Банкеръ Weekly

Общество и политика

ЕВРОПЕЙСКАТА НОСТАЛГИЯ И АМЕРИКАНСКАТА ДИЛЕМА

За Европа ерата на президента Клинтън приключи с едно ръкостискане. Това стана през декември 2000 г., когато Клинтън дружелюбно се здрависа с двама европейски лидери - френския президент Жак Ширак, който тогава председателстваше Европейския съюз, и председателя на Европейската комисия Романо Проди. Това беше онази последна среща на високо равнище между Съединените щати на Клинтън и Европейския съюз, на която все още се гадаеше за външната политика на следващия 43-и президент, когото още наричаха Джордж Буш-младши. Нови стратегически отношения, които да защитават мира в света, бе изразът на Джордж Буш. Този израз все още се възприемаше само като част от езика на предизборния ритуал и предизвикваше въображението на изкушените от прогнози за геополитическото бъдеще на света след парниковия ефект на Студената война. Само преди четири години подредената в НАТО част на Европа не можеше да скрие, че се плаши от Буш, и ако Старият континент можеше да участва в американските избори, със сигурност би заложил на кандидата на демократите Ал Гор. Като класически пример за дипломатическа конфузия ще останат прибързаните телеграми на няколко европейски лидери до Ал Гор. В онзи ноември на 2000 г., когато в Европа слънцето изгряваше, а в Америка все още беше нощ, президентите на Франция и Германия избързаха с една телеграма, в която пишеше: Много ще се радваме на сътрудничеството с господин Гор. После стана така, че европейските лидери трябваше да подадат ръка за поздрав не на Гор, а на Буш и загрижено да се питат какво би станало, ако Америка се концентрира върху петрола в Близкия и Средния Изток и върху пазарите в Азия. Тогава едва ли някой от тях е предполагал, че ще има 11 септември, че притеснените американско-европейски връзки ще се влошат до крайност заради войната с Ирак на Саддам Хюсеин, че европейски съюзници в НАТО ще изпаднат в наивността едновременно да съчетават желанието си да бъдат глобален играч с искането си Съединените щати да продължават да са самотната свръхсила, че с промяната на лидера неизбежно се променя и манталитетът на водача. Трябваше да мине време, за да разберат и от двете страни на Океана, че всичко остава по... новому. Така, както между впрочем винаги е било, когато се е сменял обитателят на Белия дом, където се забърква геополитическият концентрат на световната политика. Само две години след избора на Буш в Европа заговориха за външната политика на Съединените щати като за променлива геометрия на коалиции. Тогава от Вашингтон просто отговориха, че правителството на Съединените щати не може да подчинява външната си политика на европейските интереси. После историята, която последва, бе описана от един находчив анализатор така: Само това, което Съединените щати стовариха в Афганистан, може да напълни със сълзи очите на всеки европейски генерал или финансов министър.Този път европейските лидери със сигурност ще бъдат много внимателни. Трябва да съм луд, за да изразя каквото и да е предпочитание към президента републиканец Джордж Буш или към съперника му демократ Джон Кери, казва германският външен министър Йошка Фишер. За Берлин американската външна политика, преди всичко трансатлантическите отношения и близкоизточната политика на Вашингтон са от първостепенно значение, твърди Фишер и вероятно има голямо основание да подрежда точно така приоритетите. Всъщност това е валидно не само за Германия, а за всички европейски страни. Номинираният за европейски външен министър Хавиер Солана също е безкрайно внимателен. Не е без значение, че Солана определя отношенията между Европейския съюз и Съединените щати като незаменими. Той направи това изявление пред над сто италиански посланици. Съединените щати също имат нужда от Европа и трябва да я уважават и да се отнасят с нея като с партньор, каза още Солана, което е малко странно, защото с това дипломатично изречение върховният представител на ЕС за външната политика и сигурността не признава нищо друго освен че има дефицит на партньорски отношения. Американската дилема Буш или Кери несъмнено съдържа в себе си европейски измерения. Много очевиден факт е, че тези президентски избори в Съединените щати ще ангажират най-много вниманието на хората по света. Конгресът на Демократическата партия в Бостън възбуди европейските очаквания за промяна и това е видно от повечето коментари. Както написа един европейски анализатор, речта на Бил Клинтън на конгреса беше не само балсам за наранената душата на тези американци, които все още не могат да преживеят загубата на Ал Гор преди четири години, но тя беше балсам за душата и на много европейци. Един авторитетен анализатор и познавач на Европа като Тимоти Гартън Аш, директор на Центъра за европейски изследвания в Оксфорд, твърди, че силната конфронтация между Европа и Америка по повод войната в Ирак е довела света до криза и е направила изборите от решаващо значение за света. Ако Буш бъде преизбран, казва Гартън Аш, неговият едностранен подход към международната общност и склонността му да заобикаля международното право ще накара Европа да се обяви против Америка. Тимоти Гартън Аш очевидно е добър пример за част от европейските настроения и... заблуди. Войната в Ирак например показа колко голяма е пропастта между европейските възможности и трансатлантическите реалности. Голяма наивност и много несериозна прогноза ще бъде, ако някой си представя как Джон Кери побеждава Джордж Буш и американско-европейските отношения от 90-те години се завръщат. Те всъщност и тогава не са били нито толкова безоблачни, нито безпроблемни, както излиза сега от приповдигнатото настроение на демократите, които на конгреса в Бостън поискаха да спрат растящата изолация на Съединените щати. Бившият президент Джими Картър се изрази така на конгреса: Истината е основа на нашата глобална водеща роля, но нашият авторитет беше разтърсен и ние се чувстваме изолирани и раними в един враждебен свят. Ако Джон Кери бъде избран за президент, външната политика на Съединените щати ще се промени радикално, обещава бившият американски посланик в ООН Ричард Холбрук, един много опитен дипломат, който бе архитект на Дейтънските споразумения. Той самият признава, че разликата между Джордж Буш и Джон Кери не е толкова в програмите, колкото в ценностите. Кери по същество е интернационалист. Той ще бъде собственият си държавен секретар, ще участва активно в дипломацията, подчертава Ричард Холбрук. Думите на Картър и Холбрук са в синхрон с европейската носталгия по времето на Клинтън и тя е разбираема, но непродуктивна, защото светът на Клинтън е минало. Освен това Съединените щати при администрацията на Бил Клинтън меко казано нямаха любезно отношение към най-болезнените европейските теми. Администрацията на републиканеца Буш не се отличава съществено от администрацията на демократа Клинтън например в отношението си към Международния наказателен съд или към Протокола от Киото за глобалното затопляне.Тази доказана констатация не вдъхновява особени очаквания за радикални различия, ако Кери дойде на власт. Освен това кандидатът за президент Джон Кери досега не е показал, че се различава особено от президента Джордж Буш и относно Ирак. Кери, който държи на лозунга stronger at home, and respected in the world, например приема проекта за демократизиране на Близкия изток. Наблюдателите даже регистрират загриженост в някои европейски правителствени кръгове. Какво например ще стане, се питат някои, ако Кери спечели, после пристигне в Европа и каже: Буш ни провали в Ирак и сега имам нужда от вашата помощ, за да свършим заедно работата там. Без съмнение европейските лидери този път няма да бързат с поздравителните телеграми и до втори ноември всички ще трябва да гадаят за американското външнополитическо време на следващия американски президент или за втория мандат на сегашния. Без съмнение близкото геополитическото бъдеще ще зависи от ефекта на иракския синдром в международните отношения, независимо дали президентът ще се казва Буш или Кери. В същото време анализаторите са пълни със съмнения дали вместо познатия Буш непознатият Кери няма да е по-голямото предизвикателство за европейската външна политика. В този смисъл Збигнев Бжежински, бившият съветник по националната сигурност на президента Джими Картър, изглежда прав в тезата за лидерство чрез партньорство. Според него без Европа Америка пак би била доминираща сила, но не и глобално всесилна, а без Америка Европа ще бъде богата, но безсилна.

Facebook logo
Бъдете с нас и във