Банкеръ Weekly

Общество и политика

ИРАК: МЯСТОТО, КЪДЕТО ОЧАКВАТ ДИПЛОМАЦИЯТА

Предвоенен Ирак скара трансатлантическите партньори. Дотолкова, че те погазиха основното дипломатическо правило, гласящо: Когато напускаш нещо, трябва да знаеш как да се върнеш. Сега въпросът е дали следвоенен Ирак ще върне трансатлантическите отношения в нормалното им състояние, което се измерваше чрез НАТО или ООН. По всичко изглежда, че международната политика, поне по въпроса за Ирак, полека-лека си припомня споменатото правило. Макар и плахо, и от двете страни на океана започват да демонстрират общия интерес да се върнат по-сериозно към дипломацията и глобалните партньорства, доказвани до неотдавна на всяка международна конференция с трафаретната, но вярна формулировка, че трансатлантическата връзка е жизненоважна за мира и стабилността през ХХI век. Въпрос на дипломация от висша класа ще бъде начинът, по който във Вашингтон, Брюксел, Берлин или Париж ще се опитат да отстранят спомена за предвоенните кавги, да запазят лице и да намалят политическото напрежение. За да се случи това, има поне две сериозни причини. Първо, Съединените щати правят огромни разходи за войната след войната. Според официални данни от Пентагона досега са похарчени 48 млрд. долара и се очаква до края на септември разходите да нараснат с още 10 милиарда. Оказва се, че темповете, с които следвоенните усилия за стабилизирането на Ирак гълтат долари, са твърде сериозно предизвикателство даже за страна като Америка. Предвидените 2 млрд. долара на месец за стационираните войски според експерти, реално ще бъдат два пъти повече. Така разходите могат да нараснат до 4 млрд. долара месечно. Допълнение към финансовите разходи е и загубата на хора. След края на войната американската армия е загубила около 70 души. По време на военните действия загинаха 130 войници. Към това трябва да се прибави и станалият ежедневен политически натиск върху администрацията на президента Буш и ЦРУ за наличието на доказателства за конкретните причини, с които се легитимираше началото на войната. Дискусията за оръжията за масово унищожение на Саддам Хюсеин започва да придобива все по-нездравословен политически характер. Горе-долу така изглежда картината и във Великобритания. Там също се спори за цената. Цената на окупацията - пет лири на ден, човешката цена - допълнително - гласи заглавие на първа страница на Гардиън. Вестникът твърди, че ще са необходими до 150 млн. лири месечно за поддръжката на британските войски в Ирак. Второ, в Европа също трудно си представят разходите, които трябва да се направят, ако политическото напрежение със Съединените щати не спадне. Мъчително се пресмятат и неминуемите загуби, ако трансатлантическото сътрудничество в региона не се институциализира и не се използва всяка възможност за участие в стабилизирането на страната с вторите по големина нефтени запаси в света. Това участие означава в крайна сметка и достъп до много сериозни икономически проекти. Има и една трета причина, която е валидна и за Съединените щати, и за страните от Европейския съюз. От двете страни на океана с всеки изминал ден мъчително осъзнават, че стабилизирането на трансатлантическите отношения ще е пряка функция от стабилизирането на Ирак. През последните дни между Съединените щати и Европа се чуват реплики като: Трябва да продължим да разговаряме или Никога не гледай назад. Последното трябва да го е казал германският канцлер Герхард Шрьодер на американския посланик в Берлин малко преди да изпрати външния си министър Йошка Фишер на официално четиридневно посещение в Съединените щати. Изречението е особено подходящо, за да се каже в прав текст, че германското правителство изпраща външния си министър като емисар не за да продължава спора за Ирак, а за да насочи прагматично погледа напред. Междувпрочем този път Фишер е добре дошъл във Вашингтон, за разлика от октомври миналата година, когато бе приет само от държавния секретар Колин Пауъл. Сега освен Пауъл го приеха особено влиятелният вицепрезидент Дик Чейни и съветничката по националната сигурност Кондолиза Райс. Всъщност може би най-важната част от германското послание по посока Съединените щати е предложението за възобновяване на стратегическия диалог по въпросите на сигурността и особено по идеята за единна трансатлантическа позиция за Близкия и Средния изток. Зад внимателната демонстрация на готовност за диалог обаче прозират големите трудности. Трансатлантическите партньори нямат яснота как да разграничат две важни неща - участие в стабилизирането на Ирак и участие във възстановяването на Ирак. Стабилизирането би могло да означава включването на НАТО и военен или полицейски ангажимент на европейците. Възстановяването е нещо съвсем друго и има смисъл предимно на икономика, финанси и печалба. Ако НАТО се включи в омиротворяването на Ирак, разходите на Съединените щати ще бъдат намалени и споделени с европейските партньори. В този смисъл е едно изказване на американския министър на отбраната Доналд Ръмсфелд, според когото правителството на Джордж Буш би приветствало международно участие в стабилизирането на Ирак. Франция обаче твърдо отказва в сегашната рамка да изпрати френски войници в стабилизиращите сили в Ирак. Тя настоява, че френско военно присъствие в Ирак може да има само в рамките на мироопазващи сили на ООН с мандата на Съвета за сигурност. Германия също не предвижда изпращането на свои войници с тезата, че е ангажирала достатъчно от тях на Балканите и в Афганистан. Дипломатическото допълнение на германския външен министър да не се гледа назад е, че това не трябва да се разбира като принципен отказ от миротворческа акция. За да стане съвсем принципно, се иска съгласие за легитимно иракско правителство и мандат на ООН. Това е втората основна причина, за да бъде предвиден като труден предстоящият американо-европейски диалог. НАТО и ООН, организациите, които подреждаха трансатлантическите отношения и световните зависимости, няма как да не бъдат включени в играта. Германия и Франция искат мандат на ООН и поставят по този начин в зависимост и участието на НАТО. Същевременно генералният секретар на НАТО лорд Джордж Робъртсън въпреки всичко не изключва такава възможност с уговорката, че за подобно решение все още е твърде рано. Всъщност ролята на ООН е може би най-деликатната част. По-точно, деликатното е в отговора на въпроса дали ще е необходима нова резолюция. Няма как американската дипломация да не отстоява другата теза - че резолюция 1483 на ООН е достатъчна и за мисия на НАТО в стабилизирането на Ирак. Според коментара на германския външен министър Йошка Фишер, в резолюция 1483 достатъчно ясно е казано, че отговорността за поддържането на сигурността на Ирак пада върху страните, влизащи във военната коалиция, в резултат на чиито действия бе свален режимът на Саддам Хюсеин. Едва ли Съединените щати биха се решили да рискуват с нова резолюция в Съвета за сигурност, след като една такава преди войната предизвика геополитически кратер, който сега трябва да се запълва. Въпреки това Съединените щати разговарят с други страни и с генералния секретар на ООН Кофи Анан по въпроса дали е необходима нова резолюция на ООН, за да бъдат привлечени и други държави да участват в операциите по поддържане на мира в Ирак. Засега разговорите са само предварителни. Нещо като завръщане към реалната политика.

Facebook logo
Бъдете с нас и във