Банкеръ Weekly

Общество и политика

ГЕОПОЛИТИЧЕСКИЯТ КРАТЕР

Дипломатическата битка за Багдад изглежда като геополитически кратер, в който врят настроения, интереси, военностратегически баланси, неуредени стари сметки, нови връзки, устоите на лични приятелства и междудържавни отношения. Едва ли някой си спомня от времето след голямата промяна - падането на Берлинската страна, такова значение да имат погледите, думите, мълчаливите жестове, ръкостисканията или кратките срещи по ъглите на световната организация. Освен няколкотo бури в чаша вода, които се разплискаха в НАТО и Европейския съюз, двете организации като че ли абдикираха от т.нар. двустранни решения. Много наивно изглеждат германският канцлер Герхард Шрьодер и британският премиер Тони Блеър, когато се опитват да изглеждат спокойни и да формулират последната си среща така: Сигурно няма да е възможно да се убедим, но ... германо-британските отношения са толкова добри, че не могат да пострадат от различията заради Ирак. Всъщност така се изрази Шрьодер от името на двамата. Също толкова странно е, когато през подковата, както наричат масата за преговори в Съвета за сигурност, британският външен министър Джак Стро се обръща към френския си колега Доминик Дьо Вилпен по следния начин: Мой скъпи приятелю Доминик, при целия ми респект мисля, че това, което казваш е грешно.Основната тежест падна върху ООН, която от 58 години насам дефинира войната като последно средство на политиката и беше безумно спокойна за устоите на съвременната международна система. Това, че ООН понесе огромния товар е най-естественото, когато става дума за конфликт, който въвлече малки и големи в рискован дипломатически водовъртеж. Съединените щати се борят за легитимността на решението си, за водещата си роля в световните дела и заложиха много авторитет върху съмнителната стойност на коалиции на желаещи. Европейският съюз рискува строеното с десетилетия вътрешно единство заради външнополитически причини и заложи върху полето на коалиция на нежелаещи и трансатлантическата традиция и най-големия си проект - разширяването. А Русия рискува американската си политика при ясното съзнание, че моментът на Буш и Путин е най-благоприятният за американо-руските стратегически отношения и че ООН си остава и в този момент най-сериозното място, където има влияние. Впрочем Русия очевидно съзнава този риск и се застрахова по интересен начин. Тя не иска да подема антиамериканска кампания, а ще действа по най-бързия начин положението да бъде върнато в законното политическо русло. Руският заместник външен министър Георгий Мамедов беше пределно откровен: Ние няма да злорадстваме заради трагичната грешка на Съединените щати и да устройваме шумни кампании. Нашите отношения са твърде важни за международния мир, за да ги правим заложник само на разногласията по иракския проблем.Източна Европа също пое своите неизбежни рискове. За последното десетилетие след рухването на съветската империя тя също се оказа неособено подготвена да участва във вземането на големите решения. Новата Европа няма как да е очаквала такова развитие след трудното измъкване от тоталитарните дрехи. Решенията за пътя бяха нейни, но решенията за това как да се върви по този път бяха на други. Сега изведнъж Източна Европа попадна във водовъртежа на големите отговори на големите въпроси, един от които е за новият световен ред. В този смисъл Ренато Мартино, председателят на Папският съвет за справедливост и мир, изглежда прав, когато казва, че оказваният натиск от страна на големите страни върху малките в Съвета за сигурност на ООН делегитимира процеса на вземане на решения. По неговите думи не е справедливо големите държави да оказват по-голям натиск, отколкото малките страни могат да понесат. Проблемът обаче не е само в справедливостта, а във възможностите. За първи път в най-новата си история източноевропейците трябва да се определят не за начина на живот - демокрация или диктатура. Проблемът е, че и западноевропейците, и американците си определят отношенията заради начина, по който да свалят един диктаторски режим. В това е и най-драматичното. Получи се така, че стари и нови демокрации се оказаха еднакво неподготвени. Парадоксалното е, че всичко става заради диктатора в Багдад, от който никой и никога не е очаквал любезност по правилата на дипломацията и установената ценностна система на демокрацията, както наричат международната общност. Няма връщане назад - и за Великобритания, и за Блеър. Така лондонският Таймс описа ситуацията за Обединеното кралство, след като за първи път премиерът Тони Блеър заяви открито, че Великобритания и Америка вече имат юридическо основание за атака срещу Ирак и намекна, че щом ООН не може да наложи волята си на Багдад, други ще го направят. Така би могла да се опише не само ситуацията на Блеър и Великобритания, но и на всички - от Ню Йорк през Брюксел, Москва и Париж до Пекин и Източна Европа. Връщане назад няма. Независимо дали всички ще понесат геополитически вреди или просто ще се свалят един диктатор. Независимо дали описанието ще изглежда Goodbye New York. Good morning Vietnam, както пише германското списание Шпигел. Или просто всичко това може да значи Goodbye, adieu или до свидания до новия по-справедлив световен ред, в който да има по-добри стратегически перспективи и за големите, и за малките.

Facebook logo
Бъдете с нас и във