Банкеръ Weekly

Общество и политика

КОМПРОМИСИ ПО ТРАНСАТЛАНТИЧЕСКИ

България за първи път участва в среща на върха на НАТО и от нея започна реалното й участие в съюзническите дела на пакта. В тази на пръв поглед банална констатация има много смисъл. Поканата за членство в Прага и приемането ни в Северноатлантическия съюз във Вашингтон бяха по-скоро исторически събития, които носеха символи за края на ялтенската система и за края на българския двадесети век. Така че от срещата в Истанбул на практика започна реалността на съюзническата отговорност на България в трансатлантическите отношения, в които ще се оглеждат и вътрешната, и външната ни политика. От Истанбулската среща нататък българската политика ще трябва де факто да съчетава националната политика със съюзническите интереси на Алианса и европейската интеграция. А специален бонус бе, че Истанбулската среща стана един нов вид компромис по трансатлантически. Че от срещата в Истанбул започна и завръщането на НАТО към реалността. Много преди срещата на върха в града, обкрачил два континента, беше ясно, че нормализирането на трансатлантическите отношения минава през Ирак. Преди малко повече от една година войната в Ирак пробуди американо-европейския геополитически кратер, от който върху трансатлантическите отношения изтече много лава. Това бе времето, в което американският военен министър Доналд Ръмсфелд раздели Европа на стара и нова и накара страни като България да се питат къде точно е Западът. Тогава френският президент Жак Ширак открито размаха пръст на тогавашните страни кандидатки за пакта и се ядоса, че са пропуснали момента да си замълчат. В края на юни 2004 г. реалността вече е друга. Откривайки срещата на върха на НАТО, Жак Ширак поздрави духа на приятелство и сътрудничество, обединяващ страните от НАТО и пожела България и Румъния да станат членки на ЕС през 2007 година. Сега в Истанбул самата България е вече в Запада, а НАТО трябваше на всяка цена да покаже единство. Обучението на иракските въоръжени сили от НАТО и техническата помощ, за които посланиците в НАТО се обединиха още преди срещата, едва ли можеше да прикрие факта, че съюзниците все още са разделени във вижданията си за ангажиментите в Ирак. Американският президент Джордж Буш настоятелно казваше, че горчивото разделение е минало. Всъщност участието в срещата на НАТО беше последната голяма проява на Джордж Буш в чужбина преди президентските избори през ноември. Генералният секретар на НАТО Яп де Хоп Схефер говореше за нов атлантизъм и за това, че екстремните виждания в Европа и в Америка са минало. Той определи мисията на НАТО в Афганистан като цел номер едно и призова Съединените щати да приемат реалностите на европейската интеграция. Така формулирани, целта и призивът фактически очертаха компромиса. Афганистан няма как да не е цел номер едно, защото в тази страна НАТО присъства като организация и един провал на мисията там би означавал провал на НАТО. Докато в Ирак военно са представени 16 страни от НАТО, но не и самата североатлантическа организация. Въпреки че още в навечерието на срещата Съединените щати дадоха ясно да се разбере, че искат по-сериозно натовско участие в Ирак, самите те едва ли са приемали това за реалистично. Посланикът на САЩ в Алианса Никълъс Бърнс описа представите на неговото правителство като концентрирано и силно централизирано участие на НАТО, което означава нито повече, нито по-малко премерена мисия. За разлика от него френският посланик в НАТО твърдеше, че ако НАТО се опитва да върши всичко, ще го върши лошо, Германия също повтаряше познатата позиция, че няма да изпраща свои войници в Ирак за сметка на силното си присъствие на Балканите и в Афганистан. От гледна точка на интересите и на американските, и на част от европейските съюзници сериозното бе да се очаква соломоновско решение или минимален консенсус, който при всички случаи е сигурен успех след разрива през миналата година. Всъщност на това се казва съчетаване на геополитически интереси. Германия и Франция имаха интерес да се съгласят Алиансът да помогне на коалицията в Ирак, защото в крайна сметка Ирак е по-близо до Европа, отколкото до Америка. И втори път, германо-френското съгласие по някакъв начин НАТО да се ангажира с Ирак създава онзи така необходим външнополитически уют на президента Буш за останалите четири предизборни месеци. Затова обучението на иракските въоръжени сили от натовски инструктори, независимо във или извън Ирак, стана точно този минимален консенсус, от който имаха нужда и Съединените щати, и тези европейски страни, които по принцип гледаха скептично или отрицателно на мащабно участие на Алианса в стабилизирането на Ирак.Общият интерес на съюзниците в НАТО винаги се е изразявал от принципа, че НАТО поема само задачи, които може да изпълни. Затова хармонията между Буш, Ширак, Шрьодер и Блеър се запази такава, каквато те вече демонстрираха в Ирландия по време на срещата ЕС-САЩ, на която изразиха подкрепата си за демократизирането на Близкия изток, като подчертаха, че то не може да бъде наложено отвън. Изненадващото предаване на властта на иракчаните точно в началото на срещата на НАТО и два дена по-рано от предвиденото направи от прогнозата реалност, която генералният секретар на ООН Кофи Анан определи като завръщането на Ирак в семейството на независимите и суверенни държави. Оптимизмът на Анан не е наивен, въпреки една важна подробност. Предаването на властта на иракчаните не надхвърля представата за ограничен суверенитет, защото реалната власт още дълго ще бъде определяна от факта, че в Ирак има 160 000 чуждестранни войници. По отношение на политиката това създава представа за спокойна администрация на САЩ и за президент, който случайно се оказва в Европа и казва на европейците: Виждате ли, искахте да направя това и аз го направих, бе сполучливият коментар на Джон Йел от Кралския институт Юнайтед сървисиз в Лондон. Йел може и да е прав, но в крайна сметка трябва да се признае, че светът вижда една Америка, която от Ирландия до Турция показа, че може да действа в синхрон и с НАТО, и с ООН. В геополитиката синхронът е възможен само при наличието на консенсус, даже и минимален. Това е последната ми колонка за следващите три месеца. Вземам си отпуск, за да довърша една книга за геополитиката със заглавие Земята е плоска, написа блестящият коментатор на в. Ню Йорк Таймс Томас Фридман. Не е много сигурно дали Фридман просто не е разочарован от измисления свят на геополитическите стратези, които често не могат да си изградят ясна представа за това, което се случва извън кабинетите и срещите на върха. Фридман излиза в отпуск, за да търси отговорите на големите въпроси за Ирак и международните отношения. Докато ги намери, все пак трябва да е наясно с това, което е непроменимо. Земята не е плоска, а и геополитиката се върти. Последното го доказа срещата на НАТО в Истанбул с нейните компромиси по трансатлантически.

Facebook logo
Бъдете с нас и във