Банкеръ Weekly

Общество и политика

ИСТОРИЯТА ВЕЧЕ СЕ Е СЛУЧИЛА, ИСТОРИОГРАФИЯТА ОЩЕ СЕ ПИШЕ

Една злощастна идея, оповестена от министъра на просветата Веселин Методиев, развихри поредния обществен скандал в България. И доказа, че старите историографски рефлекси, които с удоволствие приписваме на комунистическата наука, но всъщност съществуват още от времето на римските и византийските хронисти, са си живи и здрави. И са готови да се поставят в услуга на конкретна (да не кажем конюнктурна) политическа кауза, колчем бъдат призовани.


Честно казано, когато темата за съвместно написан в Турция и България учебник по история нахлу в медиите, нещото ни се стори толкова абсурдно, че му определихме три дни живот. Като на всяко чудо. Но в изявено абсурдното ни време,


абсурдите са добили имунитет


и безсмисленият спор се води вече седмици с все по-голяма страст и привлича все повече участници.


На всеки малко от малко изкушен в историята човек (да не говорим за специалистите) му е ясно, че става дума не за самата история, а за нейния съвременен писмен вариант, за нейния коментар - сиреч за историография. Това няма как да не е ясно и на министър Методиев - в края на краищата той е министър по служба, но по образование е историк. Абсурдността на идеята за поменатия съвместен учебник е скрита в едно просто съображение: че историята вече се е състояла и е повече от непонятно как коментарът на народа-владетел ще се съвмести, примири или дори обективизира с този на владения народ.


Ала това е частната страна на въпроса.


Общата е, че дори при изключителна добросъвестност и добронамереност (защото може би политическа добронамереност в съвременен контекст в плана Методиев има), едно подобно историографско четиво няма да даде ни знания, ни помирение със задна дата. Нито на турците, нито на българите.


Впрочем въпросът е още по-широк. В апогея си, до разгрома под Виена в края на ХVII век от коалиционната войска на Ян Собески,


Османската империя се простира на три континента. И в нейните предели живеят десетки народи с различни традиции, култури, религии, с различна степен на стопанско, просветно, обществено развитие. Не е чак толкоз трудно със задна дата да се направи каквато и да е историко-публицистична подмяна. Но истината е една и тя се знае - всички тези народи получиха своето османско присъствие чрез силата на османското оръжие. И - с единственото унгарско изключение - загубиха владетелите, аристокрацията и собственото си държавно устройство. Е, може би не всички го преживяха като робство в класическия смисъл на това понятие, но резултатът не може да бъде определен иначе освен завладяване и владеене. Другото означава да говорим за германско присъствие във Франция, Полша, Чехословакия, Белгия и прочие европейски страни между 1940-1945 г. например.


После - след Виена


мъчително неспособната за реформиране


и модернизиране империя непрестанно свиваше границите си, губеше завоюваните територии и в резултат се появяваха новоосвободени народи, нации и държави. Кой знае защо в България широко битува мнението, че сме едва ли не последните, изскубнати през 1878-а от мачкащата прегръдка на османизма. След тази дата бяха освободени територии, които днес принадлежат на Гърция, Македония, Сърбия и Албания. Чак през 1917-а англичаните снеха османския полумесец от Палестина, от днешните територии на Израел.


Това неравномерно поставено във времето освобождаване имаше за резултат и неравномерното развитие на бившите покорени народи, възникването в различно време на условия за национално творчество в близки географски региони. И като следствие (не без късогледото и егоистично участие на великите сили, претендиращи за отоманското наследство) - ожесточено съперничество между довчерашните братя по нещастие. Което не е секвало и не секва и до ден днешен.


Най-удивляващо в случая е кому и защо е необходим подобен учебник, дори от гледна точка на


политическата целесъобразност


В цялата си следосвобожденска епоха България е имала два сериозни конфликта с Турция: Балканските войни от 1912-1913 г. и възродителният процес от 1984-1989-а. Сега отношенията между двете съседки са направо добри. Не се ли е престарал българският вицепремиер, ако е вярно, че идеята за учебника е негова? Дори най-ерудираната българска османистка проф. Вера Мутафчиева не очаква научни новини. Доста отдавна наши историци имат достъп до османските архиви. Ако пък целта е чрез въпросния учебник да опровергаем собствената си литературна класика, то без емоции можем да кажем: и Дон Кихот никога не го е имало. Измислил го е Сервантес.


Даже ако искаме по този начин да подкрепим намерението на Турция за исканото честване на


800-годишнината на Османската империя


то и за това е късно. Идеята не намери подкрепа в ООН. Европейският съюз пък малко се интересува от далечна история. Там препятствията пред Турция са други.


Ако става дума за корекции в историографската интерпретация на миналото, България много повече се нуждае от такива уточнения в гледните точки с другите си съседи - Румъния, Сърбия, Гърция и особено Македония. За подобно нещо обаче никой не смее и дума да обели. Защото и Атина, и Белград, и Букурещ, и Скопие практически не са прекъсвали антибългарските атаки на историческа и историографска основа. Там не по-зле от нас знаят, че


исторографията често е идеология


на конкретна политика.


Затова например малцина знаят и помнят, че в династическата криза след детронирането на Александър Батенберг Стефан Стамболов (доколко сериозно е отделен въпрос) е предлагал българския престол и на крал Милан Обренович. По-малко от година след Сръбско-българската война.


Каквото и да се говори за българските историци, само за век, независимо от всички обществени превратности, днес България има своя, и то добра историческа и историографска традиция. Не че в двора на Клио няма буклуци за метене. Но къде ги няма? Въпросът е като видяхме как историографията обслужва конюнктурни партийни или дори национални интереси, като видяхме и какво следва от това -


струва ли си да го повтаряме


В случая отваряме дума вече не за злощастния българо-турски учебник. Кандидатстудентският конспект по история тази година завършва с далечната 1919 година. Какво е станало после, поне до 1944-а? Не знаят, не са осмислили или нямат за него извори и историческо градиво българските историци? Да, след Ньой българската история става твърде сложна, противоречива, не може да се интерпретира еднозначно. Но тя и дотогава не е проста - само е по-малко трагична. Или по-скоро - удобна. Ала като спестим знанието за нея - какво точно спестяваме освен поуките й? Та това е състояла се история и в страната все още има живи хора, които я помнят. И са я живели. Има книги. И мемоари. И архиви. За кандидат-студентите е добре - спестява им атентати, терор, икономическа депресия, три преврата, още една - последната (засега) от големите световни войни. Тя заема близо четвърт в западноевропейските учебници.


Страшно ли е да се каже, че България е била съюзник на Хитлер? Че кой не го знае?


Дали пък не искаме със столетно закъснение да потвърдим правилността на забравената в Германия немска поговорка, че който се е


родил беден, ще умре глупав


И затова облекчаваме учебни програми, сякаш децата ни са олигофрени. Тежка била ученическата чанта. Но с лека чанта сетне целият живот ще бъде неимоверно по-тежък. Парадоксално е, че в свят, в който знанието, информацията вече е най-скъпата стока, ние забравяме това, което са знаели прадедите ни: образованието е най-перспективната инвестиция.


Малко ли патихме от полуграмотни?


Може и да се повтаряме до втръсване, но историята - това е случилата се, състоялата се политика. Именно с нея политиците сверяват новите си идеи, тя е контрапунктът на днешното и на бъдещето. Нейните провали не бива да бъдат допускани в тях. Но за целта е необходимо тя да се знае. Да се знае, а не да се използва като хартиена салфетка. И това се отнася не само до политиката. Икономиката, финансите, банковото дело - всъщност целият живот вече се случвал. На други хора, в други времена, при други технологии. Но почти същия в принципите си: казват, че макар Нюйоркската фондова борса да се е променила, в нея все пак е съхранено нещо от онова сборище от мъже, продаващи и купуващи първите акции на американски компании под сянката на голям платан в сърцето на Манхатън. Защо предизвика такъв интерес сборникът Капитализмът в България на Стоян Бочев? Макар в него да няма нищо за пряка консумация, той разказва за неща, които са се случили, които широката публика лошо или никак не знае, а това знание може да помогне на днешните финансисти, икономисти, предприемачи да не повтарят гафовете на далечните си предшественици. Та в името на познанието трябва да се работи. Неща подкрепяме умното, мъдрото. Но едва ли ще е полезно да се правят джойнтвенчъри между несъвместими неща.

Facebook logo
Бъдете с нас и във