Банкеръ Weekly

Общество и политика

ИРАКСКИ СИНДРОМ

Една година след свалянето на Саддам Хюсеин войната в Ирак не е приключила. Багдадският диктатор за по-сигурно е затворен, както твърдят, в една американска база извън Ирак, в Катар, и светът чака да види как ще си уреди сметките с миналото. Светът обаче чака да види и как ще се уреди една сметка от настоящето, която е жизненоважна изобщо за състоянието на международните отношения и за организациите, които са призвани да ги подреждат. Коалиционните сили отново имат открит фронт, този път едновременно и с радикализираните шиити, и с радикализираните сунити. Няма сунити, няма шиити, има ислямско единство, Всички ние сме братя и никога няма да продадем страната си, крещяха в четвъртък хилядите шиити и сунити, тръгнали пеш от Багдад към град Фалуджа, където само за една седмица бяха убити над 280 иракчани и други 400 бяха ранени. Само тази сцена и тази статистика са достатъчно доказателство, че Ирак продължава да бъде подвластен на ожесточена вътрешна борба за власт, в която са примесени до крайност религиозното и политическото и която се измерва чрез конфронтацията с коалиционните сили. По времето на диктатурата на Саддам Хюсеин шиитското мнозинство, което представлява две трети от населението на Ирак, бе подвластно на сунитското малцинство. Само през 1991 г. армията на Саддам Хюсеин уби над 50 хил. шиити по време на шиитското въстание. Сега с всеки изминал ден става все по-ясно, че старите врагове, шиитските и сунитските радикални групи, са в тактически съюз, който не само може да провали нормалното предаване на властта на иракчаните, но и да съсипе трудно възвърнатото доверие в световната политика. Очевидно е, че моментното състояние, което някой определят като неконтролируемо, е преди всичко предизвикателство за Съединените щати и иракската политика на президента Джордж Буш, особено по време на предизборна кампания. Също така е очевидно обаче, че това, което става в Ирак, е предизвикателство за всички, без значение дали искат, или не искат да имат пряко отношение към събитията там.Тактическият съюз между радикалните шиити и фаворизираните по времето на Саддам Хюсеин сунити все още трудно може да се определи като началото на някаква иракска интифада, като доказателство за теорията за новия американски Виетнам или даже като повторение на афганистанския сценарий от деветдесетте години на миналия век. Все още се приема за достоверно, че радикалите са малцинство в шиитската общност, чиито водачи като цяло са умерени и не искат пряка конфронтация с коалиционните сили. Но този радикален шиитско-сунитски тактически съюз, колкото и временен да бъде, носи опасен потенциал и поставя под въпрос стратегическия съюз на международната общност за стабилизирането на Ирак и бъдещето на региона изобщо. Във възможните кошмарни сценарии има един, който е най-обезпокоителен и на неговия фон виденията за иракска интифада или виетнамския вариант изглеждат като дреболия. Според този сценарий конфликтите в Палестина и Ирак биха могли да се смесят и да направят процесите в Близкия изток напълно неконтролируеми.Това, което се случва в момента, не е нищо друго освен липсата на важен отговор на един ключов въпрос, зададен още преди войната: кой ще наследи диктатора в Багдад? В липсата на отговор на този въпрос се крие и обяснението за изостреното положение, което напомня навечерието на гражданска война. Преди една година Саддам Хюсеин бе лесно отстранен от сцената, после малко по-трудно го изкараха от една дупка. Въпреки очакванията обаче с това не настъпи фактическият край на войната. Саддам Хюсеин стана история, която обаче има... настояще. Муктада Садр, трийсетгодишен шиитски религиозен водач без духовен сан, се мъчи да се намести във вакуума, създаден от падането на диктатора, и даже се опитва да заеме неговото място. Иронията на историята и в този случай е налице. Бащата на Муктада Садр, великият аятолах Мохамед Садък Садр, много влиятелен шиитски религиозен водач, бе убит през 1999 г. по заповед на Саддам Хюсеин. Сега синът му, който иска гласът на шиитските духовници да се чува не само в джамиите, но и в държавата, има зад гърба си т.нар. Армия на Махди, шиитски милиции, които наброяват между пет и десет хиляди въоръжени мъже. Тези милиции бяха създадени през лятото на 2003 г. и техните членове бяха събирани край джамиите. Количеството на армията на Махди обаче е малкият проблем. Големият проблем е, че засега този шиитски радикал продължава да лови привърженици сред изгубеното поколение иракчани. Това са предимно млади хора от бедните квартали. Хора без работа и без особен ориентир в постсаддамовото време. Самата идея за един млад мъж, духовник, който се бори за справедливост срещу много по-силната от него военна машина, е наситена с много шиитски символи. Напомня ми за иранската революция, твърди един експерт по Близкия изток и Южна Азия. Поведението на Муктада Садр не може да се обясни само с вътрешна борба за власт и очакваното предаване на властта на иракчаните. Впрочем негов представител не бе включен в Преходния управляващ съвет. Но Садр отиде по-далеч и претенциите му напуснаха границите на Ирак. В една проповед той заявява, че неговите милиции са удрящата ръка на Хамас и Хизбула в Ирак. Което идва в подкрепа на подозренията, че специалисти по терористични актове на Хизбула се намират в Ирак. Муктада Садр е имал подкрепата на радикалите в Иран още преди свалянето на Саддам Хюсеин. Интересен факт е, че Садр е предприел едно-единствено задгранично пътуване през живота си - през 2003 г. е бил в Иран. През май 2003 г. държавният секретар по отбраната Доналд Ръмсфелд отговори на един въпрос по следния начин: Ислямски режим в Ирак по примера на Иран? Това няма да се случи. Сега Муктада Садр се опитва да направи точно това. Той даже си позволи да призове Кувейт да поиска американските сили да напуснат територията на емирството. Призовавам нашия съсед Кувейт да поиска разположените на негова територия американски сили да се изтеглят и да застане на наша страна, за да се отървем от големия сатана в Ирак, заявява Садр в една декларация. Това искане също е ирония на историята, най-малкото защото най-големият враг на шиитите в Ирак - Саддам Хюсеин, не само писа декларации за Кувейт, ами нападна тази държава и предизвика първата война в Залива. Обръщението на Садр към Кувейт е и претенция, която подсказва, че той се бори за влияние не само в Ирак и се мъчи да бъде единственият, който се бори за иракската национална идея. Над това фактически трябва да се замислят всички политически стратези, защото точно подобна претенция извън границите на Ирак прави реална опасността от пожар в целия регион. Фактите за тези обвързвания се трупат като лавина. Забранената в Египет екстремистка групировка Мюсюлманско братство също призова иракчаните да подкрепят въоръжената съпротива срещу коалиционните сили. В едно писмено изявление Мюсюлманското братство приветства факта, че иракските шиити са се присъединили към сунитите в съпротивата срещу окупацията.Точно това прави проблемът много сериозен и от неговото разрешаване зависи не само президентската кампания на американския президент Джордж Буш. Нито пък той е тест само за Съединените щати и техните съюзници. Излизането от ситуацията е изпитание за всички - от Америка през Европа и Русия: ще съумеят ли да не допуснат грешката отпреди войната да се случи пак като грешка след войната. Сегашното състояние потвърди една прогноза от преди войната (виж в. БАНКЕРЪ, бр.2 от 11.1.2003 г.). Още тогава беше ясно, че големите неизвестни не са свързани само с въпросите за времето и парите, които ще са необходими за военното присъствие в Ирак, или за неговото възстановяване, или за защитата, контрола и собствеността над петролните му полета, или за устройството и границите на тази държава след Саддам Хюсеин. Тези неизвестни са свързани най-вече с опасности от политически характер. Разумен беше и въпросът как войната ще се отрази върху крехките реформистки сили в района, например в Иран, и дали тя няма да ги накара да се съюзят с антизападните режими, което пък е най-добрата почва за нови, още по-опасни обвързвания на международния тероризъм. До този момент няма сериозен отговор на този въпрос. Когато на 9 април 2003 г. падна Багдадската стена, все още не беше ясно какво ще предприемат Вашингтон, Париж, Берлин, Брюксел ... Тогава беше ясно единствено, че освобождението на Ирак ще бъде само началото на най-трудния преход от войната към мира. След една година се оказва, че рискът може да се окаже много по-голям, при положение че войната все още не е свършила и походът към мира не е започнал. Преди една година Робърт Каган написа, че блестящата военна кампания трябва да продължи с далновидна дипломатическа и политическа кампания. Тази далновидност според него включва отношенията с Европа. Съединените щати не трябва да се опитват да разделят Европа... Правителството на Буш трябва на свой ред да прегърне Европа. Парадоксът сега е в това, че в момента Европа трябва да прегърне Буш, защото катастрофата в Ирак ще е провал не само за Съединените щати, но и провал за Европа. И въобще няма да има значение кой какви грешки е допуснал при оценката на ситуацията в Ирак, когато тази страна може да се превърне в най-опасния център на екстремисти от всякакъв вид. Овладяването на ситуацията в Ирак е голямата проверка за световната политика. Ако навечерието на една война и самата война са нещо като криво огледало за лошите черти в характера на междудържавните отношения, всяко следвоенно устройство е терапия. Тя едва ли е възможна без ООН. Организацията е създадена не за да ни заведе на небето, а да ни измъкне от ада, каза някога бившият генерален секретар на ООН Даг Хамершелд и няма по-добра констатация за сегашната реалност в Ирак. Макар и закъснял по отношение на Ирак, вече има геополитически разум в рамките на ООН. Въпросът е да не закъснее разумът в рамките на НАТО, защото това е единственият съюз, който може да изиграе съществената роля в това неконтролируемо място, както някога Чърчил е наричал Ирак. Впрочем не са лишени от аргументи тези наблюдатели, които казват, че сегашният бунт все повече напомня на въстанието срещу британското управление в Ирак през 1920 г., когато загинаха над 10 000 души и се стигна до официална независимост. Сега трябва да се бърза, защото с всеки изминал ден намаляват шансовете за избирането на законно иракско правителство, което да поиска помощ от НАТО чрез ООН. Както се увеличават шансовете Ирак да се превърне в машина за производство на терористи. Във всеки случай в Ирак има страни членки на НАТО. Между тях и България.

Facebook logo
Бъдете с нас и във