Банкеръ Weekly

Общество и политика

ГЕОРГИ ПЪРВАНОВ САМ РАЗЦЕПВА ПАРТИЯТА СИ

Напоследък някои мастити български политици започнаха публично да говорят, че всичко значително, което се е случило в политическия живот у нас през последната година, и още повече всичко, което предстои да се случи, е свързано с големите промени в лявото пространство. И тъй като единствената значима лява партия в България продължава да е БСП, това би трябвало да означава, че през изминалия политически сезон дъхът и пулсът на столетницата са определяли ритъма на цялата политическа интрига в държавата.


За шепа изкушени наблюдатели тази констатация може да изглежда вярна. Но преобладаващото мнение продължава да се отнася доста скептично към възможността БСП да възвърне скоро решаващото си влияние върху общия политически климат в страната. Истината по-скоро е, че през изминалата година всички най-горещи и най-любопитни партийни крамоли се раждаха именно в червените редици. Това обаче превърна партията повече в


център на развлекателни зрелища


отколкото в сериозен политически опонент. И ако действително БСП не е загубила мястото си на оскъдната парламентарна сцена, то със сигурност е подменила костюма си и ролята, която изпълнява на нея.


Когато през миналото лято 38-ото Народно събрание излезе в своята първа лятна почивка, групата на Демократичната левица къташе съвсем скромен пленарен актив, но се радваше на големи надежди за бъдещето. Тогава за подновения депутатски отбор на партията все още всичко едва предстоеше. Предстоеше извънредният конгрес, предстоеше утвърждаването на новата политическа линия, предстоеше изчистването на партийното ръководство от грешници, предстоеше да се покаже на България и на света, че БСП не е само минало.


Днес, една година по-късно, парламентът отново утихна за лятната си ваканция. Червените депутати отново нямат много поводи за гордост в пленарния си дневник. Но този път не могат да се радват и на очакваното бъдеще. Част от големите надежди от преди година сега вече са безличен спомен, а настоящето, въпреки знаменателните събития, подозрително напомня за миналото. Конгресът вече е заглъхнал, новата политическа линия вече спечели окончателната си победа, цялата власт в партията е овладяна, а виновните са изолирани. И въпреки всичко приликите на БСП от преди една година с днешната БСП са много повече, отколкото отликите. Вярно е, че депутатите й имат малко повече самочувствие. Вярно е, че и атаките срещу управляващите стават малко по-шумни. Вярно е, че ръководството на партията най-после се измъкна от плътния си вътрешнопартиен пашкул и се включи в по-широки политически инициативи. Но също така е вярно, че реални резултати от новата партийна стратегия все още няма в нито една област. Нещо повече, никой не е убеден дали изобщо съществува такава стратегия, или през последната година столетницата


безметежно се носи в прегръдките на съдбата


Старите хроники на пожълтелите вестници не пазят много новини, с които да върнат спомена за дейността на Позитано 20 през миналата есен. Събитието на сезона в левия политически ъгъл безспорно беше срещата в Лесидрен, но за социалистическото ръководство тя се превърна по-скоро в повод за неудобство, отколкото за коментари. Първият форум на всички леви лидери изнесе наяве не само пълната липса на партийно единство в столетницата, но и абсолютната неспособност на лидера й Георги Първанов да се справи с проблема. Това, което тогава изглеждаше като неумение, сега, година по-късно, вече се възприема като обреченост. Тогава, в Лесидрен, Красимир Премянов като член на партийното ръководство оспори публично легитимността на червения шеф. Десет месеца по-късно, като заклеймен партиен аутсайдер, позициите на Премянов в червените редици се радват на не по-малка публичност и не по-малка популярност от преди.


Какво не успя да се промени през тези дълги дни в потока на толкова сериозни вътрешнопартийни размествания? Защо въпреки конгреса, въпреки рокадите, въпреки всички персонални чистки във висшия ешелон Георги Първанов продължава да е повече самотен, отколкото напълно легитимен шеф на собствената си партия? Защо независимо от решенията на върховния партиен форум, въпреки решителната победа още в първото гласуване за шефския престол лидерството му продължава да изглежда неубедително, а авторитетът му - съмнителен?


Отговорите на този въпрос са много. Съществуват няколко труднопреодолими причини за слабата популярност на новия ръководител, но, от друга страна, самотата му се дължи и на поне половин дузина съвсем очевидни и неоправдани негови лични грешки.


В групата на труднопреодолимите фактори челното място принадлежи на


разликата във възрастта


Всички психолози, педагози и житейски мъдреци обясняват непреодолимите противоречия между поколенията с доказани различия в ценностите и нагласите. От тази гледна точка прекалено младият шеф на партията не може лесно да мели брашно с прекалено старата Социалистическа партия. При управлението на Жан Виденов този проблем беше само загатнат. Той не можеше да се задълбочи поради единствената причина, че въпреки възрастта си Виденов изповядваше стари идеи и защитаваше вече забравени ценности. Това го правеше верен син на партията, но го превръщаше в слаб и неадекватен държавник. Обратното - Георги Първанов е верен син на своето време и поколение, но затова пък чужд на столетните принципи и амбиции. Затова и изборът на Първанов за лидер на БСП преди две години бе много по-откровено решение за промяна в организацията, отколкото изборът на неговия предшественик. Изборът на Виденов си бе чиста проба опит за визуална заблуда на избирателите.


Това, което БСП научи през изминалия активен политически сезон, е преди всичко болката от истинската промяна. Стана ясно, че единствено желанието не е достатъчно. Че мъките и трудностите не са толкова във вземането на решението, а в неговото реално осъществяване. През последната година столетната партия разбра, че поне засега в нея е много по-силно желанието за промяна, отколкото потенциалът, за да я осъществи. Разбра, че разликата в поколенията не може да бъде преодоляна само с поредица гласувания и официални форуми. Силата на спомена и на копнежа по миналото не могат да бъдат изтрити или просто изхвърлени от партийния албум, защото празните страници ще останат повече от пълните.


Срещата в Казанлък, която Красимир Премянов организира, всъщност не беше нищо повече от прелистване на стари семейни спомени. Такова сантиментално връщане към миналото не е опасно за бъдещето на партията, но е в състояние да накърни днешните й чувства и да подтисне крехкото й самочувствие.


Реакцията на новото социалистическо ръководство показа, че то принадлежи много повече на собствената си младост и неопитност, отколкото на духа на дълголетната традиция. Георги Първанов няма никаква вина, че е млад и че за първи път е шеф на голяма Социалистическа партия. Но неспособността му цели две години да се адаптира към новия си пост започва да изглежда непреодолима. Прозаичната истина, че една организация не може да бъде променена, без да се уважава миналото й, изглежда учудващо непозната за младия ръководен екип.


Една от най-сериозните грешки на младия историк е, че не прави никаква разлика между


спомени, минало и история


Това, което БСП и нейните членове знаят и помнят за себе си, със сигурност не съвпада дословно с написаното в дебелите исторически изследвания. А непохватните опити на председателя да подмени активните партийни спомени със сухата хроника на забравеното социалдемократическото рождение, се възприемат повече като измяна, отколкото като възраждане на първичния дух на партията. Изминалият политически сезон недвусмислено показа, че избраният път не води към храма. А последното събитие от вътрешнопартийния живот ясно демонстрира, че младото ръководство все още не е успяло да научи урока си. Докато продължава да дели миналото на партията на праведно и грешно, Георги Първанов няма да може да обедини старата организация. Бягството му от срещи като тази в Казанлък се превръща в самопризнание, че лидерството му не е абсолютно и не е пълно. Докато Първанов се възприема като шеф само на праведната половина от Социалистическата партия, грешната винаги ще продължава да търси своя предводител. Така той сам се превръща в причина за своето неубедително лидерство. А тя не може да се премахне нито с конгреси, нито с гласувания.


След изтичането на един пълноценен и достатъчно активен политически сезон стана съвсем ясно, че Георги Първанов, пък и целият ръководен екип на БСП, трябва да преосмислят не само тактиката и стратегията си, но най-вече вижданията си за същността и целостта на самата партия. Иначе все по-трудно ще им става да управляват организъм, който очевидно изобщо не познават.

Facebook logo
Бъдете с нас и във