Банкеръ Weekly

Общество и политика

ДОСЕГАШНИЯТ ДЕСЕН ПОЛИТИЧЕСКИ ПРОЕКТ СЕ ИЗЧЕРПИ

ЕДИН РАЗГОВОР НА АЛЕКСАНДЪР МАРИНОВ С ЛИДЕРА НА ПАРТИЯ ДЕМОКРАТИ ЗА СИЛНА БЪЛГАРИЯ ИВАН КОСТОВАлександър Маринов: Оповестяването на годишния доклад на Европейската комисия за напредъка на България предизвика много коментари и спорове, но повечето от тях бяха в едно познато русло. Вие бяхте сред малцината, които предупредиха, че изпълнението на изискванията за присъединяване към ЕС не съвпадат изцяло с дългосрочните интереси на България. Бихте ли развили аргументите си?Иван Костов: Едни представят ставащото като триумф, а други го възприемат с притеснение. Аз съм от вторите, защото е ясно, че изискванията на ЕС са свързани по-скоро с възприемане на европейските правила и норми, а не с реалния напредък в областта на икономиката, социалното развитие, сигурността, инфраструктурата. Очевидно между двете има съществена разлика. Изискванията на ЕС могат да бъдат покрити, но същевременно да не бъдат изпълнени ред неща, от които се нуждаят българите. Например: модернизация на образованието и подготовка на конкурентоспособни младежи; завършване на реформата в здравната система и постигане на добро здравословно състояние на нацията и увеличаване на продължителността на живота; изграждане на подходяща за България инфраструктура, пътища, магистрали, пречиствателни съоръжения; завършване на структурната реформа и по-специално на приватизацията, премахване на държавните помощи и честна конкуренция.Очевидно ЕС преследва интересите си да бъдат защитени границите от контрабанда, от наркотрафика и проституцията, от незаконните емигранти, а също от предсъдебно и съдебно производство на някакво търпимо за тях (не казвам добро за нас) ниво. За мен е ясно, че Европа няма да формулира българските интереси и няма да ги отстоява - това е работа на българите. Европа няма да превърне България в една достойна и силна държава, член на общността. За нея са приемливи двете възможности - да бъдем достоен и силен участник в общността и да бъдем в нейната периферия.Българското общество трябва да осъзнае, че усилията за съобразяване с изискванията на преговорните глави не съвпадат с усилията, необходими за изпълнението на такъв политически проект, който силно да тласне страната напред.АМ: ... т.е. необходими са още много други неща, които са са наша собствена работа ...ИК: Всъщност всичко си е наша собствена работа.АМ: За да формулираме обаче тези допълнителни цели и задачи, които да изчерпват българския интерес, трябва да имаме точна преценка къде се намираме, какво сме постигнали и какво - не. Как бихте характеризирали фактическия напредък на страната по пътя на европрисъединяването?ИК: Засега ние покриваме едни минимални критерии - за съпричастност към каузата на евроатлантическата общност, за споделена отговорност спрямо колективната система за сигурност. Освен това изпълняваме или сме на път да изпълним критериите за започване и завършване на преговорите с ЕС. Проблемът е в това, че тези критерии не изразяват, или по-точно - не изчерпват целите на България в дългосрочна перспектива. Те показват само дали България е завършила прехода от комунизъм към буржоазна демокрация, под което разбирам демократична многопартийна система, пазарна икономика, частен капитализъм и предприемачество. АМ: През периода на прехода имахме две големи цели - интегрирането в НАТО и ЕС. Едната е постигната, другата сме на път - поне формално - да постигнем. Как бихте формулирали новите, достатъчно ясни и обществено разбираеми цели на България за следващия средносрочен период?ИК: Преди всичко трябва да е ясно, че нито НАТО, нито ЕС ще бъдат същите след разширяването си. Тези организации се променят, те вече не са клубове на богатите страни. В този смисъл целите, които преследва всяка една отделна страна, са различни от целите на останалите страни, членуващи в тези организации. България, изхождайки от ниското ниво на сигурност на своите граждани и от ниското качество и стандарт на животатрябва да проектира своите цели в тази перспектива - да догонва европейските нива на сигурност и стандарт на живот на гражданите. Това е най-болезнено изживяваното от българите изоставане. Разбира се, и по същество това е най-значимото изоставане. Така трябва да се посочат целите и приоритетите на България през следващия период - отвъд приключващия преход.АМ: Логично е тогава да се запитаме каква е ролята и какъв е реалният принос на държавното управление за постигането на тези цели през последните години? И каква е тенденцията в развитието на българската държавност? ИК: За съжаление трябва да констатираме сериозен упадък на държавната идея. Не е трудно да забележим, че държавните институции на България са загубили уважението, което е нормално да имат, ако се справят с общественополезните си функции и задължения. Очевидно държавата не функционира добре, а хората не й се отплащат с респект и положителни очаквания за това, което тя прави. В този смисъл по-скоро има регрес в сферата на държавността. През последните години България стана по-слаба държава. Тя напредва полека-лека в отделни направления, от които зависи европейското й членство, но това не я превръща в силна държава, нито институциите й - в силни институции. Напротив, през тези години те отслабнаха.Моето основно обяснение за този процес е либерално-социалното управление. Защото либералното управление у нас - още от времето на Желев, през Беров и сега - се схваща преди всичко като слободиято води до хаос, то е живот на границата на непозволеното с често преминаване отвъд тази граница. Съществуването в такива условия води до разпад на институциите, те се деморализират от тази всепозволеност, от неуважението към закона. В България законът не става върховен господар на живота. Това е може би основната разлика между положението в България и страните, членуващи в европейската общност. Затова говорим за фасада - у нас има нещо, което прилича на европейските демокрации, но в същото време я няма субстанцията. Има само ПР-мероприятие, зад което няма съдържание. Това съдържание може да бъде единствено върховенството на закона.АМ: Липсата (или острият недостиг) на съдържание се вижда с просто око, но не по-малко важен въпрос е дали цялата система от институции, и особено някои институции, не се нуждаят от сериозна реконструкция. А това на свой ред означава сериозна конституционна реформа, която отново не съвпада с изискваните от Европейския съюз промени в основния закон. Нужна ли е такава конституционна реформа според вас? ИК: Безспорно институциите имат нужда от съществена реконструкция и преди всичко съдебната система. Това е проблем, за който ние говорехме още преди 15 години. Днес той се разбира от много хора, за съжаление доста късно. В тази насока очаквам Европа да накара България да направи нужните промени. България има нужда от следствие, но то не може да е самостоятелна институция и да се управлява от една неотговорна система на държавното обвинение, каквато е българската Главна прокуратура. Защото тя реално не отговаря пред никого. Самата прокуратура не може да остане в съдебната система, това също го разбират все повече хора. Това създава хаос в съдебното производство. Тук-таме нещо се движи, но едва ли не всичко е на базата на личната амбиция на отделни прокурори или на главния прокурор, а не като едно систематично действащо държавно обвинение, което неотвратимо настига престъпника.В този смисъл институциите в страната трябва да бъдат реконструирани, за да функционират добре, и това е особено необходимо в сферата на вътрешната сигурност.АМ: От институциите логично преминаваме към политическите партии. Когато дойде на власт през 2001 г., Симеон Сакскобургготски направи силни внушения, че времето на политическите партии в България е изтекло, че те са едва ли не вредни и че ще бъдат заменени от нещо ново. Това, разбира се, не се случи. Но обстоятелството, че без политически партии в България (както и навсякъде по света) не е възможна демокрация, не означава, че това ще бъдат точно днешните партии, още по-малко - в днешното им състояние. Затова, според мен, един от големите въпроси е как се променят българските партии и по-конкретно - как, според вас, протича преструктурирането на българското политическо пространство?ИК: Преструктурирането на българското политическо пространство е факт. По понятни причини то върви с няколко стъпки напред вдясно и доста изостава вляво. А центърът е замръзнал на място, въпреки че именно левият център управлява страната.Дясното влезе в криза предвид изчерпването на гражданския политически проект, заради който бе създадено веднага след 1989 година. Проектът бе на път да се осъществяви и дясното загуби политическа перспектива, изпадна в криза и започна да се преструктурира, опитвайки се да преодолее кризата. Едни търсят начин да преодолеят кризата, като се отказват от собственото си управление, стремят да оцелеят сами и чакат отнякъде да дойде някоя идея, зад която да застанат впоследствие. Други, като Демократи за силна България, намират принципно решение на проблема и формулират политически проект, който да обединява хората. Виждаме, че първата категория вдясно проявява тенденция да се прилепва към втората, към ДСБ. Виждаме многобройни случаи на преписване, на буквално копиране на политически идеи и инициативи. Но това не е решение на сериозния проблем. Опитът да се реши кризата вдясно чрез коалиране между елити и личности няма да бъде успешен. Това е очевидно просто защото самите личности и елити не носят нови идеи, зад които да застанат хората.Що се отнася до българското ляво, то тепърва ще влезе в такава криза, защото с голямо закъснение достигна до някои основополагащи идеи - примерно за необходимостта от реформи и от политическа преориентация - нещо, което левите (бившите комунистически партии) от Източна Европа направиха много бързо. Обща закономерност на политическите процеси в Източна Европа е, че и левите, и десните загинаха по време на прехода. Комунистическите партии престанаха да съществуват, трансформираха се качествено, а партиите, които носеха идеите на гражданския проект, на реформите, също престанаха да функционират, може би с едно изключение. Така че днес е време на търсене на перспективата, на идеите и програмите за периода след края на прехода. Това е задача, която партиите от времето на прехода очевидно не са в състояние да решат.В това отношение българската левица наистина е много назад.Разбира се, българските граждани могат да оценят или да не оценят това, но тя е много назад. Левицата може да говори смислено като опозиция в някои отношения, но този, който очаква новите послания, които трябва да поведат българите напред, не ги чуват от БСП и Коалиция за България. Те нямат нито едно авангардно послание.Що се отнася до левия център, той наистина предпочита да надува фанфари и да триумфира, възползвайки се от факта, че по негово време се финализират някои от целите, заложени от предишното управление. Левият център никога не е движел нещата напред. Те са били само някакъв коректив, а в момента корективът не е в състояние да роди идеи за бъдещето.АМ: Една от основните цели при създаването на Демократи за силна България бе постигането на едно ново, по-адекватно политическо представителство на българското гражданско общество. Но освен споделените силни, перспективни идеи политическото представителство се базира и върху интересите в обществото. Как, според вас, стои въпросът за представителството на интересите в контекста на преструктурирането на българското политическо пространство?ИК: В сегашната ситуация представителството на интересите е много сложен проблем, доколкото самите интереси все още не са кристализирали. Много от хората, независимо дали са наемни работници, служители, потенциални представители на средната класа, или бизнесмени, все още не са формулирали към днешна дата своите икономически, социални и други интереси. Единственото изключение може би е свързано с възпроизводството на културните общности. В България завършването на прехода завари всички неподготвени - завари ги в състояние да не знаят какво да искат занапред. Колкото и бавен да беше българският преход, той наистина изненадва всички с края си.АМ: Една друга трудна тема е темата за политическото лидерство в България - такова, каквото реално е, съпоставено с потребностите на страната. Има една обща характеристика на повечето лидери от всички политически десени - много думи, много PR-акции, но малко действие и панически страх от поемане на лична отговорност (и от понасяне на последиците от тази отговорност). Как бихте обяснили този феномен?ИК: Политиците би трябвало да бъдат разбрани за страха си, защото тези, които се захванаха смело с осъществяването на реформите, бяха низвергнати. Това е поука за всички, която не прави политиците по-смели, напротив, кара ги да бъдат много предпазливи. Защото всеки разбира, че в българския политически живот смелостта, смелото политическо действие се плащат много скъпо.Разбира се, това не извинява българските лидери, защото по света именно силното политическо лидерство тласка нациите да приемат високи предизвикателства, да се справят с тях и по този начин да вървят напред, да се развиват. У нас това може да не се разбира и цени, но по света му отдават огромно значение. Всички страни, които са преди нас по своето развитие, са посрещнали много по-големи предизвикателства и са се справили успешно с тях. Те са страдали повече от нас и затова са постигнали повече. В много отношения те дължат преодоляването на предизвикателствата на своите политически лидери, които са се изправяли срещу трудностите, защото са вдигали вълната на общественото противодействие пред себе си.За съжаление в България все още липсва тази политическа култура. Политиците в България не са дръзновени, не са готови да си поставят големи цели и да посрещат изпитанията.АМ: Но какво би могло да ускори кристализирането на такова ново политическо лидерство у нас?ИК: Мнозинството от хората обикновено изостават с оглед осмислянето на процесите и наместването на интересите, изграждането на приоритетите и свързаните с тях ценности. Сигурно навсякъде е така, но у нас е особено видимо. Самите хора съзряват бавно, повечето от тях се движат със значително закъснение след процесите.Днешното управление обаче даде тайм-аут за настигане на политическото действие. Хората вече достигат до предните рубежи, на които преди четири години се е спряла политиката и вече искат нещо повече. Ако следващото управление на страната също тъпче на едно мястообществените очаквания и общественото действие ще са го изпреварили и - нека се изразя най-общо - силно ще го притесни. Другата възможност е да се появи едно силно лидерство, което да изтегли обществото напред. България се нуждае от такова лидерство.АМ: Всеки предизборен период в българския преход е имал някаква водеща тема - вярна или невярна, извлечена от действителността или съзнателно наложена. Коя според вас ще бъде голямата тема, под знака на която ще протекат следващите парламентарни избори?ИК: Аз мисля, че хората (или поне част от хората) ще очакват от политиците да чуят позитивни неща и да видят силно лидерство. Това, към което българските граждани вече имат резистентност, са хулите и оплюването. Кампании от този тип сигурно вече няма да имат познатия ни ефект.Не съм сигурен обаче коя ще бъде голямата тема и дали изобщо ще се наложи една основна тема. Ние сме предложили темата, която смятаме за най-важна - Силна България в обединена Европа. Това е нашата тема, ние бихме искали тя да бъде дебатирана. Ако това се превърне в център на кампанията, ние ще спечелим много. Разбира се, трябва да видим какво ще предложат останалите партии. Но темата за мястото на България в Европа е толкова мощна, че трудно около нея ще се появи нещо равностойно като идеен и политически потенциал.

Facebook logo
Бъдете с нас и във