Банкеръ Weekly

Общество и политика

ГЕОПОЛИТИЧЕСКИ РАЗУМ В РАМКИТЕ НА ООН

Световната организация има много дефекти и призивите за нейното реформиране със сигурност имат много основания. ООН не успя да предложи дипломатическата си територия за политическо решение на войната в Ирак, не успя да създаде условия за запазването на баланса между големите сили, бе немощна, когато трансатлантическите отношения трябваше да намерят дипломатическия приют, за да не се забъркат в невиждана геополитическа каша. Сега трябва да решим дали е възможно да продължим въз основа на договореното тогава (през 1945 г.), или са необходими радикални промени, каза генералният секретар на Световната организация Кофи Анан. И този силен призив за промени показва, че Световната организация има в характера си една много силна черта, заложена още при създаването й и калена по време на блоковото противостоене. В продължение на над петдесет години тя коригираше успешно резките движения на суперсилите и държеше малките мръсни войни във фризера на студената война. Компромисът за това бе фактът, че бе принудена да бъде пряко допълнение на отношенията между големите сили. След края на студената война заради промененото състояние на международните отношения ООН обаче бавно придобиваше друго качество. Самотата на единствената останала суперсила, дисбалансът, предизвикан от сгромолясването на Берлинската стена, и разпадът на Съветския съюз и Югославия, както и набиращият политическа мощ Европейски съюз просто я превърнаха във важно... обстоятелствено пояснение. ООН си остана единственото място, на което може да се прояви силата на реалността. Сега, повече от пет месеца след войната в Ирак, светът трябваше трудно да разбере, че когато е засегнат фундаментът на ООН, международната политика си остава стерилна, разпиляна и неспособна да съчетава интересите. По всичко изглежда, че сега е моментът ООН да прояви най-важната черта на характера си - да връща способността на геополитическия разум към склонността му да прави компромиси. Това е всъщност и уникалната й легитимност. Петдесет и осмата годишна сесия на Общото събрание на ООН в Ню Йорк прави точно това. Тя започна с една необичайно силна критика на генералния секретар на ООН Кофи Анан към доктрината на Съединените щати за превантивна война. Аргументът на някои държави, които смятат, че имат правото и задължението да употребят сила превантивно, представлява фундаментално предизвикателство срещу принципите, на които са се опирали, макар и несъвършено, мирът и стабилността в света през последните 58 години, каза Анан. Според него иракската криза е изправила ООН пред сериозен кръстопът, не по-малко важен от този през 1945 г., когато е била създадена от страните, победили във Втората световна война. Анан обяви, че създава комисия от видни личности, която да проучи сегашните предизвикателства към мира и сигурността и да препоръча как Обединените нации да реформират своите институции. Анализът на началото и края на речта на Кофи Анан не може да не съдържа важния извод, че уреждането на следвоенния ред в Ирак е в пряка връзка с реформата на ООН. Силната критика на Анан бе последвана от поредица от изказвания на световните лидери. Особено очаквани бяха изказванията на Джордж Буш, Жак Ширак и Герхард Шрьодер. Те трябваше да покажат доколко отчуждаването между стара Европа и Америка се завръща към нормалното състояние на световните дела - политиката на интересите. Този път президентът на Съединените щати Джордж Буш бе необичайно предпазлив и започна да проявява разбиране към поведението и на Германия, и на Франция. Съединените щати не само свалиха Саддам Хюсеин, но и защитиха доверието в ООН, каза Буш и призна, че въпреки несъгласието на някои държави, винаги е имало единодушие за фундаменталните принципи и целите на ООН. Френският президент Жак Ширак бe в типичната си ораторска атака срещу иракската война и не се умори отново да похвали мултилатерализма като смисъл на международната политика. В отворения свят никой не може да се изолира, никой не може да действа сам от името на всички и никой не може да приеме анархията на едно общество без правила. Няма алтернатива на Обединените нации, заяви Ширак. Новото при него бе, че вече не говори за вето на следващата иракска резолюция на Съвета за сигурност. Германският канцлер Герхард Шрьодер също повтори искането си за по-големи права на ООН, но не се поколеба да заяви колко много иска да се притече на помощ на Съединените щати с ресурсите, с които Германия разполага. За Шрьодер монополът на Обединените нации върху употребата на сила и задачите на Международния наказателен съд трябва да се разширят по посока на световен ред на правото. Герхард Шрьодер впрочем е вторият германски канцлер, който тридесет години след Вили Брандт говори пред Общото събрание на Световната организация. Ролята на ООН отново бе едновременно мотив и оправдание за Буш, Ширак и Шрьодер да започнат да подреждат трансатлантическите неразбории, предизвикани от иракската война. Те подсказаха такива намерения в речите си пред Общото събрание на ООН и го потвърдиха по време на двустранните си срещи. Между впрочем, когато световните лидери обявят, че ще проведат срещи в рамките на ООН, това обикновено означава, че са подготвили компромисите и могат да ги обявят. Показа го в по-малка степен срещата Буш-Ширак и в много по-голяма срещата Буш-Шрьодер. Буш и Ширак разговаряха 45 минути и не успяха да изгладят разногласията си. Това не се и очакваше, защото спорът между Вашингтон и Париж е по-скоро съревнование на две противоположни концепции за световното устройство и на две амбиции за лидерство. Въпреки това се случи нещо многозначително. По време на разговора в американската мисия в ООН Ширак трябва да е казал на Буш, че няма да се изпречва на пътя му. Герхард Шрьодер също не желае да се изпречва на пътя и направи много по-голяма крачка от Жак Ширак. След шестнадесет месеца на демонстративно разграничаване заради войната в Ирак Джордж Буш и Герхард Шрьодер намериха 40 минути време, за да приключат публично най-трудния период в американско-германските отношения. Седнали един до друг, двамата лидери споделяха това, което са си казали един на друг. Този разговор е изглеждал така: Да, имахме различия, но с тях е приключено, казва Буш. Наистина, ние смятаме, че различията остават в миналото, допълва Шрьодер. Буш и Шрьодер сякаш искаха да кажат отидохме твърде далеч, време е да приключи една опасна криза. Във всеки случай предпазливостта на Джордж Буш отразява несигурната ситуация, в която той попадна в съмнителния иракски следвоенен мир. Спадащото доверие на американците към избрания курс, финансовите тежести и предстоящите президентски избори не създават най-големия комфорт за самостоятелни действия. Все повече се създава впечатлението, че от цялата история с войната в Ирак прибързано бе показан хепиендът, а след това започна самият филм. Даже Съветът за международни отношения на Съединените щати, един водещ американски мозъчен тръст, публикува доклад, в който се отбелязва, че недоверието към Съединените щати след войната в Ирак се засили толкова много, че за чуждестранните лидери е по-трудно да сътрудничат на Вашингтон. Препоръките на Съвета за международни отношения е американската външна политика да стане по-чувствителна към публичната дипломация. Джордж Буш, Жак Ширак и Герхард Шрьодер потърсиха в Ню Йорк публичната дипломация, защото тя очевидно е подходящата тактика за излизане от иракската криза. Показното стопляне след голямата драма в трансатлантическите отношения несъмнено е крачка в добра посока, но това е само едно скромно начало. Изводите за дългосрочните измерения на това сближаване могат да се окажат прибързани и твърде наивни, защото в крайна сметка става дума за две твърде различни външнополитически доктрини. Не само Вашингтон промени традиционната си външна политика. Промени я и Берлин, който до иракската война държеше стратегическата среда между Вашингтон и Париж. Сега нещата са други и връщането към баланса минава през помирението с Вашингтон. В това помирение някъде може би се прокрадва и старото желание на Берлин за постоянно място в Съвета за сигурност на ООН, което може да бъде постигнато не само чрез приключване на различията с Вашингтон, но и чрез запазване на стабилността в отношенията с Париж и Москва. Всъщност голямата причина е, че нито Франция, нито Германия, нито международната общност като цяло имат интерес Съединените щати да загубят мира в Ирак. А това вече е много сериозен мотив Америка, Франция и Германия да направят достатъчно компромиси на дипломатическата територия на ООН, която единствена може да върне геополитическия разум на трансатлантическите партньори в решенията им за следвоенен Ирак.

Facebook logo
Бъдете с нас и във