Банкеръ Weekly

Общество и политика

КАПАНЪТ НА ГЛОБАЛНАТА ИКОНОМИКА ПРЕД СОЦИОИЛЮЗИИТЕ НА ПОЛИТИЦИТЕ

В една своя статия, публикувана
в Тайм Юръп под заглавие Третият път, или може
ли Европа да запази социалното общество (преведена в българското
списание Социалдемокрация), Джеймс Гиъри цитира мисълта
на Фредерик Бастиа: Държавата е големият мит, че всеки може
да живее на разноските на някой друг.


Статията на Гиъри е посветена
основно на проблемите на безработицата в страните от Европейския
съюз и на неособено успешните опити на политиците (визира се срещата
на лидерите на Евросъюза в Люксембург) да съчетаят предизвикателствата
от задълбочаващата се глобализация на световната икономика с европейския
социален рай, създаден както от традицията, така и
от неимоверно високите темпове на икономически растеж в западноевропейските
страни през 50-те и 60-те години. Темпове, които отдавна са само
прелестен спомен.


Рузвелтовото New
Deal


родено от времето на Голямата
депресия, днес е в устата на политиците от Стария континент. Тони
Блеър под това название обяви и започна амбициозния си план, който
ще струва почти 6 млрд. щ. долара. Програмата ще трябва да намери
работа на хронично безработните и на специфични социални групи,
като самотните майки например. В посока намаляване на безработицата
са насочени усилията на политиците, финансистите и мениджърите
в Германия, Италия, Франция. Европейците, макар мъчително, стигат
до разбирането, че не може да се плаща от бюджета за всичко, че
така парите за инвестиции (което означава за развитие и създаване
на нови предприятия и работни места) се топят в системата на гарантираното
благоденствие и няма как да бъдат впрегнати в работа за
повишаване на икономическия растеж.


Но европейците продължават
да гледат с ужас на едно общество, организирано изцяло около нуждите
на транснационалните корпорации и финансовите пазари. Светът все
повече се превръща в нещо, чиито главни цели са минимум държавно
участие и максимум печалба, а това като че ли обрича на бавна
гибел изобщо идеята за социалната държава.


Днешните европейци обаче
не познават друга и не желаят друга. Те нямат намерение да следват
изцяло


либералния модел на САЩ


с неговата почти паянтова
система за социално осигуряване. Американците са свикнали с нея
и умеят да се оправят сами. Европейците са свикнали да живеят
под закрилящата длан на правителството и си остават зависими от
нея. Само две числа за илюстрация: в Евросъюза за социални дейности
като пенсионните осигуровки и борбата с безработицата отиват около
26.5 на сто от брутния вътрешен продукт. В САЩ този процент е
малко повече от 15. За сметка на това през последните пет години
зад океана са открити 12 милиона нови работни места. В Евросъюза
- около 10 милиона. При много повече похарчени пари.


Европа търси третия
път между почти пълната социална ангажираност на държавата
и почти пълното й дезинтересиране от тези проблеми. Въпросът е
колкото политически, толкова и икономически. Работата е кои съображения
ще надделеят. Защото почти всички опити досега показват, че дилемата
е проста: или имаш ниска безработица, ниски надници и непрекъснато
разширяваща се пропаст между бедните и богатите (случая в САЩ),
или имаш висока безработица, високи заплати и по-равномерно разпределение
на благата, както е в ЕС. Всъщност това са двете страни на един
и същ медал. Проблемът е коя страна ще се изтърка по-бързо.


Това е в ЕС. Друга опера
са страните в преход, и по-специално България. Ние имаме


висока безработица и ниски
заплати


при все още почти тоталното
участие на държавата в осъществяването и управлението на икономическите
и социалните дейности. Всичко това при трагично отрицателен икономически
растеж, огромна инфлация и, поне до въвеждането на Валутния борд,
страшна девалвация на националните пари. В българската конституция
също е записано, че България е социална държава, външната
ни политика претендира да е ориентирана към Европа, а членството
ни в Европейския съюз е полисезонен политически шлагер. В същото
време ние, макар по-скромно, но за сметка на това по-остро изживяваме
стреса от опразването и разпадането на топлата, била тя и сиромашка,
тоталитарна държавна ясла. И това на фона на драматичното намаление
на брутния вътрешен продукт - от около 5000 щ. долара на човек
през 1989 г. до малко над 1000 през миналата година. Практически
бюджетът обслужва мизерно само администрацията и част от социалната
сфера. Български пари за инвестиции няма. Което означава, че няма
нови предприятия, нови технологии, нови работни места, нови доходи.
За разлика от страните от ЕС България разчита на постъпления от
външно финансиране, приватизация отвън, пари за социални нужди
от европейски и световни програми. Изобщо ние, подобно (и повече)
на останалите страни от бившия соцлагер, сме по-податливи на сиренцето,
заложено в глобалния капан на глобалната икономика.
Макар още да сме в периферията на вниманието й.


Както сме по-податливи
и на


мрачните прогнози за бъдещето


на които не е чужда и
Европа. Понятието Глобалният капан всъщност е заглавието
на книгата на двамата журналисти от Шпигел Ханс-Петер
Мартин и Харалд Шуман. В нея те рисуват вледеняваща картина.
Обществото е разделено при съотношение 20:80. Двадесет на сто
имат високи доходи и харчат много, останалите получават малко
и харчат малко. Причината за това бедствие авторите намират в
глобализацията на икономиката, в диктата на транснационалните
компании.


Нас подобно съотношение
едва ли ще ни стресне. Просто в България то е по-драматично. Поне
60% от населението харчи смешно малко, колкото да оцелее. Тези,
които истински харчат, не надхвърлят 5-8 на сто. Това на практика
ликвидира вътрешния пазар, а заедно с него и производствата, и
хората, които работят за неговото задоволяване. Политико-социалният
проблем се превръща в чисто икономически. По същество той е същият,
над който си блъскат главите политици и учени от Западна Европа.
Но при несравнимо по-нисък ресурс.


И, колкото и да изглежда
парадоксално, тъкмо тук е


шансът на страните в преход


да примирят поне отчасти
либералния и социалния обществено-икономически модел. При несравнимо
по-ниското равнище на социални очаквания с финансови инжекции,
данъчни облекчения и интензивно търсене на пазари с посредничеството
и на чуждестранни производители би могло да се осъществи основното
в либералната доктрина: ниски надници, постепенно увеличаване
на производителността, бавно повишаване на покупателната способност
и отваряне на вътрешния пазар.


Внимание към образователната
система, за да може поне да се съхрани квалификационното равнище
на нацията и неговото възпроизводство. Като задължително условие
за конкурентоспособност на работната сила.


Значително по-сложно стоят
нещата с пенсионното осигуряване и здравеопазването. В Унгария
вече направиха първата крачка - пенсионната възраст бе повишена
на 62 години. Аргументите, че това увеличава и младежката безработица,
не са съвсем състоятелни - в частния сектор работят доста пенсионери.
Що се отнася до


проблемите на здравното
осигуряване


те не са нито по-тежки,
нито по-леки от всичко останало в страната. И тъй като са удобни
за обществено-политическа употреба (решаването им е въпрос на
дълго време), ще бъдат политизирани. В тоя смисъл вотът на лявата
опозиция в Народното събрание не е нито неочаквано, нито драматично
събитие. Нито пък като самостоятелен политически акт в близко
време е в състояние да разклати положението на управляващото мнозинство
и неговото правителство.


Но едно е вече безпощадно
ясно - либерализмът като политическа и икономическа практика ще
завоюва по-значителни пространства. Не само в страните от някогашния
съветски блок, макар там алтернативите му да са най-търсени и
най-непостижими.


Европа отдавна забрави
доживотните трудови договори. Преди няколко години от тях се отказаха
и най-стабилните и големи японски предприятия. Глобалната икономика
може действително да се окаже проклятието на идващия век, но от
нея не може да избяга никоя що-годе смятаща се за развита или
развиваща се страна. Глобалната конвергенция, подобно на глобалното
противопоставяне от преди десет години, също ще вземе своите жертви.
И те ще са сред по-малко гъвкавите, по-лошо приспособимите.


Няма как да делиш един
геврек на мнозина и на някой


да не се падне дупката


Свят, в който един скандал
с единственото ясно послание, че сегашният американски президент
не разбира от хубави жени, може да разтресе финансовите пазари
и да накърни най-стабилната валута, не е сигурен свят. Навремето
Джон Кенеди бе прословут със сексуалните си подвизи, които дори
много-много не криеше. Но го застреляха не заради тях.


Всъщност светът никога
не е бил нито най-сигурното, нито най-уютното място за живот.
Но друго просто няма. Който иска да просъществува, а и да просперира
(в рамките на възможностите си) в него, трябва да се научи да
се приспособява.


Урокът е труден. И никой
не го преподава. Това преди всички са длъжни да разберат и научат
политиците. Защото те са най-яростните доктринери.


Така си създават собствен
уют.


Така печелят и обществено
доверие, избори, власт.


Но не и бъдеще.


Микрочиповете отнеха бъдещето
от доктрините.


Може да отнемат пак и
някой от началните текстове на българската конституция.

Facebook logo
Бъдете с нас и във