Банкеръ Weekly

Общество и политика

КОНСТИТУЦИЯТА Е УЛИЧЕНА КАТО АЛИБИ НА ПРЕХОДА

Съвпадението бе забележително: почти едновременно, в рамките на броени часове, СДС и НДСВ излязоха с паралелни и несъвпадащи предложения за радикални изменения в конституцията. Такъв синхрон между официално противостоящи политически сили у нас не се случва често. Освен ако не е договорен. Дискусията стартира в навечерието на 12 юли - деня, в който през 1991 г. бе приета новата българска конституция. Анализът на двата проекта за конституционна ревизия е не по-малко важен от въпроса защо дискусията за евентуалния ремонт на основния закон започва тъкмо сега. За дейността на правителствената междуведомствена работна група се знаеше отдавна. Тя систематизира всички инцидентно установени или подхвърлени бележки по повод на конституционните решения и предлага решения във връзка с евроинтеграционния процес. Проектът на СДС е по-повърхностен и небрежен като правно виждане, но предизвика по-силен обществен отклик. Вграждането на идеята за конституционна ревизия в пропагандната рамка 24 предложения, с които ще се измени България, твърде близко се родее със станалите притча во язицех 800 дни на Симеон Втори. Но само на пръв поглед.Разликата е, че дебатът за изменение на конституцията засяга въпроси, стоящи твърде далеч от всекидневието. А чисто правните, устройствени текстове са по-безобидни от решенията, които директно засягат бита и джоба на днешния човек. В този смисъл идеите за промени в конституцията са по-безопасни както за властта, така и за опозицията. Освен това в СДС, изглежда, са се опасявали, че президентът Първанов е готов със свой пакет за изменения на основния закон, който би го утвърдил като диригент на процеса. Но президентът оцени инициативата като преждевременна. Дискусията за конституционната ревизия освен обявените цели сякаш преследва и още една - да замести спорадично възникващия и никога непроведен сериозно спор за дванадесетте години на прехода Ако преобладаващото мнозинство от гражданите са убедени, че като общество вървим напред, но животът на отделния човек става все по-лош, ако аксиоматично се приема, че българският преход е провален в икономиката, резонно възниква въпросът има ли конституционната уредба свой принос за това. За съсипването на индустрията и земеделието, за престъпността, бедността и нерадостния хал на нацията. Пречи ли конституцията на узаконяването на драстичното неравенство, управленския произвол и грабеж? И ако не пречи, не е ли тя един неособено смислен, пожелателен текст, невлияещ на обществените процеси в страната?Впрочем, индиректен отговор сякаш даде премиерът Сакскобургготски в изложението си в НДК миналата неделя пред актива на НДСВ. Предизвикалото толкова коментари негово твърдение, че преходът е завършил, просто констатира един факт и изразява едно пожелание. Фактът е, че преходът в политически, институционален и социален план наистина свърши. Днес България е една страна с все още примитивни, недотам развити капиталистически обществено-икономически отношения. Но не е страна в преход. Тя е капиталистическа страна. Бедна, неуютна, гневна, примирена, корумпирана - но капиталистическа. Пожеланието, което се съдържа в тази вярна констатация, е за премахването на свещените крави на прехода. За сбогуването с всичките страхове, необосновани надежди, несбъднали се илюзии, преглътнати горчивини от изминалото десетилетие. А най-ярко те са изразени тъкмо в конституцията. Тя бе приета в зората на промяната и по същество (а и по логика) е основен закон тъкмо на прехода. Погледнато от този ъгъл, реченото от Симеон Сакскобургготски преди неделя става значително по-ясно.Иначе, ако от започнатата дискусия изобщо има някаква полза, тя е тъкмо в поставянето на въпроса виновна или невинна е конституцията за това, което стана в България през годините след нейното приемане. И обяснението, че уликите срещу нея по правило се издирват от хора, които не са заявявали категорично проконституционно поведение е, кажи-речи, без значение. Днес онези, които твърдят, че действащата конституция е солидна и баласирана основа за развитието на българското общество, са принудени да дадат нова, по-дълбока аргументация за това, че парламентарната република е най-добрата форма за управление на България. Твърдението, че никой не е предлагал нищо друго, вече не е достатъчно. Както не издържат нито упреците, нито позоваванията на преамбюла на основния ни закон. Най-малкото защото тази социална конституция на практика акушерства цяло десетилетие на раждането на дивия ни капитализъм.Има и друго. Жълтият проект за конституционни промени е стъпка към разконспирирането на неразбрания и необяснен до ден днешен анонс на Симеон Сакскобургготски от миналата пролет, че ще смени политическата система. На НДСВ и на премиера са им нужни малки, символични стъпки, които да внушат, че това негово програмно изказване е имало сериозна опора. А самият Симеон, както винаги, не бърза. Той знае как да чака времето. Истинският проблем обаче не е нито в предложенията на СДС, нито в идеите на правителствения проект. И двата текста подминават въпроса как фактически функционира българската конституция през тези 11 години. Така, както това ставаше през цялото последно десетилетие. Сред политическите елити видимо съществува притеснение от задълбочен анализ на 11-годишната конституционна практика. Конституцията бе отхвърляна или славена, но държавно-обществените реалности, които тя създаваше, никога не бяха обсъдени, нежели оценени. А колчем се появяваше глад за промяна в основния закон на страната, той неизбежно бе предизвикан от конюнктурни политически интереси и целеше тяхното обслужване. След което удобно биваше забравян.Затова и конституционният смисъл на двете сегашни паралелни предложения за ревизия може да бъде търсен дълго и безплодно. Той не се намира в самите текстове. За да се анонсират предложенията за промяна на конституцията, водещи са били извънконституционни мотиви. Основната причина е осъзнаването на масовостта и дълбочината на общественото разочарование от резултатите от прехода. От това, до което България стигна след десет години. Затова не е безпочвено подозрението, че двете партийни върхушки поотделно са стигнали до извода, че в сегашния момент, когато политическите елити демонстрират видима умора и отегчение, а избирателите - хронична, ала и пасивна неприязън към политическата класа, последната се нуждае от някаква форма на безопасно гражданско разтърсване. Нужно е внушение, че все пак нещо се прави. Защо, ако се търси необходимият грешник за сегашното състояние, да не го подирят и в лицето на конституцията.На 6 април миналата година на поляната пред двореца Врана на обществото бе обещана промяна. Година по-късно е ясно - чудото не стана. Не че имаше как да стане... Но сега е нужно нещо съвсем друго, решително и импозантно. Номерът от Врана не може да бъде повторен от друг. Значи трябва да стане с друго - и защо не с конституцията. Обещава се промяна на правилата - надеждата на всеки, който е осъзнал, че непрестанно е губещ в играта. А освен всичко това аносирането на проектопромените в конституцията би могло да е елемент от технологията по търсене на общи, сплотяващи акции на цялото дясно пространство. НДСВ, СДС, партиите на Стефан Софиянски, Богомил Бонев и Евгений Бакърджиев. Честно казано, обидчивостта на СДС от загубата на миналогодишните избори продължи прекалено дълго. Опозиционността му - също. И тя не носи активи на никого в дясната част на политическия спектър. Общата предстояща битка за промяна на конституцията може да се разглежда и като историко-политическа предпоставка за бъдещо дясно, макар не непременно синьо-жълто управление. Конструкторите на кампанията, изглежда, искат да снабдят десните партии с най-нова обща история. Българската десница не може безкрайно да черпи вдъхновение от предвоенните български реалности. Нито пък от външни източници. Крайно време е да заработи за собствената си биография, очистена от безкрайните обвинения и самообвинения.

Facebook logo
Бъдете с нас и във