Банкеръ Weekly

Общество и политика

ЕВРОПА ОБЪРКА АМЕРИКАНСКИЯ ТЕЛЕФОН

Ако участваше в американските избори, обединената част на Европа без съмнение щеше да заложи Алберт (Ал) Гор. По обясними причини, от които две са предостатъчни: познат и предвидим демократ, с познати външнополитически акценти и с немаловажната за международните дела идеологическа близост до левоцeнтристкото управляващо мнозинство на Стария континент. От управлението на републиканците сегашните европейски политици имат само тревожни спомени.


Този ирационален страх предизвика конфузната ситуация с прибързаното европейско изречение-телеграма: Много ще се радваме на сътрудничеството с господин Буш. Когато в Европа изгряваше слънцето, а в Америка все още бе нощ, европейски лидери като германския президент Йоханес Рау, френския президент Жак Ширак и шефа на Еврокомисията Романо Проди попрекалиха с етикета и иначе задължителните в такива случаи спешни депеши. Грешката бе колкото заради невъзможността на американците да решат дилемата - Гор или Буш, толкоз и заради едно до болка известно европейско притеснение. Старо правило е, че обитателят на Белия дом е отговорен за геополитическия концентрат, който се забърква в Америка, после минава през Европа и се връща отново в Америка. Европейското отношение към изборите в Съединените щати оголи за пореден път факта, че Европа, в желанието си да бъде достойният глобален играч, все още иска САЩ да продължават да са самотната световна сила. В предизборната нощ не само американците, но и европейските лидери бяха хипнотизирани и объркаха реалностите. Вестник Вашингтон пост изрече на глас това, което на Стария континент срамежливо се премълчава: Много правителства, които управляват в Европа, ще трябва да разберат, че икономическият разстеж не е достатъчно условие за преизбиране в условията на съвременната индустриална демокрация.


Ролята на темата външна политика бе една от изненадите на тази драматична надпревара за Белия дом. А принципните различия между Буш и Гор за международната роля на Съединените щати на прага на ХХI век имаха пълното основание да развалят настроението на eвропeйците. Какъв път ще поеме последната световна сила, каква Европа ще поиска Америка и каква Америка иска Европа - са решаващите опори на това, което се разбира като международна общност. Преди години, когато Буш-старши и Джеймс Бейкър напускаха световната политика, европейските правителства не скриха съжалението си. Мотивът тогава бе, че Бил Клинтън е напълно непознат. Сега настроенията за или против Буш-младши или Ал Гор се подчиняваха на същия принцип, но и бяха качествено допълнени от други съществени необходимости. Светът е променен, предизвикателствата са други, а трансатлантическите отношения повече от всякога се нуждаят от яснота. Америка обаче екстравагантно потвърди способността си да поднася изненади. Не само Бил Клинтън, когато ставаше президент, бе приеман скептично. Хари Труман, наследникът на Франклин Д. Рузвелт, се превърна в големия американски държавник от продавач на вратовръзки в Мисури. Точно на Труман западноевропейците дължат плана Маршал и създаването на НАТО. Роналд Рейгън пък тръгна от позицията на второкласен актьор, за да съсипе империята на злото и да заложи голямата промяна в отношенията Изток-Запад. Днес стратегическите предпоставки историята да се повтори са като цяло същите или поне достатъчно сравними с времето, когато Джордж Буш стана президент. Америка е консолидирана и икономическа сила, има безработица, за която в индустриалните западноевропейски държави могат само да мечтаят, а доларът е все така високо над европейските валути, въпреки еврото. Големите въпроси между претендентите на практика опираха до хипотези за новия век, обвързани с определения за стария. Оределения като от времето на президента Джон Кенеди, когато векът се наричаше американски.


Факт е, 43-ият американски президент има добри карти. Въпросът е ще има ли промяна и в манталитета на водача, от който Европа хем се нуждае, хем се страхува. За нея външнополитическите сигнали на Буш-младши бяха като звучна плесница. Та дори и само заради твърдостта по критикуваната от Брюксел до Москва и Пекин противоракетна отбрана.


А какво би се случило, ако Америка се концентрира главно върху петрола в Близкия и Средния Изток и върху пазарите в Азия? От европейска гледна точка това със сигурност ще донесе ново финансово бреме от все още нерешени латентни кризи, като тези на Балканите. Регионът винаги е бил ахилесовата пета на Европа и е най-добрата илюстрация за степента на нейното военно, икономическо и политическо обединение. Югославия бе тоталното й фиаско, докато Вашингтон не се реши да вкара в действие НАТО. Съвсем неслучайно, когато на европейската среща на върха в Берлин през март 1999 г., малко след като Западът обяви въздушните удари срещу Милошевич, видни европейски банкери призоваха ЕЦБ да продава от резерва си, за да спаси еврото. (Оттогава то се обезцени с 20% спрямо долара).


Балканите ще останат пресечна точка за световната политика и за Америка, независимо от това, кой е човекът в Белия дом. В този възел здраво е намесена и Русия. Едва ли Европа е в състояние да противопостави на Москва достатъчно силна позиция без американската карта. Почти невероятно звучи и хипотезата, че Съединените щати могат да оставят своите карти в ръцете на други. Старият континент още дълго ще бъде забъркан в последиците на една игра за двама, въпреки че преди години край бреговете на Малта бе обявен краят на студената война. В този смисъл европейските анализи по темата Америка избира би трябвало да се подредят в няколко основни изречения. Процесът на обединението в Европа не може да съдържа в себе си антиамерикански отговори, независимо накъде и как Съединените щати ще насочат външнополитическия си арсенал. И независимо дали Вашингтон гледа по-скептично или с повече ангажимент на европейското обединение. Съюзниците от двете страни на океана са наясно, че взаимният им интерес вече не се диктува предимно от потенциалната заплаха на общия враг. Той отдавна се подчинява на една нова зависимост - новият международен ред е възможен само в сътрудничество. Затова и американските анализи по темата не би трябвало да съдържат антиевропейски отговори. За такъв би минал изолационизмът.


Очевидно е, че новият стопанин на Белия дом няма да бъде подминат от големи европейски предизвикателства. При едно сполучливо разширяване на ЕС и сполучливо функциониране на европейските пари Америка ще има срещу себе си глобално опериращ субект, с претенции да решава къде и как в зоните на своите интереси да използва различните инструменти на външната политика. Развитието на Европа неминуемо ще доведе до нови пространства, в които американо-европейските съюзници да търсят съвпадение на позициите си. Има достатъчно факти, че в бъдеще защитата на националния интерес няма да означава приоритет за сметка на външната политика. В това отношение между Европа и САЩ има достатъчно противоречия. Първо, по основния принцип, по който се дефинират външнополитическите връзки - мултилатерализъм, изолационизъм или унилатерализъм. После идват отношението към ООН, противоракетната отбрана, разпределението на тежестите в НАТО, отношението към Русия, смъртното наказание... Списъкът може да се продължи до търговски препирни. Всичките тези противоречия показват, че ще дойде време за ново дефиниране на атлантизма по принцип.


Преди години Хенри Кисинджър се оплакваше, че когато има сериозен проблем, не знае кой телефонен номер в Европа трябва да избере. Този път парадоксът дойде от това, че европейците не разбраха на чий телефон да звъннат с поздравителните си послания. Което си е и едно подсказване, че Европа има още път пред себе си, преди да стане основен актьор.

Facebook logo
Бъдете с нас и във