Банкеръ Weekly

Общество и политика

ГЕНЪТ НА БЪЛГАРСКОТО САМОУНИЩОЖАВАНЕ


Нормално е след големи крушения един народ да събере
сили и да започне да лекува раните си. След зимата на 1996-1997-а
изглеждаше, че това ще стане. Дори сякаш бе започнало да става.
Дори може би не е спряло. Но и днес продължаваме да търсим врага
вън и вътре в страната си. Врагът, а не опонентът.


В тръпнещите вени живее безсмисленият гняв на взаимоунищожаването,
взаимопотъпкването и маменето, което подхранва психологията и


практиката на поединичното оцеляване


Независимо от уверенията (а и стремежите) на политици
и държавници, ние още сме самотна, обвиняваща и самообвиняваща
се нация. Стремежите на политици и псевдообщественици не надхвърлят
текстовете на декларациите им. Сервилното ни (може би и поради
безизходност) вечно да пред големите в
света на политиката и бизнеса на практика не носи реални резултати.
Картата на бъдещето изглежда начертана и това е отчайващо, демобилизиращо.
Но не зависи от нас.


Затова пък съвсем нашенски си е фактът, че държавата
все още е и майката, и мащехата за повечето от нас. Че всевластието
на държавния чиновник гази не просто човешки съдби, а вяра и надежда.
Че в името на добри намерения се предприемат силови и законови
мерки, чиито бъдещи последствия са труднопредвидими. Защото са
предвидени за добри намерения.


Не научи ли толкоз пъти самопровъзгласяващият се
български политически елит твърде старата поговорка, че




пътят към ада е постлан с добри намерения


Навсякъде по света се краде, рушветчийства, корумпират
се хора, избиват се, дрогират се, самоубиват се... Но обществото
не се задоволява с констатации, още по-малко с лицемерни сълзи.
То създава програми, финансира ги, бори се срещу злото. Какво
ни пречи на нас. Само бедността ли? Че ние винаги сме били бедни!


Мъчи ни и ни пречи синдромът на поединичното оцеляване.
Мъчи ни реалното битие на най-злостния фолклорен афоризъм, който
съществува на света: Не е важно аз да съм добре, важното
е Вуте да е зле. Какво може да постигне държава, в която
обществото има подобно мислене? Та ако ще сам Господ Бог със сонм
от ангели да слезе да я управлява.


Идеологията на оцеляване. Тя, заедно с исторически
придобития егалитаризъм и съзнателно насаждания и досега етатизъм,
води страната само в две посоки - или към перманентен хаос, или
към диктатура.


Нищо ново.




Третият вариант е самоунищожението


Синдромът на изоставената, на самотната, потънала
в самосъжаление, оплакваща се от всичко и от всички нация логически
го предполага. Щом липсват нравствени сили, воля за борба, битка
за живот, болният организъм загива.


Вече десета година не свършва капризното, ревливо
детство на новата българска демокрация. С младостта й лесно се
обясняват и прощават много грехове. И стихийният стремеж към себеустройване,
и безочливостта на политическата класа, която престана да си прави
труда и да демагогства интелигентно, и нахалството на администрацията,
и парвенющината на новобогаташите - всичко това го е имало и преди.
Не само в България.


Но в България то вече е


норма на живот и поведение


Отдавна фалирали държавни фабрики, неплащали с месеци
заплати, дават пищни коктейли и купуват луксозни автомобили. Оперативните
полицейски служби едва кретат с 20-годишните си лади, а правителствените
кортежи се предвождат от лимузини Мерцедес 600, което
май никоя европейска страна не си позволява. Ще възразят - те
са конфискувани. Ами продайте ги на търг - парвенютата у нас не
са се свършили. Тези хора си лепнаха етикети - елит, политическа
класа - преди обществото да ги е забелязало, нежели признало за
такива. Ала още не са научили, че дезодорант се ползва не вместо,
а след къпане, и че риза за двеста и вратовръзка за петстотин
долара не заместват измиването на врата.


Тези редове са плод на банални наблюдения, не са
прогнози, опази, Боже - пророчество. Колкото и да не е очевиден,
в България още има дух, има и сили и те ще си издействат простор.
Не е нужен безпросветният оптимизъм, че ще настигнем развитите
страни, че дори ще извършим прехода за десетилетие-две. Поне поколение
ще трябва. Това




загубено поколение


което ще трябва да пренесе през бурята съдбата на
страната заедно с всички ония, за които стана дума. Някои от днешните
тридесет-четиридесет-петдесет годишни ще направят кариера, други
- пари, но повечето нищо няма да направят за себе си. И все пак
и едните, и другите, и третите могат да направят за страната си
непостигнатото досега - България да успее да се интегрира в модерния
свят, да съхрани културната си идентичност и националната си цялост.


Вероятно мнозина от тях няма да изпитат дори удовлетворение
от живота който са живели. Това е съдбата на хората във вечния
усъвършенстващ или рушащ кипеж на човечеството и колкото и да
е тъжно, е неизбежно като смъртта.


Имаше една песничка на Булат Окуджава, която завършва
така: А как третий обман, он ночи черней, он ночи черней,
он войны страшней. (А третата лъжа, тя е от нощта по-черна,
от нощта по-черна, от войната по-страшна.)

Facebook logo
Бъдете с нас и във