Банкеръ Weekly

Общество и политика

ЕВРОПА В ПРЕГРЪДКАТА МЕЖДУ РУСИЯ И САЩ

Светът е пред най-амбициозното ядрено разоръжаване. Америка и Русия ще се съберат в Москва, за да подпишат договор, за който не можеше и да се мисли дълго време след като Джордж Буш-баща и Михаил Горбачов ентусиазирано обявиха на 3 декември 1989 г. край бреговете на Малта, че студената война е приключила. Сега, на 24 май, президентите Джордж Буш-младши и Владимир Путин се канят да оповестят окончателния край и да приключат с наследството. Това споразумение ще ликвидира наследството от студената война, каза тези дни Буш и така повтори думите на баща си. С което Буш и неговият партньор Путин фактически ще признаят поне четири неща: че до този момент е било илюзия, че студената война е свършвала; че от втората половина на ХХ век досега голямата игра на война и мир е била винаги работа за двама и в нея основно са били ангажирани Вашингтон и Москва; че ядрената сила винаги е била просто свойство на международната политика и, че съкращаването на ядрените арсенали е не само средство за разчистването на проблеми от миналото, но и ключ към разчистване на проблеми от... бъдещето. Логиката на събитията предполага формулата на новата стратегическа ориентация: разоръжаване плюс разширяване равно на край на студената война и може би успешна война срещу тероризма.Русия и Съединените щати ще съкратят ядрените си арсенали с около две трети. Това ще бъде скрепено в договор със задължителен характер, което е изключителна промяна в американската позиция. Доскоро Вашингтон твърдеше, че подобни договори за контрол над въоръжаването са остатък от студената война. Много коментатори побързаха злъчно да отбележат, че студената война е приключила преди едно десетилетие. Вестник Таймс нарече случката триумф за Белия дом или победа на думи за Путин. И пропусна очевидния факт, че интегрирането на Русия към Запада ще протича паралелно с поканите за членство в НАТО на бившите й сателити. Джордж Буш се готви за посещението в Русия, като чете... Достоевски. Дали това ще му помогне да разбере атмосферата на Санкт-Петербург е въпрос на въображение. Във всеки случай полифоничният роман на Достоевски в ръцете на американския президент е повод за размишления, например за полифоничността на международната политика и отношенията между Съединените щати и Русия. В най-ново време те винаги са имали голям проблем, когато е трябвало да прескочат границата от психологическото към политическото равнище. Голямата ирония е в това, че точно Буш, който в началото на своето президентство стоеше по-вдясно и от Роналд Рейгън, иска бързо разоръжаване повече от всеки друг американски президент преди него. Сега е моментът да се припомни призивът на Хенри Кисинджър, който само месец преди атентатите на 11 септември 2001 г. да преобърнат координатите на международните отношения, искаше точно това - Москва и Вашингтон да зарежат предразсъдъците и да дадат шанс на политиката. Когато Кисинджър изрече това, американци и руснаци все още държаха добре заключени в шкафовете взаимните си предложения и изчакваха момента, когато да ги извадят. Моментът очевидно е дошъл и колкото неприятно да звучи, голяма част от заслугата за това е на... Осама бин Ладен и призрака на тероризма. Преди саудитецът да нарани най-мощната държава в света, Вашингтон и Москва се мъчиха да пазят без особени успехи собствената зона за дипломация. Техните отношения изглеждаха като движения по пътищата в края на уикенда - задръствания, инциденти, лошо настроение. Дълго време думите разширяване и разделение приличаха на синоними, които оправдаваха теорията за т.нар. неовъзпиране. Трудностите минаваха през сложните отношения на Русия с НАТО и на Америка с Европа. Кризата на доверие след войната в Косово, проблемите в Македония и неконтролируемият процес в Близкия изток накараха и най-големите оптимисти да опрат до реалния песимизъм. Едва ли някой си е представял, че войната в Косово може би ще бъде първата и последна война в историята на НАТО и че само две години след това ледът не само ще се пропука, но че ще се заговори за частично членство на руснаците в Северноатлантическия алианс. Това на практика е дипломатическа революция, която стана възможна заради собствената американо-руска зона за дипломация. Нейно постижение е, че не изправи нито Русия, нито Съединените щати пред неразумни ултиматуми. Някога американският президент Джордж Буш-старши обеща на Горбачов, че няма да танцува на Берлинската стена. Обещанието изглежда изпълнено. Берлинската стена я няма, а Русия е на крачка от пълноправното членство в Алианса. Сега резултатът от ефекта на разоръжаването между САЩ и Русия се оказа... разширяване на НАТО. Новите синоними от речника на външната политика са думите разоръжаване и разширяване. Парадоксът на историята е, че тя е толкова хитра, защото никога не свършва. НАТО бе продукт на студената война, която пък бе резултат от взаимното неразбиране между ядрените сили за статукво и баланс. Северноатлантическият алианс предпазваше Запада от конвенционалното нападение на Съветския съюз. През деветдесетте години Алиансът осигуряваше американското влияние в Европа и ограничаваше руското влияние в Източна Европа. Някога Уинстън Чърчил през новогодишната нощ на 1953 г., седем години след като в една лекция пред Уестминстърския колеж в щата Мисури обяви, че Желязната завеса се е спуснала над Източна Европа, пророкува пред личния си секретар, че студената война ще приключи през 80-те години, когато Източна Европа ще бъде освободена. Тогава Източна Европа бе ключът към студената война. Чърчил щеше да е доволен от прогнозата си, макар и да е сбъркал с десетилетие-две. Една част от Източна Европа (Унгария, Полша и Чехия) вече членува в НАТО, а друга (България и Румъния) очаква бъде поканена. Генералният секретар на НАТО лорд Джордж Робъртсън сега определя безпрецедентното сътрудничество между Запада и Русия по интересен начин. За британския в. Гардиън той казва, че не става въпрос за сантиментално начинание. Това сътрудничество се основава на разумно осъзнаване на общите интереси от двете страни и това е гаранция за функционално партньорство. Между изказванията на Чърчил и Робъртсън лежат 49 години. Нейде в тия години е Никита Хрушчов. Когато Гърция влиза в НАТО през 1961 г., той казва следното: Няма директно да заповядам да се разруши Акрополът, но в дадения случай няма да се поколебая да разпоредя унищожаването на натовските бази, при което Акропола няма да бъде пощаден. Много по-късно Михаил Горбачов сключи споразумение с НАТО, но бе против разширяването, защото то нарушава геополитическите интереси на Русия. Борис Елцин пък плашеше, че разширяването е една огромна грешка, която може да превърне Европа във военно поле. При Путин част от пътя е извървян. Той казва, че иска да смени качеството на отношенията с НАТО и търси прагматичната линия, за да добие влияние върху решенията на Пакта. Това е политическата цена за Путин, който иска да върне Русия в голямата игра и да има икономически изгоди. Европейските съюзници в НАТО имат основание да се мръщят, защото още не са готови за новите измерения на евроамериканизма, нито за американо-руските отклонения. В. Зюддойче цайтунг брутално завърши коментара си по темата така: Сега европейците са принудени да преглътнат факта, че всъщност не им отреждат никакво място във взаимоотношенията между Вашингтон и Москва, дори ролята на посредник. Буш и Путин разговарят един с друг като сродни души.От една страна европейците сега трябва да са доволни, че геостратегическото съперничество намалява и че покрай Съвета НАТО-Русия ще бъдат по-информирани за разговорите между Вашингтон и Москва. Намират се обаче и наивници, които подозират тънки американо-руски връзки под покрива на НАТО и считат, че новият форум може да предотврати изключително двустранния диалог между САЩ и Русия. Само че, както признава германският външен министър Йошка Фишер, едва ли Вашингтон и Москва имат нужда да използват НАТО, за да си уреждат взаимоотношенията. И в бъдеще по въпросите за стратегическите ядрени оръжия разговорът ще бъде само и единствено между тях. Неслучайно на срещата на НАТО в Рейкявик американският държавен секретар Колин Пауъл вече имаше в багажа си споразумението за разоръжаване с Русия. Европа ще трябва да се бори за привилегировано положение в голямата стратегия на Съединените щати и ще бъде принудена да понесе новия Съвет НАТО-Русия и формата 20 вместо 19+1, просто защото силният (разбирай САЩ) никога не е сам. Колкото арогантно, толкова и убедително звучи Збигнев Бжежински, който не пропусна да каже, че хегемонията на Съединените щати е алтернатива на анархията и основа за стабилността на международната система. Проблемът обаче се появява тогава, когато силният не осъзнава, че самотата е най-големият му враг.

Facebook logo
Бъдете с нас и във