента наченаха поредица от недоразумения, които създадоха работа на Конституционния съд, но не бяха полезни на мнозинството. Най-малкото защото обществото се интересува как го информират и забавляват радиото и телевизията, а не кой им е генерален директор. Преекспонираха се в публичното пространство проблеми и личности, чието място е в един съсловен, а не обществен спор. Единственото, което популярно се разбра за т.нар. национални медии, че в тях си става това, което си ставаше.


Тъй или инак именно въпросът за държавните масмедии и за държавния бюджет пропука онова, което малко метафорично бе наречено реформаторско мнозинство в парламента. Всъщност това щеше неизбежно да стане, независимо по какъв повод. Иначе партиите и парламентарните групи извън ОДС рискуваха да бъдат обезличени.


Добрите замисли никога не се сбъдват


твърдеше главният герой от романа Чисто злато на популярния Джоузеф Хелър. Дори когато се гласуват в Народното събрание без глас против или въздържал се. В България се заговори за организирана престъпност, за мафия още през 1992-а. Оттогава тя стана много по-организирана, много по-масова и арогантна. Сам по себе си документът, който парламентът прие по доклада на комисията Антимафия, е добър замисъл. Но деликатното равновесие между демократичните права и свободи на гражданите и необходимостта от ефективност на репресивните държавни структури и съдебната система, за да може замисълът да успее, е задача с повишена трудност. А скандалите вътре във властта са най-лошият начин тя да бъде решена. Бог знае обаче защо никой не ще да каже очевидното и известното: част от цената на демократичните свободи е повишеното равнище на престъпността. Защото нейните представители също се ползват от тях. При диктатурите, при тоталитарните режими тя съществува значително по-трудно. При Мусолини мафия в Италия нямаше. Или поне си траеше. Въпросът е кой път ще предпочете обществото и каква цена е готово да плати: тотално ограничаване на правата на всички или наличието на престъпност. Естествено и дума не става за сегашните и размери и уродлива физиономия.


Корупцията е изкушението на властващите


Които и да са те. Организираната престъпност също може да съществува само ръка за ръка (някъде и в явен брак) със структури на властта. При цялата ни подозрителност към всякакъв вид комисии трябва да се признае, че превръщането на Антимафия в постояннодействащ парламентарен орган е добър ход. Именно подобен орган би могъл да осъществява контрол в сумрачните сфери, където се върти маховикът на машината на голямата престъпност. Не че парламентаристите са неподвластни на корупция. Но поне партийната разноликост на комисията би била сериозна пречка пред това.


Мнозинството съумя в голяма степен да имплантира свои хора в ключовите и недотам ключови места на държавната икономика и администрацията. Само по себе си това не е скандално, особено като се има предвид равнището на подозрителност между двете основни политически сили. Но и въпросът за професионализма не е маловажен за обществената рефлексия на политическите решения. Няколко скандала вече опариха управляващите.


1997-а стопи до голяма степен насажданите от десетилетия


социални претенции на обществото


Правителството въведе Валутния борд, предизвестен и предопределен от икономическата разруха. Като че на голяма част от българите вече стана ясно, че онова, което го няма, няма и как да се даде. Че всяко нещо си има цена и тя трябва да бъде платена. Не са състоятелни упреците, че в социалната сфера се инвестира в отделния човек (обикновено аутсайдер поради възраст, здравословно състояние или просто лични качества), а не във всеобщо подпомагане. Чрез всеобщото се пилее - що пара потъна като вода в пясък само последните осем години. Слаби са и инвестиционните възможности на държавата, крайно недостатъчни - чуждестранните инвестиции. Ала българинът вече е твърде мокър, за да се бои от дъжд. Пък и разбра, че не само няма кой да му държи чадъра, но и кой да му го даде.


Това е жесток урок, но все някога трябваше да го научим. Казват - ще бъде пожертвано поколението, което сега е в третата възраст. Пенсионерите. Вероятно ще бъде пожертвано и още едно - това на днешните 40-50-годишни. Нерадостна съдба, но съдба.


Дори добрите новини от Люксембург


по-скоро потвърждават тази констатация. Само по себе си членството в Европейския съюз не храни. Точно това поколение ще бъде на границата на активната си възраст, когато (и ако) бъдем готови за присъединяване. То ще трябва да изнесе на гърба си (без особени лични надежди) икономическата тежест на изискванията на съюза. При това, работейки заедно с по-младите в изключително неблагоприятна демографска среда. Няма кой да храни майките и бащите, няма откъде да се плащат пенсиите и лечението им освен от парите, изработени от синовете и дъщерите. (Всъщност винаги е било така. Социалистическата държава заделяше 30 на сто от заработения фонд за заплати, още преди да ги формира. После ги облагаше с данъци. Безплатно ли? Че откъде щеше да ги вземе?)


Нещо напоследък не се чува втръсналата фраза за светлинката в тунела. Това също е обнадеждаващо. За светлинката се копае, тя няма как да се появи сама. И само това да сме научили, добре е.


Странна година бе 1997-а. Почнала с отчаяние и безперспективност, тя като че ли си отива със зачатъци на надежда. Или поне слага край на така дълго проточилата се българска безнадеждност.

Facebook logo
Бъдете с нас и във