Банкеръ Weekly

Общество и политика

ДРЕБНИТЕ ИГРАЧИ ПОЧТИ ВИНАГИ ГУБЯТ

Сред главните цели, които си поставя публичното дружество, чиито акционери са десетки и стотици физически и юридически лица, е поддържането на добри отношения с тях. В страните с развит капиталов пазар те получават редовно информация за състоянието на своята компания било то чрез пресата, било чрез своя брокер. Но на българите още дълго им предстои да дремят под табелата зараждащ се пазар не само поради незавидното икономическо положение, но и заради факта, че зараждащите се публични дружества никак не си дават зор да се държат като тези на Запад.


Огромната част от близо трите милиона притежатели на акции в страната не получават информация чрез пресата (защото и за нея тя е тема табу) и нямат свой брокер, нито пък открита сметка при него. Тази на пръв поглед дребна подробност създава огромни проблеми. Защото, ако индивидуалните акционери имаха такива сметки, изплащането на дивиденти щеше да става в рамките на три дни и дребните собственици нямаше да губят лихви от забавата при получаването им.


Сега публичните дружества обикновено сключват договор за изплащането на дивидента с някоя банка и парите стоят там на нейно разположение дълго време, без голяма част от хората да знаят, че парите са там, и да се сетят да си ги потърсят. През това време пък банката използва великолепната възможност да върти десетките и стотици милиони левове от дивиденти, както намери за добре.


Когато набираха бонове, по-голяма част от бившите приватизационни фондове бяха изключително активни в медийте. Сега забулената в мистерия дейност е тяхната единствена отличителна черта. Междувременно повечето от бившите фондове неусетно увеличиха капитала си за сметка на паричните учредители, след което, преобръщайки капиталовото съотношение, се сетиха да раздадат и дивидент на своите акционери.


Повечето общи събрания на ексфондовете минаха в камерен състав, защото мениджърите им не сметнаха за нужно да направят обявления в централната преса, а се ограничиха със задължителната публикация в Държавен вестник. Дребните акционери обаче не четат този вестник. От своя страна, притежателите на акции отдавна са забравили, че са такива и че имат някакви права, след като никой за нищо не ги информира и не ги пита. Раздаването на дивидент пък бе направено основно за да се предотвратят оплакванията от страна на акционерите и те да не зададат въпроси за това, какво всъщност става в дружествата, нищожна част от които вече са и тяхна собственост. Но процесът на концентрация на собствеността, при който дребните риби ще се разделят с дяловите си участия на нереално ниска цена, е неизбежен, защото за т.нар. публични дружества са нужни големи инвестиции. И тъй като те са изключително рискови, надеждите са поне да се съсредоточат в ръцете на хора, които умеят да ги управляват. Тогава и дивидентната политика на публичните компании ще започне да се ръководи от нормалните за цял свят цели.


Притежателите на акции навсякъде по света оценяват негативно компаниите, които не дават дивиденти, защото приемат това като сигнал за финансови затруднения. Ако мениджърите не изпълняват изискванията на своите акционери, последните могат да започнат да продават акциите си, което ще доведе до спад в цените им на фондовата борса и ще повиши възможността от превземане на компанията от външна група. Затова някои фирми предпочитат да изплащат неголям, но постоянен като стойност дивидент в продължение на няколко години. Размерът му обикновено е такъв, че може да бъде поддържан с лекота и в несъвсем добри години. Така акциите стават привлекателни за дребните инвеститори, които разчитат на постоянен доход. Такива компании попадат и в полезрението на големи портфейлни инвеститори, които следват по-консервативна политика - като пенсионните фондове и застрахователните дружества.


Други мениджъри упражняват друг тип дивидентна политика на публичните дружества. Те изплащат всяка година един и същ процент от печалбата като дивидент. Тъй като печалбата през отделните години е различна, и размерът на дивидента съответно е различен. Но има възможност и за комбиниране на двете, споменати по-горе, стратегии. Възможно е компанията да гарантира изплащането на сравнително нисък дивидент, а всяка година, в зависимост от резултата, да решава дали да изплати премия върху него, или не.


Най-често обаче публичните дружества вземат ежегодно различни решения по въпроса за дивидента - понякога заделят цялата печалба за резерви, друг път изцяло или частично я реинвестират. Това сочи и досегашният български опит.


Нормално е през първите години от развитието на едно частно предприятие неговата печалба да се реинвестира, защото това е най-лесният и евтин начин (в сравнение с банковия или с облигационния кредит) то да се самофинансира. Реинвестирането на печалбата пък се явява действителна подкрепа за предприятието и обикновено води до повишаване на пазарните цени на акциите, от което техните притежатели също печелят.


В този смисъл възможно е също част от дивидента да се изплати под формата на доход от гратисни акции, както направи Индустриален холдинг България АД. Освен че даде на своите акционери дивидент от 1688 лв. на акция, те получиха и по четири нови безплатни акции.


Главен ориентир за оценка на размера на един дивидент е лихвата, която биха донесли вложените в корпоративни книжа пари, ако бяха инвестирани в банков депозит или в държавни ценни книжа, а не в акции. За да бъде печеливша една инвестиция, при всички случаи тя трябва да гарантира приход, по-голям от процента на инфлация, който според прогнозите през тази година у нас ще бъде не повече от 10 процента.


В различни етапи от най-новата ни деветгодишна финансова история са били изгодни различни типове вложения. По време на обезценката на лева предпочитани бяха валутните депозити и инвестициите в недвижими имоти. При финансовата стабилизация, настъпила след въвеждането на Валутния борд, предпочитани се оказаха държавните ценни книжа. Естествено най-много може да се спечели на капиталовия пазар, но пък там рискът е най-висок. По-време на възхода на цените някои добри играчи постигнаха печалби от над 300% от вложенията си само за два-три месеца. При сегашния сериозен спад на цените и обемите на капиталовия пазар и липсата на крайни купувачи мнозина инвеститори изучиха главния урок на капитализма, че на фондовата борса може както да се спечели много, така и да се загуби много, защото парите се влагат в рискови инвестиции.


У нас дивидентите и състоянието на дадено дружество все още не са толкова определящи за това, какво се случва с неговите акции на борсата. Големите печалби обикновено идват след приватизацията на някое дружество, когато новият собственик решава да го затвори за външни инвеститори и започва да изкупува останалите на пазара акции на високи цени. Това е златно време за инвестиционните посредници, защото обикновено тогава те започват активно сключване на сделки с цел да постигнат една добра цена, на която акциите да се продават на крайния купувач. Проблемът е, че крайните купувачи напоследък съвсем изчезнаха от капиталовия пазар и сега на притежателите на акции, малки и големи, не им остава нищо друго, освен да стискат зъби и да вярват в светлото бъдеще.

Facebook logo
Бъдете с нас и във