Банкеръ Weekly

Общество и политика

КОНСЕРВАТИЗМЪТ ГАРАНТИРА ПСИХИЧЕСКОТО ЗДРАВЕ НА НАЦИИТЕ

Народ, който радостно
се разделя със своето минало, е обречен на тъжно бъдеще.
Тончо Жечев


Когато преди няколко дни
Иван Костов заяви, че СДС няма намерение да се превръща в масова
партизанска партия от типа на БКП, той специално подчерта
организационната близост на съюза с Християндемократическата
партия в Германия. Всъщност изказването на синия лидер вече съвсем
официално подрежда Съюза на демократичните сили в самия център
на дясното пространство в българската политическа палитра.


Ако СДС наистина се превърне
в типична европейска консервативна пария, това ще означава, че
най-после българското общество започва да осъзнава и да опознава
себе си, да търси и цени своите особености и да се учи от собствения
си опит.


Въпреки че консерватизмът
не е партийна доктрина, нито пък политическа идеология, той има
доста конкретно съдържание в политическия речник. Терминът консерватор
се е появил първо във френския език по време на Реставрацията.
Но най-често за основател на политическата консервативна линия
се приема англичанинът Едмънд Бърк. Той всъщност не прави нищо
повече от това да посочи предимствата на нормалното, на естественото,
на традиционното пред всякакви опити да изграждаме измислени и
несъществуващи светове, каквито изгарят от желание да издигат
либерали и социалисти.


Консерватизмът дори не
е начин на мислене. Това е просто


верига от принципи и ценности


обвързваща човешкото общество
с неговия произход и опита от собственото му минало. Консерватизмът
е преди всичко конкретна човешка нагласа и начин на възприемане
на околния свят. Той е израз на уравновесеност, самочувствие и
удовлетвореност, които не са много често срещани сред хората.
Вероятно това е и една от причините консерваторите да не са сред
най-популярните съвременни обществени и политически кумири.


Характерна за консерватизма
е не толкова привързаността му към историята, колкото отношението
му към естествения ред. Идеята, че човешките инстинкти
и натрупаният през поколенията опит са достатъчни, за да определят
най-добрия ход за развитие на обществото. Според консерваторите
върховна национална ценност са обществените институции. В тях
е изкристализирал вековният опит на предците. Посягането към институциите
е


жест на самоубийство за
всяка нация


Институциите не са просто
бюрократичен скелет или пък празен символ на тип отношения. Те
са начин на съществуване на всяко общество. Затова и тяхната стабилност
е неразривно свързана със състоянието на цялото общество.


Безспорно българите вече
натрупаха достатъчно опит, за да могат да съдят за абсолютната
адекватност на тези разсъждения. И ако поставим собствените си
осемгодишни стихийни премеждия от другата страна на везната срещу
пословичното уважение на англичаните към техните институции, дълбоката
житейска мъдрост на консервативната мисъл става съвсем очевидна.
Консерваторите повече от всички умеят да ценят настоящето и да
мислят не за утрешния, а предимно за днешния ден. Това е причината
те да не обещават на избирателите светло бъдеще, нито
пък грандиозни палати от въздушни кули. За тях животът е такъв,
какъвто е и най-важното е да успеят да го направят по-добър.


Превзетият интелектуализъм
гледа на консервативните принципи с театрално презрение. Изнежените
сетива на страдащия интелектуалец не могат да се примирят с характерния
прагматизъм и деловия тон в речника на консервативните партии.
Въпреки че е романтичен и дори сантиментален, консерваторът не
е мечтател, поне в обществени граници. Той е прагматичен политик
и се справя с проблемите на деня, а не решава непоставените още
задачи на бъдещето. Това го прави много различен и от либералите,
и от социалистите.


Радикалният либерализъм
и социализмът се раждат не от порив за по-добро бъдеще, а от


комплекси за непълноценно
минало


Либералната епоха е единственият
период от вековната история, в който човек въстава срещу себе
си и срещу собственото си минало. Психолозите намират такова себеотричане
за патологично състояние и го наричат комплекс за непълноценност.
Болният намразва спомените и миналото си и панически се вторачва
в обещанията на бъдещето. От съвременните политически партии единствено
консервативните отстояват психическото здраве на нациите. Тяхната
привързаност към опита на миналото осигурява здравите корени на
всяко общество. Колкото по-крехки са тези корени, толкова по-бездомно
е обществото. Консерватизмът се мъчи да задържи нацията възможно
най-близко до защитата на нейния дом. Той се придържа не толкова
към статуквото, колкото към естествения, наложен и утвърден от
опита на хиляди поколения обществен ред. Той уважава ценности
и човешки отношения, които са доказали своята ефективност и са
били в сърцевината на множество общества.


За логиката на консервативното
мислене промяната е необходима и неизменна част от начина на нашето
съществуване. Но тази промяна никога не бива да скъсва нишката
на естествения ход. Тя не трябва да нарушава ритъма на нашето
ежедневие. При всички промени в държавата умереността е
не само прекрасна, но и могъща добродетел пише в едно свое
писмо Едмънд Бърк. Именно привързаността към умереното превръща
консервативните политици в


едни от най-отговорните
и резултатни държавници


на нашето време, което
е заразено от наркотика на рационализма и безотговорността на
крайния либерализъм. Време, белязано с тъжната участ на несбъднатите
сънища.


Либералите предпочитат
да рушат - връзки, отношения, традиции. Наричат метежната си стихия
свобода. Свобода на човека от всичко човешко. Революционният
дух се свежда напълно до възмущение на човека от човешката му
природа - констатира с безпогрешния си усет към човешката
душа Алберт Камю. Социалистите пък се отдават на мечтите си и
заети в безплодни опити да материализират сънищата си, забравят
за проблемите на действителността. Ако децата имаха избирателно
право, със сигурност щяха да предпочетат партията, която им обещава
да ги превърне в принцеси и батмани.


Консерватизмът предполага
съвсем различно светоусещане. Докато за социалистите днес
е само овехтялото минало на утре, за консерваторите
днес е реалният живот, а утрешният ден ще се роди
от днешния и ще помни вчерашния.


Консервативната мисъл
не е най-популярна сред широката общественост. Народите навсякъде
по света обичат повече да мечтаят или да продължават безгрижния
живот на детството си. Но все пак блажени са народите,
които имат силни консервативни партии, като Великобритания и Германия
например. Традициите на тези народи са изградили солиден и уютен
дом. Сигурността и авторитетът на институциите осигурява
спокойно развитие на обществото и повишаване на неговото благосъстояние.


В политическата практика
рядко консервативните партии използват това определение за себе
си. В Италия и Германия след Втората световна война те се наричат
християн-демократи, а във Франция - Голисти.


Българската консервативна
традиция в политиката се оформя още в годините на Възраждането
и именно това е причината тя да е белязана с характерна неувереност
и липса на национално самочувствие. Там, където европейският традиционализъм
цени националния опит и изградените обществени институции, балканските
народи са принудени да ги заменят с отломки от чуждо минало и
да имитират узрели на чужда почва отношения. Омразата към робското
минало е затворила плътно натрупаните страници от опита на дедите
ни.


Когато през февруари 1879
г. в Търново се събират народните нотабили, за да приемат първата
конституция на новоосвободена България, разгорещените дебати открояват
ерудицията и трезвия разум на шепа делегати, оформящи ядрото на
бъдещата Консервативна партия. Това са завършилите образованието
си в Западна Европа д-р Константин Стоилов, Григор Начович, Димитър
Греков, д-р Георги Вълков и други. Консервативната партия формира
и първите два правителствени кабинета на България, но тъй като
идеите й не срещат никаква подкрепа в Народното събрание, съвсем
скоро тя изцяло слиза от политическата сцена. По-късно К. Стоилов
я възражда с подкрепата на най-богатите търговски и банкерски
фамилии - Бурови, Гешови, Яблански и с участието на Константин
Величков и Иван Вазов. Новата партия се нарича Народняшка и играе
много сериозна роля в политическата история на България и най-вече
в дипломатическата подготовка и воденето на Балканската война
1912-1913 година. По-късно се слива с други партии, но винаги
остава извън симпатиите на основната маса от избирателите, скъсали
завинаги с корените си, мразещи робското си минало и нямащи търпение
да дочакат неясното си бъдеще.


Днес консервативната мисъл
в България като че ли вече не е обречена да се задуши под плътната
пелена на собствения ни национален нихилизъм. Като че ли обществото
най-после намери сили да обикне себе си. Знак за такава обич може
да бъде разчетен във факта, че една от най-мощните партии в момента
е именно консервативна или поне се опитва да бъде такава.


Консерватизмът не е политическа
доктрина. Той е самочувствие, себеуважение и любов към живота.
Всичко друго е само утопия, приказки за непораснали родители.

Facebook logo
Бъдете с нас и във