Банкеръ Weekly

Общество и политика

ГЕОПОЛИТИЧЕСКОТО ОГЛЕДАЛО НА СТРАТЕГИЧЕСКАТА КУЛТУРА

Светът през тази година предлага уникални геополитически обстоятелства и България няма как да не се огледа в тях. Тази констатация би следвало да предопредели не само външнополитическата активност на страната, но и да предизвика достатъчно вътрешнополитическо съзнание за нея. Годината ще бъде уникална, защото президентите на две от най-големите страни в света - Съединените щати и Русия, ще трябва да се преборят за втори мандат. От това кои са стопаните на Белия дом и Кремъл и как от Брюксел, Берлин, Париж или Пекин си комуникират с тях винаги е зависело настроението на международната политика. Конкретно този път от външнополитическите действия на Джордж Буш и Владимир Путин, както и от поведението на Европа по ключови въпроси ще зависи равновесието в световната политика. По принцип американският и руският избирател, пък и европейският, не обичат да си сменят лидерите след един мандат и рядко го правят. Причините не са само в най-рационалния въпрос как да сложиш икономическия портфейл в политическите дрехи на всеки избирател, а в подсъзнателния стремеж към стабилност. Най-вероятно външнополитическите дебати, особено в Америка, ще се поляризират заради предизборната кампания. Точно външната политика ще бъде ябълката на раздора за Буш и конкурентите му за Белия дом. Във вътрешната политика Буш-младши има с какво да се похвали. По-същественото е, че международната политика няма да скучае, защото предстои да се направят по-стойностните оценки за последиците от иракската война. Старо правило е, че международната политика е с изострени сетива в навечерието на една война и особено след нея. В американската предизборна борба ще се тегли чертата за плюсовете и минусите. Факт е, че във военно отношение войната бе спечелена. Но е факт и че партизанският вид на поствойната създава впечатление, че крайната цел е все още далеч. Факт е, че багдадският диктатор бе изваден от дупката и много режими разбраха, че е дошло време да се върнат към действителност без ядрени програми. Тези програми изглеждат лошо на фона на най-голямата опасност в началото на ХХI век - тероризма. В случая с Либия даже става дума за фундаментална промяна на политическия курс, който водеше тази страна през 80-те и 90-те години на миналия век. Но е факт и че все още е много рано за поглед през розови очила към отношенията на Запада с Иран, Северна Корея, Либия. Както е рано да се смята, че отношенията между Индия и Пакистан са минали прага на любезността. Факт е също, че се забелязва, макар и мъчително, раздвижение като цяло в близкоизточния процес. Израел и Сирия например с целия арсенал на дипломатическата хитрост опипват почвата за двустранни разговори. Но има повече факти в подкрепа на констатацията, че това раздвижване е недостатъчно, за да се очаква някаква по-голяма крачка в най-сложните отношения - между израелци и палестинци. Възелът на израело-палестинския конфликт е толкова здраво завързан, че работата очевидно ще бъде оставена на друго поколение политици. Американският дебат за външната политика няма как да не се пренесе и върху европейците. Някои от тях виждат потвърждение на аргументите си против войната в Ирак, а след залавянето на Саддам Хюсеин други ще се опитват да върнат отношенията в старото трансатлантическо русло. Точно затова старият изпитан съюз НАТО ще е под лупата поне поради две причини. Първо, 2004 г. ще е особена, защото ще трябва да покаже дали Алиансът ще се измъкне от разминаването между американци и европейци заради Ирак. Новият генерален секретар Яп де Хоп Схефер се зарече да работи за преодоляване на трансатлантическото разделение. Второ, НАТО е пред разширяване и това обстоятелство няма как да не стане повод и от двете страни на Океана да попритегнат представите си за стратегическа култура. Най-любопитното със сигурност ще бъде дали НАТО ще посети по някакъв начин Ирак, за да оправи настроението между Съединените щати и Европа. Със сигурност много ангажирани дипломати, военни и стратези очакват Мюнхенската конференция по сигурността през февруари. Точно там е мястото, където по традиция се опипва почвата за възможното и невъзможното в трансатлантическото партньорство. В този смисъл аналитичните възможности на българската дипломация, в това число и на военната, са предизвикани. Най-малкото защото от осмислянето на това, което ще предложат американци и европейци на геостратегическия пазар в Мюнхен, ще зависи и умното поведение по време на българското председателство на ОССЕ и в навечерието на влизането ни в НАТО. Уникалната възможност на България се състои в това, че като председател на ОССЕ ще има, макар и малка, възможност да поддържа със своя външнополитически капацитет две необходимости за света през 2004 г. - да подпомага за засилването на доверието между Съединените щати и Русия и за възвръщането на доверието между Съединените щати и Европа. ОССЕ е една прекрасна възможност за това. Едва ли друг път за България ще има такива уникални геополитически обстоятелства - успешно да съпредседателства Съвета за сигурност на ООН, да поеме председателството на ОССЕ и да дочака конкретния момент за членство в НАТО. В този смисъл всяко вътрешнополитическо напрежение в България може да нарани жестоко комплексите ни на пренебрегнатото дете, както и мечтите ни от началото на 90-те години, за които сега е моментът да се превърнат в реалност. Председателството на ОССЕ между впрочем е и отлична възможност за по-голяма активност в инициативите на Балканите. Годината ще бъде уникална и по ред европейски причини. Ако през миналата година Европа бе прекалено ангажирана с останалия свят, през тази несъмнено ще трябва да обърне повече внимание на себе си. Проблемите пред блокирания проект за европейска конституция са само част от трудното търсене на европейската идентичност. Част от пътя към нея очевидно изисква да се зарежат миналите спорове за Ирак. Няма как Париж, Берлин и Лондон да не поискат да координират повече политиката помежду си ако искат да излязат от задънената улица, в която се намира не само проектът за европейска конституция. През изминалата година Робърт Кейгън и неговата книга За рая и силата бяха много популярни. Кейгън много искаше Америка и Европа да престанат да се преструват, че споделят общ възглед за света. Той казваше, че американците са все едно от Марс, а европейците от Венера. Дали това е така или не, ще покаже 2004 година. При това е сигурно, че само необходимостта от стратегическа култура може да ги върне от Марс и Венера на... Земята и Робърт Кейгън да не пише книги с възможни заглавия като например За ада и безсилието. Иначе излиза, че световната политика е в геостратегическа отпуска.

Facebook logo
Бъдете с нас и във