Банкеръ Weekly

Общество и политика

ЕВРОПЕЙСКИЯТ ПАРАГРАФ 22

Политиката изпада в цайтнот, когато не може да стигне до правилните решения. А тя не може да стигне до тях поради един най-банален политически закон. Без компромис политиката не може да съществува, а компромисът безкомпромисно изисква време. По всичко изглежда, че европейската политика е в точно такъв период и трудно ще се добере до компромиса. Той е особено труден, когато разговорът за 100-милиардния европейски бюджет става в условията на криза заради френското и холандското не на европейската конституция. Въпросът в момента е дали политиката на Стария континент ще има време да изпробва всички грешни възможности, за да стигне до правилните решения.Всъщност повече от очевидно е, че на европейската политика са й необходими разумните решения. И постигането им не бива да изглежда като неделна проповед за бъдещето на Европа или като изискан развод по европейски. Бившият френски президент и един от авторите на конституционния договор Валери Жискар д'Естен тъжно констатира: Мислех, че в крайна сметка французите ще бъдат разумни. В крайна сметка се оказа друго. Разумни или не, французите и холандците предизвикаха ново състояние на европейската политика, която сложи край на еуфорията. Дали разумните решения ще са резултат от коректни отговори на въпросите за настоящето и бъдещето на Европейския съюз, или ще потънат в поредните мързеливи компромиси, е въпрос, с чийто отговор Европа ще живее дълго време. Европейската политика в момента чете своя най-труден Параграф 22. Според него е необходим компромис, за който времето никога няма да стига. Призивът на председателя на Европейската комисия Жозе Барозу за период на размишление и за пауза в процеса на ратифициране на конституцията, за да бъде избягнато ново отхвърляне на документа, е точно в психологията на европейския Параграф 22. Не можем да кажем, че изоставяме конституцията, но не можем и да се правим, че нищо не се е случило, подчерта Барозу. Според него най-добрият начин да бъде спасен договорът е, като се предвиди период за размисъл. Барозу е прав - просто защото моторът на Европейския съюз няма друг ход, освен да заложи на факта, че времето лекува раните. Във всеки случай времето за мързелива политика, която да се позовава на умората от разширяването и която да изтъква необходимостта от време за размисъл и дълга пауза, не само е малко. То на практика липсва. Затова подобни предложения не са терапията, а просто временно болкоуспокояващо средство, което не лекува.Пълно лекомислие бе да се създава впечатлението, че компромисите и решенията могат да бъдат постигнати само на една среща на върха, каквато бе тази в Брюксел от 16 и 17 юни. Причината е в стари и недовършени ремонтни работи, особено по отношение на досадната европейска интрига, която от години здраво се е вплела в сложното уравнение между разширяване и задълбочаване на съюза. Това, че балансът между разширяването и задълбочаването на Европейския съюз е въпрос на политическо изкуство и на бакалски сметки, не е новина. Търсенето на този баланс е нещо като търсене на изгубения кивот. Откакто съществува конструкцията, наречена Европейски съюз, е имало борба между представите за съюз между държавите и общност на народите. Имало е и за съжаление продължава да е реалност и една твърде обидна за интелекта представа, според която Европа може да се сведе само до брутен вътрешен продукт. Европа е много повече и удивителното е, че през 2005 г. в това трябва да бъдат убеждавани не някакви начинаещи европейски кандидати, тръгнали вчера по пътя на демокрацията, а гражданите на страни основателки. Френският премиер Доминик дьо Вилпен в прав текст казва, че след отрицателния вот на французите на референдума от 29 май вече е поставен въпросът за съотношението между разширяването и засилването на Съюза. Ще бъде въпрос на къса дипломатическа памет, ако не си спомним какви бяха въпросите само преди четири или пет години. Те бяха същите и бяха възбудени от драматично постигнатия договор от Ница (2000 г.), който не само премахна пречките пред разширяването, но и показа, че е необходима спешна терапия на вътрешните европейски отношения. Между впрочем има много общо между този драматичен европейски епизод от Ница и сегашното състояние на нещата след референдумите във Франция и Холандия. Сега много актуално звучи бившият председател на Европейската комисия Романо Проди, който преди четири години в една реч пред парламента в Страсбург поиска фундаментален дебат за бъдещето на Европа. Наясно ли сме всички ние, че искаме да изградим нещо, което може да се стреми да стане световна сила?, попита тогава Проди. Струва си да се припомни тази негова реч. Тогава тя може и да е опъвала политическите нерви и дипломатическите сетива на подозрителните, за които искането на дебат със сигурност е изглеждало като маневра за отклоняване на належащите задачи като разширяването или поне като израз на хаотични представи за бъдещето. Сега този дебат отново е на дневен ред. При това ще се води не за належащи задачи, а след най-голямото разширяване и след поети ангажименти, облечени в договори за присъединяване. Дебатът е не само неизбежен, той ще е по-труден от всякога. Парадоксалното е, че отново ще се говори дали европейското пътешествие ще води до политическо обединение със световни амбиции, или краят на всички мечти ще бъде луксозната търговска зона... Отговорът на въпроса: Можем ли да си позволим разширяването? продължава да звучи така: Във всеки случай не можем да си позволим да се откажем от него. .Тези дни една журналистка от авторитетен германски вестник изчисли, че членството в Европейския съюз струва на обикновения германец деветдесет евро годишно. Сметката със сигурност е педантично направена, точна и напълно легитимна от гледна точка на обикновения европейски данъкоплатец. Тя обаче кореспондира с една друга цена. Германският канцлер Герхард Шрьодер я изрази така: Онези, които се тревожат за цената на разширяването, трябва да пресметнат колко харчат Германия и други страни всяка година, за да поддържат мира на Балканите. Шрьодер призова европейските лидери да не затварят вратата на разширяването пред България и Румъния и да не отнемат на други балкански страни перспективата за присъединяване към ЕС.Мнението не е единично. Изразиха го няколко бивши президенти и премиери, които притеснено написаха писмо до сегашните лидери. Бившите премиери на Италия, Швеция и Белгия - Джулиано Амато, Карл Билд и Жан Люк Деан и бившият президент на Германия Рихард фон Вайцзекер предупредиха, че ако процесът на интеграцията не се държи отворен за страните от Западните Балкани, този район може да се върне към кървавите конфликти от деветдесетте години. Европа може да преживее кризата около конституцията, но не може да преживее нова Сребреница, предупредиха те. Отлагането на процеса на разширяване в действителност може да има опасни последици. Той не само може да отвори позарасналите рани на Балканите и да събуди отявлени националисти. Много по-опасно е ако вирусът на съмнението успее да хайдеризира и льопенизира вътрешната европейска политика и да се даде възможност на съмнителни евроскептици да трупат политически капитал от страховете на избирателите. Това ще е твърде голяма цена.Тази европейска криза в действителност не може да се опише с класически идеологически понятия. Този път тя е много по-дълбока, защото показа пропастта между политическите елити и обикновения гражданин. Прав е бившият германски канцлер Хелмут Шмит - Европейският съюз не може успешно да се развива само от министри и дипломати. Европейският съюз се нуждае от съгласието и волята на неговите граждани. Както между впрочем Европа не може да бъде изграждана само от мечтатели. Трябват и реалисти. Тогава Европа ще предизвиква повече надежди за хората, отколкото страх.

Facebook logo
Бъдете с нас и във