Банкеръ Weekly

Общество и политика

Фенове сме на "силната личност с твърда ръка"

S 250 430877f6 dab7 45be aedb 2c12ec62d1cb

Едно неотдавнашно проучване на международната организация "Глобсек" показа, че руският президент Владимир Путин е по-популярен от американския си колега Доналд Тръмп и германския канцлер Ангела Меркел в повечето страни от Източна Европа, включително и в България. Конкретно ние дори сме начело в тази класация - 70% от хората у нас изпитват симпатии към руския лидер, а 37% - към президента на САЩ. По петите ни следват румънците - с 47% одобрение за руския държавен глава и 40% - за Тръмп. Анкетата е проведена в седем източноевропейски държави  членки на Европейския съюз и НАТО - България, Унгария, Полша, Румъния, Словакия, Хърватия и Чехия. В пет от тях (без Полша и Чехия) Путин се радва на завидна популярност.

Силно впечатление прави, че близо 21% от българите не знаят коя политическа система би била по-добра за страна, 37% смятат, че това е автократизмът (т.е. управление на силен лидер и налагане на ред), а 42% - либералната демокрация. С подобна подкрепа за авторитарния водач - над една трета от запитаните, са само Хърватска и Чешката република.

Ако оставим на страна историческите причини за симпатиите на част от източноевропейците към Русия, е очевидно, че тези от тях, които преминаха по-тежък преходен период, мечтаят за ред, законност и ясна перспектива, наложени от нечия твърда ръка.

В лицето на Путин хората у нас виждат именно силния лидер, който с желязна ръка управлява една огромна страна, а малка България, която е много по-лесна за управление, години наред тъне в хаос, беззаконие и корупция. Хората се умориха и вече са готови дори да заменят някои от свободите си, получени с настъпването на демокрацията, за да имат сигурност, работа и приличен стандарт на живот.

Разбира се, има и друго. По-времето, когато България пада под турско робство, в Западна Европа се заражда Ренесансът, който господства в продължение на три века като философия, култура и промени в обществените нагласи. Това пък води до появата на хуманизма - обществено-философско движение, което разглежда човека, личността му, свободата му, неговата активна и съзидателна дейност като най-висшата ценност и критерий за оценка от обществените институции. След Ренесанса идва Просвещението - епохата на учените енциклопедисти. Тези два много важни периода от развитието на човечеството - европейската цивилизация и либералните ценности, ние сме ги "проспали" с потурите си в скута на Османската империя и нейните ориенталски нрави, които са оставили дълбок отпечатък върху националния ни характер и манталитет. А след като излизаме от сянката на султана, попадаме под влиянието на руските царе и императори.

България твърде малко време е била свободна, преди да дойдат комунистите на власт и отново да се озовем в чужди прегръдки - тези на Съветския съюз. Затова няма как у нас да се оформят и да пуснат дълбоки корени демократичните принципи и ценности. Ето защо в зората на прехода чехите имаха своя доказан демократ Вацлав Хавел сред многото други, а ние само Желю Желев - единствения официално признат български дисидент.

Та, мисълта ми е, че ние не сме "научени" да вземаме нещата в свои ръце и да носим отговорност за собствената си съдба. Все чакаме да се появи някой месия, който да реши от раз всичките ни проблеми.

Друго изследване преди време пък показа, че българите по принцип харесват демокрацията, но не одобряват институциите й, т.е. не разбират същността й. Затова вече девет години ги устройва един човек да се разпорежда за всичко в държавата - от бюджета, през решаването на проблемите на хората с увреждания и финансирането на синоптиците, до намирането на спонсори на футболните отбори.

В контекста на казано е любопитно да се види кои от министър-председателите след Освобождението до наши дни са били най-харесвани и защо. Преди два месеца излезе книгата "Най-успешните български министър-председатели (1879-2009)", базирана на мащабно изследване, извършено под ръководството на политолога проф. Георги Янков. Във въпросното изследване са взели участие 56 учени от университетите у нас и БАН. И изводите, до които те стигат, не се различават особено от социологическите анкети сред обикновените граждани.

Обхванати са 31 премиери, управлявали приблизително година и повече. Умишлено не са включени тези след 2009-а, за да на се дадат поводи за обвинения в конюнктурност на проучването. Всеки един е оценяван по скала от 1 (най-ниската оценка) до 5 (най-високата) по 20 различни критерия, свързани с лични качества, способности и постижения в държавното управление.

Очаквано класацията оглавява Стефан Стамболов (с цялостна оценка 4.45), оставащ като пример за "българофил", отстояващ българските държавни интереси на международната арена и повел страната към модернизация. Стамболов е олицетворение на "силната личност". "При това той не се свързва с една партия, а стои "над партиите" (доколкото изобщо ги допуска). По такъв начин е издигнат до прототипен статут на държавник", смята историкът Румен Даскалов. По друг критерий обаче - "Честност, почтеност", Стамболов се срива на 22-ро място заради жестокостта му при разправата с неговите политически опоненти и диктаторските му похвати. По критерия "Способност да прави компромиси" също е на 22-ро място. Според обобщението на историците Стамболов е "един голям държавник, управлявал с желязна ръка в смутно време, с външнополитически заслуги и много негативни прояви във вътрешнополитическия живот, които ще оставят неизличими следи върху по-нататъшното развитие на българската демокрация".

Второто място заема Петко Каравелов (с цялостна оценка 4.21). Той е определян от учените като обединител и умерен деец, един от създателите на Търновската конституция и "ветеран на българския парламентаризъм", радетел за законността и почтеността в политическия живот. Каравелов е "фанатично враждебен" към всяка намеса на чужденци във вътрешните дела на България, отстоява суверенитета на младата българска държава и се обявява за равноправно сътрудничество с Русия и другите страни.

Трети в класацията е Константин Стоилов, сочен като стоящ  най-близко до европейските стандарти за политик и държавник (с цялостна оценка 4.14). Макар и критик на Търновската конституция - заради прекалено демократичния й характер, Стоилов работи за стриктното спазване на основния закон. В икономически план насърчава младата българска индустрия и модернизацията на селското стопанство. Вероятно най-значимият му успех е помиряването на България и Русия след Стамболовото управление. "За Стоилов външната политика на българската държава не трябва да служи за "различително знаме" на политическите партии в княжеството и те трябва да прекратят да се делят на русофили и русофоби, тъй като подобно деление е противно на интересите на нацията", описва възгледите му проф. Радослав Попов.

"Комунистическият диктатор" Тодор Живков, който е оглавявал реално страната от 1956-а до 1989 г., според индикатора за цялостно мнение получава оценка 3.64, което му отрежда 6-о място. В личен план на Живков се признават "богат практически опит; голяма динамика и енергия; бърза реакция и комбинативност; изключителни работоспособност и деловитост; предразполагащо поведение и дарба за общуване с хората; въздържан начин на живот и не ламти за пари и имоти". Негативните оценки го представят като хитрец, демагог, с популистки прийоми, разминаване между думи и дела, "коварство и безпощадност, когато смята, че някой застрашава личната му власт".

Сред българските министър-председатели в най-новата ни история най-висока обща оценка получава Иван Костов (3.26 и 10-о място), следван от Симеон Сакскобургготски (3.18 и 14-о място) и Сергей Станишев (3.04 и 15-о място). Най-долу в класацията е Филип Димитров - 28-и.

Той и Жан Виденов остават съответно предпоследен и последен по "Управление на българската икономика". В последната десетка по "Комуникативни умения" са Любен Беров, Костов, Сакскобургготски, Димитров и Виденов. Бившият цар обаче заема 3-о място по "Способност да прави компромиси" след Андрей Ляпчев и Александър Малинов. А Виденов е втори по "Честност, почтеност" след Каравелов. По същия индикатор Андрей Луканов, Сакскобургготски и Костов заемат съответно 27-о, 28-о и 29-о място. Най-високо сред премиерите на прехода е оценен по "Постижения във вътрешната политика" Сергей Станишев, който получава 12-о място, а във външната политика - Костов с 9-о място. Сакскобургготски е 5-и по важния показател "Социален интегратор (обединител)".

По обобщението на акад. Георги Марков  водещите фигури в класацията не представляват никаква изненада: "Издигнатият в своеобразен култ на преклонението Стефан Стамболов; безукорният и безкористен до удивление Петко Каравелов; бляскавият с европейската си политическа култура Константин Стоилов; заклетият демократ по дух Александър Малинов; гъвкавият майстор на компромисите Андрей Ляпчев."

Според историците по-странни със своята несъвместимост са историческите фигури, които си правят компания в последната четворка на класацията. Това са: "катастрофаджията" Васил Радославов; останалият в историята с предизвикания самоубийствен вот на доверие Филип Димитров; Гриша Филипов, "по-известен с руския си акцент, отколкото с някакви меродавни решения"; и Антон Югов, върху когото "очевидно тежат неговите грехове като министър на вътрешните работи през годините на "червения терор" след 9 септември 1944 година.

Facebook logo
Бъдете с нас и във