Банкеръ Weekly

Общество и политика

КОСОВО - В ОЧАКВАНЕ НА НОВИЯ ВИДОВДЕН ЗА СЪРБОСЛАВИЯ

Краят на невинноста


Още малко и ще прекрачим прага на новото столетие - благодатно време за всякакви прогнози и предвиждания. Има ли обаче нещо, което действително прави 2000-ата година паметна? Краят на века наближава и най-голямата заслуга на днешните политици е, че успяха с мирни средства да достигнат до голямото събитие: заедно с разпадането на съветската империя отпадна както конфронтацията на великите сили, така и заплахата за световния мир. Много хора усетиха отново свободата си, възвърнаха своята национална идентичност и самостоятелност. Но за съжаление твърде бързо развитото национално чувство на освободените народи се изроди в нов национализъм и се обърна срещу съседи и малцинства в собствената държава. Силите, които се страхуваха от новия ред, не се поколебаха да прибегнат до агресия. И така поне в Европа кръвта и сълзите станаха повече отпреди.


За съжаление епицентърът на тези явления вече девет години постоянно тресе Балканите.


Митове и легенди


Накърнената национална гордост на сърбите, тяхното самосъзнание като жертвена нация, изоставена от света и постоянно кървяща заради чужди интереси, е наследена от Средновековието, но е актуална и днес. Сърбите тачат като най-героично събитие в своята история едно свое поражение: битката при Косово поле. Пристигналите през XIV век от днешните територии на Украйна и Беларус, сърби завладяват южните райони на Балканите. Техният владетел Душан Велики се обявява през 1346 г. за цар на Сърбия и Гърция.


През 1389 г. принц Лазар, опитвайки се да спре турското нашествие на Балканите, призовава: Който се чувства сърбин и е от сръбски произход, и не дойде на битката на Косово, той не заслужава повече да има потомство - нито мъжко, нито женско. Пристигнали 100 000 бойци, сред които много албанци, българи и власи - исторически факт, който сръбските летописци охотно забравят.


Битката на Косово поле станала на Видовден - 28 юни 1389 година. На същото фатално поле паднал убит турският султан Мурад I, единственият османски владетел, загубил живота си в битка - факт, който сърбите винаги с гордост споменават. Сръбски пратеници веднага тръгнали да разтръбяват новината из цяла Европа. В Париж в чест на сръбската победа ударили камбаните на Нотр Дам, възвестявайки триумфа на християнските правоверници над неверниците от Ориента. Сърбите огласили новината, че са станали спасители на Европа. А всъщност Сърбия отдавна престанала да съществува и турците внезапно се оказали пред стените на Виена.


Така битката при Косово поле, която била само един епизод от османското нашествие на европейския континент, била превърната от победените в героичен сръбски епос, равен на Песента на Нибелунгите в Германия, исландската Еда или финландската Калевала. Митовете от Косово поле и до днес са част от сръбския национален характер и национализъм. Принц Лазар, който загинал в битката, бил канонизиран за светец, а убиецът на султан Мурат I - рицарят Милош, според легендата, бил убил със собствените си ръце 12 000 турци, преди да падне геройски в сражението.


Култът на Косово е продължен от цял епичен цикъл, сред който се откроява песента Смъртта на майка Югович. В нея са разказва как в битката загинали деветимата сина на майка, деветима Югович заедно с бащата им Юг Богдан. Падналите герои се запечатват толкова дълбоко в народностното съзнание на сърбите, че техните крале чак до нашия век спазват една неизменна традиция - те ставали кръстници на всеки девети новороден син в кралството. Дори Тито не устоял на историческото изкушение, внасяйки малка поправка - в актуализацията на соцсметки влизали не само момчетата, но и момичетата.


Майка Югович от Косово поле станала най-популярната митологична фигура, която според легендите като ангел лекувала ранените и погребвала мъртвите.


Панславянски фундаментализъм


Обявявайки принц Лазар за мъченик, жертвал се за християнския свят, сърбите всъщност се опитват да си присвоят правото на нация, доминираща Балканите.


Един мит, който в най-новата история бе продължен от историка Йохан Цвич. Той видоизменя идеята и започва да твърди, че Сърбия е с най-важното стратегическо положение на размирния полуостров и е обречена да контролира и доминира останалото население. От този момент идеята Цвич бива развивана старателно и се превръща в държавна политика на Белград, издигайки се до нивото на панславянски фундаментализъм.


До 1913 г. Косово е част от Османската империя, която владее Балканите, след което преминава към Сръбското царство.


Омразата на сърбите към албанците има исторически корени. След като са поробени от турците, албанците са едни от първите, които приемат мюсюлманската вяра и започват да се наричат арнаути. С протекцията на султана те стават доминираща сила в южната част на Балканите и постепенно изместват сърбите от селищата им. Сърбите са принудени да се преселят на север. Арнаутите създали и своя войска, която се сражавала на страната на турците при втория им опит през 1683 г. да бъде превзета Виена. Австрийците отново отблъснали завоевателите. Като последица от поражението турците с помощта на арнаутите прогонили 40 000 сръбски семейства начело с патриарха им Арсений III Църноевич от Косово и настанили в плодородната долина албанци от голите планински чукари на Северна Албания. При отстъплението монасите от манастира Раваница взели със себе си мощите на принц Лазар и ги пренесли във Войводина. През 1989 г. по случай 600-годишнината от битката на Косово поле Милошевич върна тържествено останките на принц Лазар в манастира. С тази церемония той искаше да демонстрира сръбските претенции към провинцията, населена 90 процента с албанци.


Сърбинът има морала на Косово поле - този на възмездието и отмъщението - пише Йохан Цвич. Сръбският национализъм е кинетичната сила на нашия народ - продължава той. Потвърждение на това твърдение е историята на Косово. След Първата световна война Сърбия си връща свещената земя и отново я потопява в кръв - завръщащите се сърби избиват 8000 албанци. Сърбия се оказва на страната на победителите, докато Хърватско и Словения остават свързани с претърпялата поражение Хабсбургска империя. След разпадането на Австро-Унгария хърватите и словенците осъзнават своята южнославянска принадлежност и не без натиска на Франция и Великобритания се присъединяват към сръбската държава. На 1 декември 1918 г. е провъзгласено кралството, съставено от сърби, хървати и словени (SHS). Хабсбургите, вечният враг на сърбите, превръщат това съкращение в поличба, разшифровайки го като Sie Hassen Sich - Те се ненавиждат. Тези думи се оказаха пророчески.


Югославският романтизъм


В новото кралство сърбите най-накрая виждат възможността да осъществят своята великосръбска мечта - да създадат Сърбославия - да постигнат обединението на всички сърби под управлението на сръбски крал. Останалите народи са добре дошли, стига да не оспорват върховенството на Белград и да не се опитват да налагат своите права. Премиерът сърбин Никола Пашич не криел пренебрежението към словенците. Приетата през 1921 г. нова конституция е изцяло подчинена на великосръбската идея и не зачита автономните аспирации на хървати, словенци и други народи. Затова хърватският Сабор отказва да я ратифицира. В Загреб започва явна съпротива срещу великосръбския шовинизъм. Начело застава Селската партия, ръководена от легендарния Степан Радич, който подигравателно казва, че южните славяни са влезли в новата държавна формация, лутайки се като пияни патки в мъгла. Партията на Радич освен сърбите започнала да хули и краля. Развръзката не закъснява. Отново малко преди Видовден, на 20 юни 1928 г., черногорски депутат застрелва в Скупщината Радич с думите: В защита на сръбщината. На 6 януари 1929 г. крал Александър използва повода и налага своя диктатура в страната под мотото Един народ, един крал, една държава, обявявайки Кралство Югославия. Крал Александър забранява всички партии, страната е разделена насилствено на 8 провинции, при което единствено Словения запазва почти изцяло своята национална идентичност. Кралят решава да реши националния въпрос, като забранява правото на самоопределение на отделните нации. Диктатурата отприщва контранасилието. Хърватите, които не по-малко от сърбите имали аспирации да бъдат доминираща сила в обединението на южните славяни, усетили удобен момент за осъществяване на своите шовинистични идеи. Още в края на миналия век хърватинът Анте Старджевич основава Партия на правото, издигайки идеала за Велика Хърватия. Той нарича сърбите дяволска раса и славосърби - смесица от слуги и роби. През 30-те години неговият последовател Анте Павелич основава Хърватското революционно въстаническо движение - Усташ, издигайки лозунга Смърт на всички сърби. От тази омраза на Балканите се пролива много славянска кръв. След войната Йосип Броз Тито създава нова Югославия, в състава на която включва и област с името Космет - от Косово и Метохия. През 1963 г.Косово е обявено за автономна провинция, а през 1974-а новата конституция й дава статут на автономна област с два района в Югославия - Косово и Войводина. Войводина е населена предимно с унгарско малцинство. Днес историците виждат именно в тази конституция началото на всички беди за сърбите. Защото с нея Тито дава на албанците правото да имат свой университет, училища, радио и телевизия на албански. Тъй като сърбите са малцинство в провинцията, на повърхността започват да изплуват първите проблеми. Така се стига до сблъсъците през през 1989 година. Тогава Слободан Милошевич изрича пред сърбите в Прищина съдбоносните думи: Никога няма да позволя да бъдете бити. Година по-късно Милошевич застава начело на Югославия, което по ирония на съдбата ознаменува началото на разпадането на федерацията - прелюдията към последвалата война на Балканите. Показателно е обаче, че първите югославски войски, изпратени от Милошевич да спасяват разпадащата се държава, са насочени именно към Косово. Макар искрата да пламна на друго място - в Словения.


Културен феномен


Конфликтът в Косово не е конфликт на интереси - както бе например в Босна и Хърватска. А е културен феномен. Затова той тлееше по-бавно, но никога не е бил по-малко опасен от останалите предизвикателства на Титовото наследство.


Причината е, че албанците са носители на консервативна култура, която не приема външни заемки. Същото може да се каже и за сърбите. Но при албанците има и допълнителен елемент: през последните години те отбелязват най-голяма раждаемост в Европа и това естествено предизвика прекаленото албанизиране на района. Днес 70% от населението на Косово е под 30 години. Бедността на провинцията, високата безработица, липсата на перспектива кара тези млади хора да се бунтуват - търсейки изход от кризата.


Сърбите от своя страна са изправени пред една сложна дилема, която има както морално-исторически, така и реалноисторически аспект - фактът че 90% от населението на Косово е албанско. Това е причината, поради която сърбите психологически са отписали провинцията, тя не им трябва, защото ако искат да я задържат, това ще означава насилствено да я сърбизират. Но това днес е невъзможно. Още повече че през 80-те години са правени подобни опити, които са завършили неуспешно. Но, от друга страна, Косово е люлката на сръбската национална гордост. Територията е и въпрос на чест. Защото няма друго малцинство, което сърбите да мразят толкова, колкото шиптерите - обидно прозвище на сърбите към албанците, което идва от Шиперия, страна на орлите.


Каква ще е развръзката от тази дилема? Дали Косово не е изправено пред своя нов Видовден? Случайно или не, той се е превърнал в съдбоносен водораздел за сърбите чак до наши дни - на 28 юни 1914 г. Гаврило Принцип убива австрийския престолонаследник Франц Фердинанд и отприщва пътя за Първата световна война. На същия Видовден през 1921 г. държавата на южните славяни провъзгласява първата си конституция. На Видовден Тито и Сталин скъсаха и станаха врагове. На Видовден 1989 г. Милошевич обяви възкресяването на нова Сърбия. На 28 юни 1991 г. започна войната в Словения - първата след разпадането на СФРЮ.


28 юни 1998 г. - ?


Какво могат да бъдат възможните сценарии и кои са движещите сили?


(следва)

Facebook logo
Бъдете с нас и във