Банкеръ Weekly

Общество и политика

ФИНАНСОВИЯТ КОЛАПС И НЕГОВИТЕ ЖЕРТВИ

Продължаващата седем години криза стигна в последните
месеци на 1996 и началото на 1997 г. своя ужасен финал: финансовият
пазар излезе от контрол и беше обхванат от паника. Курсът на лева
към долара падна от 90 в края на април 1996 на 240 в края на октомври,
на 487 в края на декември, на 1022 през януари 1997 г. и на 2045
в края на февруари. В средата на февруари той достигаше до 3000
лв. за долар. Потребителските цени нараснаха през декември с 27%,
през януари - с 43%, и през февруари - с 243 процента. Валутните
резерви на Централната банка паднаха под 400 млн. лв. и вече не
можеха да се използват за защита на лева. Данъчните приходи на
бюджета се обезцениха от хиперинфлацията и той трябваше да покрива
своите разходи с ускоряваща се емисия на пари. Продажбите по съпоставими
цени се съкратиха през февруари с 50 процента. Предприятията вече
не можеха да се разплащат за доставките. Възникна непосредствена
заплаха страната да остане без нефт, горива и зърно, да спре транспортът,
отоплението и снабдяването на населението с най-необходимите хранителни
стоки. Страната можеше да бъде парализирана.


В тази обстановка реалните доходи и покупателната
способност на населението се сринаха. През 1996 г. реалните доходи
на човек от населението по домакинските бюджети се намалиха с
34% и достигнаха 34.5% от равнището им през 1990 година. В началото
на 1997 г. те спаднаха с още 37% и дори след частичните компенсации
представляваха към средата на 1997 г. само 22% от равнището им
през 1990 година. Безработните станаха 14% от трудоспособното
население. Инфлацията обезцени пенсиите до 15-16% от предишното
им равнище.


Най-важният факт е, че общо за 1996 и 1997 г.


доходите на човек


от населението се намалиха с 58%, или 3.2 пъти повече,
отколкото беше спадът на БВП за тези две години (18%). В същото
време при отрицателен реален лихвен процент по месечните срочни
депозити 50 на сто през 1996 и 77 на сто през 1997 г. всички спестявания
намаляха с 85 процента. Значителна част от влоговете бяха блокирани
в затворените през тези две години банки. Следователно хиперинфлацията
беше използвана за най-голямото и брутално ограбване на населението.
За сметка на непоносими лишения, мизерия и глад на мнозинството
български граждани криминални структури на частния бизнес със
съучастието на политици, банкери и държавни служители откраднаха
милиарди долари и левове. Тези пари обаче не бяха вложени за развитие
на производството. Като нечисти пари те бяха изнесени в чужбина
или употребени за паразитно потребление (строеж на замъци, дворци,
покупка на луксозни коли и пр.).


Спасението


То не можеше да дойде от загубилото доверие вътре
и вън от страната и станало фактически съучастник на грабителите
управление на Социалистическата партия. Бурните протести на излезлите
на улицата граждани принудиха тази партия да се откаже от властта.
Но едва след като катастрофата вече беше настъпила, и тя нямаше
вече никакъв друг избор.


Служебното правителство на Стефан Софиянски и парламентарното
правителство на ОДС изведоха България от хаоса и разрушението.
Със своите програми и действия за бърза, открита и всеобхватна
приватизация, за либерализация на пазарите, за строга финансова
дисциплина и въвеждане на Валутен съвет новата власт създаде условия
за спиране обезценката на лева и неконтролираната инфлация, за
възстановяване на доверието и стабилността на финансовите пазари.
Още през март курсът на долара спадна до 1600 лв. за долар, а
индексът на потребителските цени бе 12%, като за април цените
леко се намалиха. Основният лихвен процент се снижи през юни до
10 на сто, а през следващите месеци се стабилизира между 5 и 6
на сто годишно. Обезценката на дълговете и многократното намаляване
на лихвените плащания по държавния дълг позволиха да се ограничи
бюджетният дефицит от предвидените 6% към БВП до 3% в края на
годината. Инфлационното финансиране на бюджетните разходи се прекрати.


С въвеждането на Валутен съвет от 1 юли 1997 г. и
фиксирането в закон на курса на лева към резервната валута на
равнище 1000 лв. за 1 германска марка, финансовата стабилизация
придоби траен характер. За възстановяване на доверието към финансовата
система вътре и вън от страната голямо значение имаше подкрепата
на международните финансови институти и новите кредити, отпуснати
от тях. В резултат на връщане на парите към банките, на постъпленията
от приватизацията и на външното кредитиране валутните резерви
на Валутния съвет (на Емисионното управление на БНБ) надминаха
4 млрд. марки - 2.3 млрд. щ. долара.


Създадоха се обективни предпоставки за съживяване
на стопанската дейност и частично възстановяване на обезценените
от хиперинфлацията заплати и пенсии. Продажбите по съпоставими
цени започнаха да се увеличават, което позволи спадът на БВП от
12% в началото на годината да се намали на 8% в края на годината.
Средната пенсия се увеличи от 3 щ. долара през януари на 30 щ.
долара през ноември, а размерът на средната заплата нарасна през
същия период от 12 на 98 щ. долара. Тези доходи обаче си остават
много далече от издръжката на живота, която е над 200 хил. лв.
на едно лице от домакинството.


Истинско съживяване на производството


не е настъпило. Банките продължават да държат своите
средства в нискодоходни ДЦК, в чуждестранна валута или по сметки
в БНБ, но не и да кредитират фирмите. Те нямат диференциран подход
при оценката на риска. Пречи и несъвършеното законодателство за
ефикасно събиране на просрочените и необслужвани вземания, както
и липсата на кредитен регистър и система за рейтингиране. Данъчните
ставки и в новите данъчни закони не бяха намалени, с изключение
на Данък върху печалбата, и не стимулират инвестициите. Приватизацията
се ускори, но обхвана до края на 1997 г. по официални данни 20%
от държавната собственост, а по други оценки не повече от 5-6
процента. Тя още не е достатъчно открита и прозрачна.


Причините за финансовата катастрофа според дирижистите


Привържениците на теориите за силното държавно регулиране
(и дирижиране) на стопанството имат свои обяснения за факторите,
довели България до всеобща криза и финансов крах. Най-точно е
изразил техните разбирания доц. д-р В. Манов (доклад на научна
конференция на УНСС, 1997 г.). Според него кризата у нас е свързана
с примитивната либерална икономическа политика, провеждана
в страната в годините на прехода и пазарния фундаментализъм
на управляващите. Валутният борд представлявал наказанието
за пазарния фундаментализъм и фетишизирането на пазара.


Своите твърдения обаче той не е подкрепил с нито
един факт. Просто защото такива факти няма. И защото е абсурдно
да си представим, че например правителството на Жан Виденов, имащо
цялата власт през 1995 и 1996 г., може да е провеждало примитивна
либерална икономическа политика или икономическият министър
Румен Гечев може да е бил обладан от пазарния фундаментализъм.
Такава политика не са могли да провеждат и другите правителства
с участието или под контрола на БСП - на Димитър Попов през 1991
г. и на Любен Беров през 1993-1994 година. А правителството на
СДС за една година (1992) дори не успя да започне приватизацията
и истинската либерализация на икономиката.


Хората, реалните доходи на които се намалиха трикратно
повече, отколкото беше спадането на БВП, добре знаят и помнят
каква икономическа политика се провеждаше през тези седем години
на преход от тоталитарно към пазарно стопанство.


След като през пролетта на 1991 г. Великото народно
събрание гласува за мораториум върху продажбите на държавните
предприятия, стихийно започналото раздържавяване беше прекъснато
и легалната приватизация беше фактически блокирана почти до края
на 1996 година. Естествено, при абсолютното преобладание на държавната
собственост в производството не може да се говори нито за либерализиран,
нито за нормален пазар. Директорите на държавните предприятия,
назначавани от държавните чиновници, не бяха чувствителни към
конкуренцията: те се съгласяваха срещу подкупи или в полза на
родствени фирми да продават стоките на по-ниски от пазарните цени
и да купуват на по-високи цени. Огромните загуби се покриваха
от специални министерски фондове и чрез невръщани кредити от банките.


Самите банки си запълваха увеличаващите се капиталови
дупки с целево или обичайно рефинансиране от БНБ.
За сметка на данъкоплатците и нарастващия държавен дълг бюджетът
поемаше невъзвръщаеми кредити и загуби на фирмите и банките (включително
и чрез системата за гарантиране на влоговете). И всичко това ставаше
пред погледа и


при съучастието на правителствата и парламента


Тази система на преразпределение и грабеж нямаше
нищо общо с либералния и конкурентен пазар. Тя беше продължение
на държавното управление на стопанството, на пазара,
но с нови, елегантни средства, каквито горещо препоръчва
В. Манов и сега. В нея с охота участваха и някои от големите частни
банки, предоставящи кредити на явно неплатежоспособни държавни
фирми. Така те си откупуваха безнаказаност за извършваното от
техните собственици и мениджъри източване на привлечените средства
към родствени структури и фалшиви бизнесмени.


За какъв либерализъм и пазарен фундаментализъм
може да се говори в ценовата политика през изминалите седем години,
когато цените на основните стоки и услуги бяха контролирани от
държавните чиновници чрез пряко фиксиране, горни или долни граници,
норми на рентабилност, забрани, квоти и разрешителни за внос и
износ, високи вноски или износни такси и пр.?


Каква е тази свободна конкуренция


когато могъщи силови групировки и криминални структури
в бизнеса чрез подкупи и шантаж заставаха на входа и изхода на
държавните фирми и им налагаха свои цени, слагаха ръка над квотите
и лицензите за внос и износ и монополизираха основните пазари?
Или подкупваха служители на митнически, данъчни, охранителни и
съдебни органи, за да извършват безнаказано контрабанден внос
и износ в огромни мащаби?


Административните ограничения, криминализирането
на важни сегменти от пазара, кражбите, бюрократизмът и корупцията
на държавния апарат, натоварен с широки икономически функции,
създаваха висока нестабилност и риск, които отблъскваха сериозните
чуждестранни инвеститори. С това се ограничаваше и деформираше
външната конкуренция, която единствено можеше да обуздае разрушителната
дейност на вътрешните монополисти.


Най-фрапиращият пример за последиците от забавената
(а не прибързана) либерализация и антипазарното мислене
и поведение на всички предишни правителства е производството,
търговията и цените на основните селскостопански стоки. Поради
забавеното и бюрократизирано възстановяване на собствеността върху
земята основна част от нея и досега се обработва от дезорганизирани,
неефективни, с напълно износена техника кооперации. До лятото
на 1997 г. държавата изкуствено поддържаше цените на зърното и
на други основни селскостопански стоки значително под равнището
на световните цени. За целта тя използваше забрани и квоти за
износ и внос, високи мита и допълнителни такси, субсидирани кредити
за производителите. Огромните разлики между световните и вътрешните
цени на тези стоки представляваха за силовите и криминални групи
подбудител и същевременно източник за подкупване на държавните
служители до най-високите равнища, които разпределяха разрешителните
или можеха да си затворят очите за контрабандния износ и внос
на пшеница, слънчоглед, месо и други стоки.


При такъв


свръхрегулиран и криминализиран пазар


на основните земеделски стоки собствениците не можеха
да имат интерес да си върнат земята и средствата и да започнат
да я стопанисват. Защото от нея те не печелеха, а други заграбваха
целия доход. Дефицитът, спекулата, зърнените, хлебните, месните
и млечните кризи бяха неизбежни. И причината за тях беше свръхрегулирането
на пазара, а не неговата либерализация.


Такива са фактите, които теоретиците и идеолозите
на държавното регулиране и управление на пазара напълно
игнорират.


Причините за кризата според защитниците
на националния капитал


Винаги е имало експерти, които са обяснявали
причините за всички беди на България с действията на зли
външни сили или със световния заговор на мистериозни
и невидими, но всемогъщи организации. Така е било отклонявано
вниманието от грешките и престъпленията на алчни и безскрупулни
хора, употребяващи за свои егоистични цели политическата и икономическата
власт и водещи страната към поредната катастрофа.


Сега злите външни сили са персонифицирани.
Най-голям принос за това може би има ерудираният финансист Емил
Хърсев. Със заслуги е и гостуващият ясновидец проф. Джефри Сакс.
Има и много други известни защитници на националния капитал срещу
външна агресия, т.е. срещу външна конкуренция.


Г-н Хърсев обяви (в.Стандарт/22 декември
1997 г.), че МВФ, Световната банка и Брюкселската бюрокрация
са опасни за световната икономика, защото заплашват
международното икономическо равновесие, стимулират
неефективна икономика, подпомагат правителствата, а не подкрепят
частните фирми на страните в преход. И защото международната
бюрокрация ни изтласква към периферията на световните пазари
с всякакви ограничения и забрани. Българският капитал не е подкрепян
от собствената си държава и ще остане жалък в сянката на
чуждестранни промишлени гиганти. Валутният борд бил най-примитивно
и ефикасно средство за блокиране на трансформирането
на националните спестявания в капитал и за дисциплиниране
на фирмите и лишаването им от кредит.


Учудващо е как могат на едно място да се изредят
толкова неистини, без дори да се направи поне формален опит за
някаква аргументация.


Всички знаят, че МВФ, Световната банка, Европейският
съюз, Г-7 и др. отпускат заеми на финансово затруднени
държави, като поставят такива изисквания, които те сами без всякаква
външна принуда би трябвало да изпълняват, защото са в интерес
на собствените им народи. Основното и най-общо изискване е да
се спазва финансовата дисциплина от всички стопански субекти и,
разбира се, от самата държава. Бюджетният дефицит и държавният
дълг не бива да надминават определен таван, над който те стават
инфлационен фактор с разрушителни за обществото последици. (Дори
страните от ЕС си поставиха подобно изискване при въвеждането
на еврото.) А това предполага да се ограничават нерационалните
бюджетни разходи, да се прекрати субсидирането на губещи и безперспективни
фирми и отрасли, да се реорганизира данъчната система и повиши
събираемостта на данъците, да се укрепи банковата система. Изисква
се и последователна либерализация на стоковите, капиталовите и
трудовите пазари и засилване на конкуренцията, без което е невъзможно
повишаване на ефективността на националното производство и благосъстоянието
на народа.


Изпълнението на тези естествени изисквания на всеки
кредитор към своите длъжници предполага и цялостно преустройство
на законодателството съобразно международните норми и стандарти,
възприети от повечето развити страни. Международните финансови
институти и развитите държави дават средства, събрани от данъкоплатците
и спестителите, и са в правото и задължението да искат достатъчно
гаранции за тяхното връщане. Те на никого не натрапват своята
помощ и никого не заробват. Техните интервенции не нарушават международното
икономическо равновесие, а обратното - помагат да се ограничи
разпространението в световен мащаб на финансовите кризи, избухнали
в отделни региони (Мексико, Аржентина, сега Югоизточна и Източна
Азия). Допусканите от международните финансовите организации недостатъци
и грешки не дават основания да се отрече позитивната им като цяло
роля за развитието на световното стопанство през последните десетилетия.


Ние не знаем


какво щеше да стане с България


ако бяха последвани гръмогласните призиви през есента
на 1996 г. за прекъсване връзките с тези организации (Изгонете
Деплер)? Нямаше ли изолацията от света, гладът, хаосът и
разрушението, социалните конфликти и размирици да ни тласнат окончателно
в пропастта?


Валутният борд наистина блокира трансформирането
на спестяванията в капитал, но само когато то става чрез инфлацията
и хиперинфлацията, чрез банкови мошеничества и фалити, при които
стотици милиарди левове влогове на граждани и фирми бяха прехвърлени
под формата на необезпечени и невъзвръщаеми кредити към родствени,
подставени или фантомни фирми и лица. От такъв капитал
България досега не е имала полза, защото той е криминален, паразитен
и не се инвестира за развитието на производството, а се използва
за огромно паразитно потребление на малка група хора или се укрива
по банкови сметки в други страни.


Ортодоксалният Валутен борд като парична система,
аналогична на златния стандарт в миналото, е точно толкова просто
и примитивно средство за дисциплиниране, колкото са
стоката и парите в условията на свободната конкуренция. Той автоматично
и своевременно възстановява равновесието на финансовите баланси,
предпазва от инфлацията и създава сигурност и предвидимост за
стопанските субекти. Както се доказва от опита на други страни
и от българския опит, трайната финансова стабилност при Валутния
борд създава огромни стимули за спестявания, за прилив на капитали
от вътрешни и външни източници и за инвестиции. А с това и за
стабилен икономически ръст и повишаване на благосъстоянието. Пресича
се възможността за безнаказан грабеж и лесно обогатяване.


Може би точно затова бяха толкова силни


атаките срещу Валутния борд


преди и след въвеждането му в България. И затова
се правят настоятелни внушения и предсказания за ново засилване
на инфлацията, за продължаване на застоя в икономиката, за надценяване
на лева във фиксирания от закона курс и неизбежното му коригиране.
Както и за скорошното отменяне на Валутния съвет (след една-две
години според Джефри Сакс).


Банкери и мениджъри, които повярват на подобни прогнози,
естествено ще се въздържат да разширяват кредитирането на предприятията
и инвестиции. Ако очакванията за корекции на фиксирания курс обхванат
широк кръг стопански субекти, могат да се засилят спекулативните
игри срещу лева и това да затрудни действието на автоматичния
механизъм на Валутния борд. Евентуалният провал или отмяна на
Валутния съвет ще означава връщане към дискреционното управление
на паричната система в България, с пълзяща отначало и постепенно
ускоряваща се инфлация, несигурност, нарастващ бюджетен дефицит,
финансови сътресения и външна изолация. В такава държава ще бъде
удобно само за финансовите акули, кредитните милионери, нечестните
политици, корумпираните държавни чиновници и вземащите лични комисиони
мениджъри. За честния бизнес отново няма да има място.


Ограниченията и забраните


наложени от международните бюрократи
са признато от Световната търговска организация законно право
на всяка държава да се защитава срещу дъмпингов внос и разрушителна
имиграция. През изминалите години България прилагаше груби протекционистични
мерки, от които се ползваха обаче групировките и контрабандистите.
С такъв протекционизъм е немислимо интегрирането ни в ЕС и ЦЕФТА.


Най-същественото предложение на Емил Хърсев е държавата
да поеме отговорността и риска на българската икономика - тя да
гарантира кредитите, които работещите български фирми ще получават,
тя да поеме риска и загубите за запазване на работните места и
развитието им. Това е една много добре позната на българите
икономическа и финансова система, завършила своето съществуване
в началото на 1997 г. с пълен крах и непоносими лишения и жертви
за мнозинството от хората. При нея всичките печалби бяха за лицата,
разграбващи фирмите и банките, а всичките загуби, в това число
и от некомпетентност, корумпираност и грабителство се поемаха
от държавата (от данъкоплатците) и спестителите. Доколкото Валутният
борд изключва подобна възможност и е несъвместим с такава система,
той е нежелан от нейните апологети, въпреки признанието за успешното
му въвеждане.


Не е ясно обаче как предлаганата от Емил Хърсев система
за всеобхватно държавно гарантиране на фирмените кредити се съвместява
с неговата критика на концепциите за повече държава
и за етатизма на бедността? Или с преподаваната от
него теория и практика на банкирането, а в частност с теориите
за управлението на риска? Няма ли тук пренебрегване на логиката
и науката пред други, смятани за по-важни прагматични цели и интереси?
Не се ли разбира, че при достигнатата степен на обедняване на
народа дори и елегантните системи за ограбването му
ще се окажат неефикасни? Не е ли възможно да се осъзнае, че освен
идеологически пристрастия или стремеж към обогатяване на този
свят има и морални норми като последна преграда пред саморазрушаването
на личността и обществото?

Facebook logo
Бъдете с нас и във