Банкеръ Weekly

Общество и политика

И ДВЕ ГОДИНИ ЦАРСКО УПРАВЛЕНИЕ ПРЕЖИВЯХМЕ

Десетото демократично правителство в България преполови мандата си. Далеч не всички негови предшественици могат да се похвалят с такова постижение, така че поне повод за отбелязване има.Преди две години екипът на Симеон Сакскобургготски пое властта в атмосфера на обществена еуфория и големи надежди. Точно както се случи четири години преди това с кабинета на Иван Костов, а още по-рано и с правителството на Жан Виденов. А и с предшественика му Филип Димитров, който след само година власт без никакво народно участие беше заменен от Любен Беров. И точно като предшествениците си днешният кабинет не може да събере и половината от доверието, в което се къпеше в началото на мандата си. Политиците от опозицията твърдят, че сегашният спад на обществено одобрение бил безпрецедентен, но истината е, че това всъщност няма значение. По-интересна изглежда констатацията, че българският избирател има нерви да следи работата на министрите си максимум до две години, след което започва безучастно да търпи присъствието им (ако, разбира се, не се намесят някои странични фактори). Очевидно и сега ще бъде така. А постоянните социологически измервания на обществената подкрепа за управлението вече приличат на игра без победител.. Без особен смисъл прозвучаха и многобройните оценки, които политиците от всички цветове дадоха на управлението на Симеон Сакскобургготски и при гласуването на промените в кабинета на 17 юли, и в четвъртък, на втория рожден ден на правителството. Опозицията масово размаха двойките управляващите пък щедро си раздадоха шестици, но всъщност кой се интересува от всичко това? Българинът отдавна е свикнал да не вярва на политиците и затова не се вживява особено в преценките им. Поради тази причина без никакъв обществен отзвук останаха и т.нар. отчети, които повечето от министрите успяха да спретнат по случай годишнината. На розови отчети, доклади и обещания българинът също се е наслушал. Все още обаче не е дочакал някой от тях да му направил живота по-свестен.А иначе за двегодишното управление на НДСВ може да се говори разнообразно. Приемливо звучат както най-яростните критики, отправяни за цялостната работа на кабинета, така и най-ревностните защити на отделни постижения на жълтите министри. Кабинетът може с еднакъв успех да бъде хулен и възхваляван, но най-адекватна реакция сякаш показват тези, които просто си премълчават. Още повече че симпатии към тази позиция демонстрира и самият премиер. Веднага след избора на новите министри Симеон Сакскобургготски заяви, че няма да прави нито персонални, нито по-общи оценки. Датата на годишнината премиерът посрещна с пълно безразличие в обкръжението на семейството си в Мадрид. А може би точно така и трябва да бъде. И това най-добре разбират технократите. Какво значат тук някакви си годишнини. Нали важните са резултатите А тях за съжаление - с лупа да ги търсиш. Но пък, от друга страна, точно това по никакъв начин не отличава днешното правителство от всичките му предшественици. И техните постижения добронамерените анализатори търсеха като игли в купа сено, а останалите изобщо не си правеха труда да ровят в сламата. И какво всъщност стана ясно след две години жълто управление? Отговорът е, че и то е като всички предишни - поне от гледна точка на редовия избирател. Да, наистина отборът Сакскобургготски води България към Европейския съюз и НАТО. Но пък нали точно външният министър Георги Пирински от правителството на Жан Виденов подаде молбата на България да бъде приета за член на Европейския съюз. Излиза, че пак е без значение кой ще си припише заслугите. Ясно е, че пътят към Европа е верен и е утъпкан. Ясно е и че ще е скъп. И АЕЦ Козлодуй съвсем няма да е най-високата цена, която сме заплатили за него. Както няма да е и прословутият национален суверенитет, който всички твърдят, че ще загубим. Без да казват кога сме го имали и кого е нахранил.Че такова нещо, както незабавно и несимволично увеличение на доходите в страна, където те са стотина долара месечно, не може да има, е ясно и без обясненията на опозиционните политици. Щото и с 50% годишно да се вдигат те, за две години ще станат от сто - двеста. Което пак си е мизерия.Ама в българската политика такива работи не се говорят. В нея няма предизборни програми - има обещания. А обещания се дават лесно... И драмата не е в това, че споменатите сто долара доход не са станали двеста. Драмата е, че и тази година България продължава да е на последно място по брутен вътрешен продукт сред кандидатките за членство в Европейския съюз. И управляващите го признават, но ни успокояват, че ще се оправим, защото имало траен икономически растеж, и американци, и европейци са ни признали за действаща пазарна икономика. И какво от това? Мутрите пак си размахват патлаците а МВР отчита намаляване на престъпността. Асовете от сенчестия бизнес си раздават правосъдие по улиците, а министрите пак се возят на яхти. Корупцията процъфтява, но като че само чужденците се борят срещу нея. По тази причина външните инвестиции продължаваме да ги чакаме. Никога досега нивото им не е било толкова жалко, а доверието на външните инвеститори към България не е падало толкова ниско, колкото през новото време. Всичко това обаче не означава, че българинът няма да издържи на това темпо още две и дори двеста години. Защото е ясно, че в управлението се сменят само партийните цветове. И който има усет към багрите, може да се радва, но за останалите не толкова артистично настроени граждани повод за оптимизъм няма. Но пък кой им е крив - изборът нали бил техен.

Facebook logo
Бъдете с нас и във