Банкеръ Weekly

Общество и политика

ЕС и БЪЛГАРИЯ - ДВЕ УСПОРЕДНИ ПРАВИ

Еднозначна бе реакцията на българските политици след

решението на Европейската комисия да ни включи едва във втората

група потенциални кандидати за членство в Европейския съюз. Парламентът

дори прие декларация, с която настоя за едновременен старт на

преговорите с всички страни кандидати за ЕС.

Всъщност какви политически или икономически интереси

има Западна Европа, за да ни приеме в съюза? За политическите

аспекти само мимоходом може да се отбележи, че в днешната международна

и европейска геостратегия България не съществува - в смисъл, че

ние нито можем да навредим кой знае колко на нечии политически

интереси, нито можем да допринесем за по-стабилното влияние на

нечия световна сила на Балканския полуостров. Друг е въпросът

защо политиците ни докараха до това състояние въпреки реалното

ни важно геостратегическо положение. Важното е, че от политическа

гледна точка ЕС засега не чувства кой знае каква необходимост

да се главоболи с нас.

За влизането ни в ЕС обаче трябва да има и икономически

предпоставки. Какво очаква от нас Западна Европа в икономическата

област? Показатели, равни поне на най-ниските в ЕС, и цена на

работната сила, не по-ниска от най-ниската в съюза.

Може да е странно на пръв поглед, но

Въпросът за цената на работната сила

е един от най-важните при кандидатстването ни в Евросъюза.

На завършилата преди месец среща на високо равнище в Амстердам

за приоритетен проблем бе обявено решаването на въпросите, свързани

с високото ниво на безработица в страните от ЕС, която в момента

се движи средно около 10 на сто от трудоспособното население на

общността. Скритата благодарение на десетки социални програми

безработица обаче е още толкова голяма и реално всеки пети гражданин

на страните от ЕС е или безработен, или частично зает. В същото

време с ускорени темпове върви въвеждането на високотехнологични

линии в производството, вещаейки съкращаване на още работни места.

На всичко отгоре върху икономиките на Западна Европа

тежи и скъпата цена на работната сила, която през десетилетията

на профсъюзни борби е успяла да си извоюва многобройни привилегии

в сравнение с работната сила от т.нар. Трети свят. Благодарение

на неоколониалната си политика на привличане на евтини суровини

от Третия свят западната икономика успява да поддържа сравнително

добро ниво на печалби дори при извънредно високата цена на труда.

Високите заплати са гаранция за социалния мир и намаляването им

би предизвикало сериозни сътресения.

Разгледано от тази посока, проспериращото западноевропейско

общество (подобно на американското и японското) е колос на глинени

крака, който трудно би се задържал изправен без вноса на евтини

суровини от Третия свят. Колкото до конкурентността на международните

пазари, тя всъщност е пределно условна - чисто пазарните механизми

са затлачени до безкрайност от квотни препятствия и джентълменски

споразумения на четири очи между световните икономически гиганти.

Без тях е абсурдно оживяването на западноевропейските производители

на видеоносители например. Тайванските или филипинските гаражни

производители са способни не за месеци, а за броени дни да залеят

с евтината си пиратска продукция едновременно западноевропейския,

японския и американския пазар.

Пропускът, който Западна Европа и САЩ направиха с

Япония и Южна Корея, втори път няма да се допусне - т.е. световните

икономически сили никога вече няма да разрешат събирането на едно

място на високи технологии и евтина работна ръка. Само частен,

но показателен в това отношение, е

Примерът с раздухваното производство на компактдискове

у нас

Кръстосването на висока технология с евтина работна

сила води до получаването на продукт с изключителни качества и

дъмпингови цени - българските компактдискове. Че се произвеждат

пиратски копия, произвеждат се. Световните лидери в звукозаписната

индустрия обаче твърдо отказват да дадат на българска фирма лиценз

за легално производство. Ако не бяха изброените дотук фактори,

би звучало странно, че Полиграм, да речем, не разрешава

на българския си дистрибутор Вирджиния рекърдс да

организира у нас производство на компактдискове.

Проблемът има две страни. Прекалено евтината работна

ръка в България създава дъмпингови цени, но в същото време и качествени

стоки, които ерозират същото производство в страните от ЕС. Европеецът

обаче няма нужда от евтина стока, а преди всичко от осигурено

работно място и висок стандарт на живота. Българският компактдиск

реално му отнема работното място и го лишава от доходи. Този страх

може да се представи чрез думите на Койчо Трухчев - шеф на българското

бюро на Международната федерация на звукозаписната индустрия (IFPI)

- Не сме съгласни да ги изчакаме (Унисон) да

натрупат капитал от нелегално производство, за да развиват супернови

технологии. Трухчев е българин, но това не изменя същността

на проблема, защото наемникът на транснационалния капитал губи

националността си.

Единият теоретичен изход от ситуацията е цената на

работната сила у нас да се изравни с тази в Западна Европа. Тогава

остава само реалният пазарен проблем с качеството на предлаганата

стока. Но това не само няма да реши въпроса с безработицата в

ЕС, но и ще го задълбочи. Другият изход е да се погуби едно реално

перспективно производство, за да не се нарушава монополът на утвърдените

производители - които не са нито от отишлия си втори свят

на СИВ, нито от Третия свят, разбира се.

Ако се погледне списъкът на предложените за първа

вълна на приемане в ЕС източноевропейски страни, ще се види, че

с изключение на двете политически решения - Естония и Словения

- останалите три са страни, в които синдикализмът никога не е

умирал дори по време на тоталитарните режими - Полша, Унгария,

Чехия. В тези страни днес работните заплати, т.е. цената на работната

сила, плътно се приближават до средните европейски стандарти.

Така евентуалният дисбаланс в социалните отношения вътре в общността

се избягва предварително. А проблемите с производителността на

труда, които кандидатите отличници ще имат да решават, представляват

само благоприятна почва най-малко в средносрочен план за явно

предимство на икономиките на досегашните членки на ЕС. В същото

време наливаните пари за стабилизиране на икономиките на новите

страни членки така или иначе ще си останат минимални в сравнение

с печалбите, които предварително си гарантират старите

членки на ЕС. А и те са неизбежната цена, която така или иначе

трябва да се плати за запазване на политическата стабилност на

Стария континент.

Както вече стана въпрос, от политическа гледна точка

България не е особено необходима на Западна Европа. В същото време

тя не може и да ни изолира напълно от икономическата си сфера.

А и не е нужно. Защото в съвременната икономика не може да съществува

рязка граница, а винаги е необходим един преходен пояс между просперитета

и нищетата. Точно в този пояс засега е определено и мястото на

България -

Между просперитета и нищетата

Нека да се взрем в процеса на касовата приватизация

у нас, за да отбележим формиращите се тенденции. Накъде се насочват

чуждестранните капитали - към производства, свързани с ниски технологии

и голям разход на производствена сила, създаващи освен това труднопреодолими

екологични проблеми. Примерите: химическите гиганти в Девня, Враца,

Стара Загора; циментовите заводи; рудодобивните и преработвателните

предприятия и т.н.

Странно безразличие обаче се проявява към мощностите

на електронната промишленост, военното производство, фармацевтиката,

високотехнологичната химия... Тези мощности методично се ликвидират

чрез затваряне както на производствата им, така и на пазарите

им.

Но проблемът дори не е и в това. Той е в

Рязкото свиване на потреблението

Съвсем неслучайно в.БАНКЕРЪ (бр. 28/1997

г.) излезе с материал под заглавие България ще посрещне

следващия век с европейски бюджетен дефицит и балканско ниво на

потреблението.

Нивото на потребление от населението е факторът,

който единствен и най-пълно характеризира степента на развитие

на определена икономика. Още преди 60 години това бе разбрано

от управляващите в САЩ, които издигнаха в официална доктрина създаването

на консумативно общество, което живее на кредит. Резултатът е

известен на всички - американското общество не само се измъкна

успешно от великата депресия на тридесетте години, но и стана

най-проспериращата и богата нация. След Втората световна война

урокът успешно бе усвоен и от Западна Европа. В края на 70-те

и началото на 80-те години класически показен урок даде Япония.

Тогавашният икономически бум в Страната на изгряващото слънце

в един момент се оказа пред опасността от пълен крах поради пословичната

пестеливост на японеца. За българина, особено днешния, може и

да звучи като анекдот, но японските ръководни кадри въведоха в

онова време т.нар. задължителни забавления. За да принудят японеца

да се ориентира към консумативен начин на живот, чиновниците и

работниците след края на работното време бяха водени буквално

под строй в увеселителни заведения, ресторанти и локали, където

трябваше да се веселят и да харчат парите си. Десетилетие бе необходимо

на Токио, за да прокара идеята си, но накрая успя и тя сработи.

Ние, българите, си имаме една поговорка: Икономията

е майка на мизерията. При днешната икономическа ситуация

в България тя пасва абсолютно точно. Колкото по-рестриктивна икономическа

и финансова политика провеждат правителствата у нас, толкова повече

сме обречени на погубване на промишлеността. Това е известно на

всички икономисти, които поне малко от малко са запознати със

съвременните теории за развитие на световното стопанство. Разковничето

на икономическия успех е скрито във формулата: Високо потребление

от населението - просперираща икономика. Всеки бял

човек от света на богатите живее на кредит и точно в този

богат свят на белите хора с цинична или прагматична

ясност си признават, че взимането на кредит е най-скъпоценната

инвестиция, която може да се направи.

В крайна сметка се натрапва очевадното: България

я няма нито в краткосрочните, нито в средносрочните планове на

Западна Европа. Западна Европа не ще да ни включи единствено заради

черните ни очи в престижния списък на живеещите на кредит. А всички

политически и икономически условия, които ни се поставят, в доста

случаи могат да се поставят с още по-пълна сила пред известните

вече предпочетени пет кандидати за ЕС. Само че не им се поставят.

В интерес на истината е необходимо да признаем, че

проблемът с явното ни пренебрегване не е нито в ЕС, нито отвъд

океана. Проблемът е у нас. Защото ако не в света, то поне в Европа

сигурно сме единствената държава, която и сама не знае защо съществува.

Facebook logo
Бъдете с нас и във