Банкеръ Weekly

Общество и политика

Елена Поптодорова: В ПОЛИТИКАТА МЕ ПРИВЛИЧА ИГРАТА

Елена Поптодорова е родена на 31 август в София. Завършила е Английската гимназия, английска и италианска филология в СУ Кл. Охридски и международни отношения в бившия икономически институт, сега УНСС. От 1975 до 1990 г. работи във външно министерство - започва там като преводач, за да се издигне до пълномощен министър в посолството в Рим и генерален консул в Република Сан Марино. Била е депутат във ВНС, в 36-ото, 37-ото и 38-ото Народно събрание. От 1991 г. е член на съвета на директорите на Атлантическия клуб в България, на който е съосновател заедно със сегашния външен министър Соломон Паси. От 1 юли 2001 г. оглавява дирекция Права на човека в МВнР, а от 10 август е говорител на външното ведомство. Омъжена, със син, който е шестокласник.

Г-жо Поптодорова, в последните месеци на 38-ото Народно събрание сякаш бяхте позагубили надежда за успехи на политическото поприще?- Не, не е така. Аз съм за ясни и кратки отговори и нещата при мен бяха ясни. Излязох от политиката по свой избор още преди да се разпусне 38-ото Народно събрание, когато обявих, че няма да се кандидатирам повече за народен представител и се връщам там, откъдето съм тръгнала. Това всъщност е външното министерство. През 1990 г. излязох от МВнР и то точно от този отдел, който днес е вече дирекция Права на човека. И съвсем съзнателно се върнах в него веднага след края на парламентарната сесия.

Защо министър Соломон Паси ви предпочете за говорител на външното министерство?- На него му трябваше човек, който да познава външната политика, да има публичен оборот, да е познат на широката публика, да се не притеснява от неудобни въпроси. Публичната среща с журналисти, каквато е работата на говорителя, е сериозно предизвикателство. С външния министър имаме общи политически виждания още от 1990 година. Известно е, че сме дългогодишни съмишленици, съоснователи сме на Атлантическия клуб, бяхме 7-8 души навремето, но освен това по един и същ начин разбираме функциите на говорителя. Той се шегуваше в началото, че не става дума за високоговорител, т.е. за човек повтарящ само написани позиции, а за една външнополитическа функция, подобна на тази на говорителя на Държавния департамент на САЩ. Може би тези аргументи ни събраха.

А какво се е променило във външното министерство през вашето отсъствие?- Променили са се някои структури, звена, има и много нови хора... Самият международен живот стана много динамичен, а оттам и дипломацията стана такава.

Създаде ли ви проблеми през годините позицията ви, че България трябва да се присъедини към НАТО?- Беше истински проблем до 1997 година. Аз обаче не съм го усетила като нещо лично, защото имах свободата да защитавам мнението си. Естествено, позицията ми създаваше неудобства вътре в парламентарната група на БСП в началото. Тя не беше приемана, напротив беше агресивно отблъсквана. Но както се оказва, животът е по-силен от някои инерции, които за съжаление дълги години предопределяха включително и външната ни политика. Лично аз бях щастлива, че дойде 1997-а, когато се дадоха ясни заявки за членство на страната в НАТО. От друга страна, си мисля, че това е някакъв личен късмет. Удовлетворена съм, че участвам в процеса от самото му начало, а хората, които имаха този шанс, не са много. Бяхме петима и единият, естествено, беше Паси, които внесохме (през 1990 г. - бел. авт.) проект за решение във ВНС за членство в Европейския съюз и в НАТО. Ще припомня, че по онова време това беше толкова абсурдно, че въобще не се занимаваха дори да ни атакуват. Може би чак година по-късно в СДС формулираха като тяхна позиция членството на страната ни в НАТО. През 1990 г. всичко още живееше в условията на Варшавския договор, него не само го имаше, но и не даваше никакви признаци за отстъпление.

Каква трябва да бъде външната ни политика според вас?- Въпросът е много сложен и не може да има еднозначен отговор. Искам външната ни политика да е просветена, да е образована, да не е сляпа, да не е конюнктурна. Макар че събитията предопределят действията не само във външната политика, а изобщо в политиката. Но като признаваме тази задължителна конюнктурност, искам ми се тя да има по-малък дял в мотивите за едно или друго решение. С други думи, да бъде политика, която да превежда държавата десетилетия напред и да не подлежи на смени в зависимост от вътрешното статукво и от съответното правителство. България е малка страна, не може да прави грандиозни актове във външната политика, но може да впечатлява и да предизвиква уважение с хората, които правят външната й политика. Имали сме отделни много добри представители, но ако това не се допълва от една модерна политика като концепция, дори и да имаме тук-там кадърни дипломати, те не могат да направят кой знае какво. И обратно - може да имаме много подготвени кадри, ако няма добра концепция за външната политика, ако политиците нямат модерно мислене, тогава пак не става. Необходимо е съзвучие между политическото виждане, което е работа на политическите лидери и партии, и реализацията на това виждане, което вече е самата дипломация. Външната ни политика освен това не бива да носи провинциализъм...

Какъв ще бъде, според вас, отговорът на международната общност срещу атентатите в САЩ от 11 септември?- Това, което се случи, разтресе установени вече тенденции във външната политика и сега настъпва период на преосмисляне на съюзи, на концепции... Според мен предстои период, в който има възможности да се създаде ново качество на външната политика. Не дай Боже обаче да настъпи период на изолация, на неразбирателство между държавите... Иска ми се да вярвам, че везните ще наклонят към добрия вариант. Предложението на Буш за международна коалиция, подкрепено вече от над 100 държави, дава много големи шансове за света. Тук вече критерият ще е друг - няма да е идеология, а ще е демократичност, съвременно мислене, цивилизация, срещу всичко, което се разминава с тези понятия.

Смятате ли се за успяла жена?- Зависи кой как мери успеха. Успяла - не бих казала. Доволна съм от това, което съм правила и че върша нещо, което ми е интересно. Така се е случило. Пак късмет. Откакто съм започнала да работя, за щастие винаги съм имала удовлетворение.

Кои са златните периоди за професионалната ви кариера?- Моето развитие следва логиката, затова имам вътрешно спокойствие и увереност, тъй като никъде не се чувствам случайно попаднала. Като всички нови съм тръгнала от нулата. Преводаческият ми период (1975 г.) освен че беше много интересен ми даде много ценен опит. Тогава, въпреки младата си възраст, възприех за напълно естествено да седя на една маса с президенти, с министри, видях как се водят преговори. Защото колкото и да бяха силни ограничителите на студената война, все пак съм имала шанса да участвам например в разговори и то многократно с личности като Индира Ганди, с Хенри Кисинджър, с Джими Картър, с повечето тогавашни европейски външни министри. Това беше неоценим период, през който се подготвих до голяма степен за следващите ми изяви. Влязох в дипломатическата служба. А като се върнах от Рим през 1990 г., се оказа, че събитията у нас вече са се случили. Истината е, че се озовах ненадейно в политиката. Исках да продължа да упражнявам професията си, но в онова буйно и объркано време много от нас, тогавашните депутати, не разбрахме какво ни се случва. Мислех, че ще бъда народен представител само във ВНС, но после хайде още един път и край и така на шега, на истина минаха 11 години. Никога обаче не съм преставала да планирам завръщането си един ден обратно във Външно и го направих. Сега се чувствам много на място. Свикнала съм да работя на високи обороти. Някои колеги се изненадват, но не знаят, че аз 11 години съм живяла все при такова темпо. И ако то спадне, дори се чувствам по-зле.

Как успяхте да се задържите в политиката, често определяна като мръсен занаят?- За мен политиката е терен за състезание. И колкото повече интерес е заложен, толкова по-оспорвана е надпреварата. Колкото по-обща и по-абстрактна е каузата, толкова по-приемливи и не толкова остри са сблъсъците. Но колкото повече реален икономически и личен интерес има, толкова повече всички средства са позволени. Да, така е. Това е политиката. Но това, което мен ме е привличало през годините, е, че я има играта, изкушението, човек се увлича в постоянния контакт с хора, при който се опитваш да убедиш, да докажеш не просто собствена правота, а и обективна полза от тезите си, от идеите си. Има голяма примамка.

Приемате ли твърдението, че у нас всичко се ръководи от личния интерес?- Така е, но мисля, че България не прави изключение от гледна точка на публичната представа за политиката. Навсякъде това е съдбата на политиците - все ги подозират в лична суета и лични интереси и въпреки това стотици години политиката не е изчезнала. Винаги има и кой да се изкушава от нея, и кой да я използва, употребява или пък да я прави по-прилична, с повече правила ...

Помните ли още случая Антонов?- Аз съм може би от малкото хора, които не са го забравили. Той е един пример на човешки живот, разбит от голямата политика, ако можем така да я наречем. Ето това е една последица от големите световни сблъсъци. Изпитвам много, много лично съжаление, защото го познавах добре. Антонов плати възможно най-тежката цена. При това с много достойнство. Неговият случай доста отдавна е престанал да бъде хуманитарен, класиран е като политически, и то с право.

Умеете ли да сте признателна?- Да, дори малко повече, отколкото сигурно е необходимо. Според една китайска поговорка няма добро, останало ненаказано, но аз може би съм някакво изключение, не съм забравила нито едно сторено ми добро. Даже не е необходимо хората да ми правят добрини, достатъчно е доброто им отношение, за да съм им признателна.

Трудно ли е изкуството на общуването според вас - владеете ли го?- Мисля, че то е по рождение, но се развива и според обстоятелствата. Родителите ми са много отворени за контакти, имат открит поглед към света. Така че всъщност съм го наследила от тях.

Какво ви ласкае?- Има какво да ме ласкае. Например когато ми се признае правота за нещо си. Особено ако със задна дата ми кажат: Ти беше права. С тези думи съм спечелена...

А как прилагате женската дипломация? Като че ли не обичате ултиматумите?- Не са характерни за мен. Не ги обичам. Обикновено говоря в условно наклонение : Бихте ли, Ако обичате, Моля... Много са редки случаите, когато са ме вадили извън мярката ми за толерантност, имам много висок праг на поносимост.

Разговора води Елена Коцева

Facebook logo
Бъдете с нас и във